1
7045

Два типа руска историография

Същественият проблем не е дори в съзнателния стремеж към изопачаване на истината с цел апологетика, а в самия подход към историята като история на Държавата.

„…най-великият от Гръцките герои [Ахил] бил по произход Скит-Славянин, роден на бреговете на Азовско море, родината и на нашето доблестно Донско казачество. Славянският произход на Ахил пък го прави потомък на „на нашите древни предци Ариите”, които „изпъквали сред всички останали обитатели на Земята от това време както със силата и ръста си, със стройността и красотата си, така и особено с благородството на душевните си свойства.”

Тези сведения, напълно в стила на соцвица „Я Иван Иваныч, первый человек!”, получаваме от „Сказания за Руската земя” – книга, излязла през 1909 година[1]. Това е време довоенно и дореволюционно, когато по мнението на мнозина Русия (и Европа) са на върха на културното си развитие; в Русия вече има високопрофесионална историческа школа (да споменем само Соловьов и ученика му Ключевски); все още няма комунистически привиквания към историческа неистина, подготвили и последвалите ги посткомунистическите. От същата книга можем да научим, че руснаците произхождат от библейския Яфет; че гърците, като ги видели колко хубаво яздят, измислили мита за кентаврите; че варягите са славяни, а амазонките – славянки…[2] И тези „Сказания” са получили личната благословия на Императора и са били препоръчани от Светия Синод на РПЦ, от военните и военноморските власти, от Министерството на просвещението и пр., и пр. инстанции на всички възможни библиотеки за назидание на юношеството и целокупния народ. Така че тук не говорим за самозван историк-маргинал, а за държавна политика. Политика, в която измислиците негласно се приемат за оправдани, ако обслужват величието на руската Държава.

По същата схема се фабрикуваха фалшификациите на историята по време на руския комунизъм (например, че не е имало Гладомор; не е имало ГУЛАГ; че Финландия е нападнала СССР през 1939 г., а не обратното; че не руснаци, а немци са разстреляли десетки хиляди поляци в Катин). По същата схема и днес се фабрикуват истории на великата Руска Федерация и всекидневни fake news. С тези фалшификации няма да се занимаваме: целите им са очевидни и след като веднъж са разкрити като лъжа, анализът не е интересен.

По-интересно е да видим каква най-обща схема на миналото рисува руската официозна историография – професионалната, не митотворческата. И след това да я сравним със същото минало, описано в една алтернативна историография.

Официозната руска историография започва сто години преди горецитираната книга, през 1815 г., с многотомната „История на Руската държава” от Николай Карамзин. Както заявява нейният автор, той е писал с желание „никога да не се измени твърдата основа на нашето величие” – „мъдрото Самодържавие и Светата Вяра”[3]. Така стремежът на историка да разкрие истината за миналото е превърнат в стремеж да възхвали настоящето. Неслучайно гимназистът-волнодумец Саша Пушкин зашлевява мастития автор с една епиграма, в която казва, че опусът на Карамзин изящно и безпристрастно доказва „необходимостта от самовластието и прелестите на кнута”[4]. А по-късно, осъзнал, че социалността не е толкова проста, колкото са я мислели неговите приятели-декабристи, усетил ужаса на руския бунт, „безсмислен и безпощаден”, решава сам да стане историк. Събира материали и се прицелва в ключова тема – сблъсъка между народ и държава в бунта на Пугачов и начина на потушаването му. Но такива теми и в неговата Русия са табу: като разбира що работи, самодържецът забранява на неудобния самоук достъп до архивите. Познато. Историята не е място за факти!

Но по-същественият проблем не е дори в съзнателния стремеж към изопачаване на истината с цел апологетика, а в самия подход към историята като история на Държавата. Ето какво разбиране за руската държава ни дава този подход, дори авторът да е най-обективният учен и да се стреми единствено към историческата истина:

Руската държавност възниква от свързването на два етноса: племената на славяните и русата, т. е. бойната дружина на скандинавците „варяги”. Тези етноси са взаимно чужди исторически и културно, вследствие на което единствената връзка между тях може да стане чрез насилие – на управляващите над управляваните. Това изначално положение определя руската история и до днес. Дилемата се повтаря пред всяко поколение: власт чрез насилие на елита над народа, или безвластие. И изводът може да бъде само един: тъй като животът в безвластие означава още по-голямо насилие, разумно е ние, руснаците, да изберем Путин, да се примирим с Иван Грозни и да възвеличим Сталин. И при това да сме благодарни, че избрахме Путин, а не например Жириновски.

На такава схема може да се възрази, че тя негласно допуска предопределеност на руската история. Нали има и други народи, чиято държавност е резултат от насилствено съединяване на етносите на управляващите и на управляваните – ето, за такава държавност по традиция се приема българската. Но за да не се изгубим в отечествените спорове по темата, да вземем безспорно успешните в държавността англичани. Те са потомци на завоевателите „нормани” (клон на „варягите”) и на покорените местни племена. Шутът Уамба (в Айвънхоу на Уолтър Скот) прави съвсем небезобидна полит-културология, когато обяснява, че „прасето в гората е саксонец”, но на трапезата под форма на свинско „се превръща в нормандец”, защото в английския език думата за прасе е саксонска, а за свинско – нормандска. (Съзнателно избягвам специалната терминология.) И наистина, до време се е приемало, че саксонците в Англия стават само за свинепаси, но дошъл ден, когато и те по право седнали на трапезата и почнали да ядат „нормандско месо” и да управляват споената в едно нация. Идва задължителният въпрос: щом англичаните са могли, защо руснаците не са успели? Идват и най-лесните отговори – от расистки тип: „Защото са генетично увредени!”; или тип „историческа предопределеност”: „Не е могло да бъде другояче”. Или пък се гмуркаме в мистиката на „руската душа”…

Но след разпадането на СССР започват да се появяват открито хора, които не гледат на руската история като на държаво-възвеличителен материал. Те са рядкост, защото (и) в днешна Русия един учен трудно може да работи без – или против – държавата.  Ще дам за пример двама учени, свързани от общ нов патос.

Дмитрий Лихачов, чиято иновация е общокултурният поглед към руската история, стига до ето какво виждане: „Една от главните хуманитарни науки, обаче – историческата – се е отдалечила от изучаването на човека. (…) Опасявайки се от преувелечаване ролята на личността в историята, ние направихме нашите исторически трудове не само безличностни, но и безлични, а в резултат недостатъчно интересни. (…) В резултат има огромна нужда от появата на ново направление в историческата наука – история на човешката личност”[5].

Отговор на този призив дава Андрей Зубов, историк и религиовед, с фундаменталния труд История на Русия. ХХ век [6], излязъл под негова редакция през 2009 г. Това е първата книга от този тип нова руска историография: „Ние (…) смятаме, че висшата ценност на обществото е съдбата на човека: неговото благополучие, свободата му, вътрешното му достойнство. Когато принуждават човека – а не доброволно – заради колективизацията, заради геополитическото разширение да си дава живота, силите, благополучието, свободата и т.н. – това винаги е историческа несполука. Историята се определя не от това колко силна и велика е държавата, а колко щастлив, свободен и благополучен е човекът”[7].

Двата тома, близо 2000 страници голям формат, са написани от над 40 души специалисти, след което са обединени в окончателен текст от Зубов, отговорния редактор на изданието. Но в днешна Русия тази изключителна книга не е твърде популярна (и все пак има второ, тритомно издание от 2016 г.). Не само заради негласното ѝ държавно осъждане или заради позицията на главния ѝ редактор по Крим, 2014 г. – Зубов беше първият руски хуманитарист, който изобличи анексията, сравнявайки я с аншлуса на Австрия към Хитлерова Германия през 1938 г. А главно защото подходът е непривичен за съвременните руснаци, образовани във великодържавната схема. Повечето факти може и да са им познати, но акцентите са нови, а оценките – неочаквани. Естествено, малцина тръгват да препроверяват  фактология и да мислят; мнозинството предпочита да отхвърли изцяло.

Ще цитирам пространно от сбития уводен очерк на Зубов, в който той на петдесетина страници разказва „Как е вървяла Русия към ХХ век”[8], защото тук тонът на разказа е не по-малко важен от изложените факти. В момента, когато историкът смени оптиката и на фокус дойдат хората, които са правили държавата – и „горните” и „долните” – разказът става интересен, драматичен, понякога суров, но никога циничен. При този подход не става дума за това в центъра на вниманието да дойдат „обикновените хорица” и всекидневието, в което те се преживявали „големите исторически събития”. А за това и „големите дейци” да бъдат видени като хора, с присъщите им цели (често себични) и характерни действия (често погрешни). Отдава се почит на самопожертвувателните герои, но не се героизират властниците, просто защото са били на власт. Нито пък народът, защото бил потиснат. Този „човешки” подход отваря вратата за морална оценка на човешките действия. Историкът на държавата (особено на собствената) пред-полага, че тя винаги е права; историкът на човеците знае, че те просто не винаги са прави.

Тук ще предам описанието на Зубов на началото на руската история – най-трудния момент за всеки историк. В преобладаващата руска традиция за това начало се пише благоговейно – просто защото е начало; варягите, славяните и фините, каквото и да се правили, са представени като герои-начинатели на велика държава…

Но нали по същата схема ни преподават и за българската държава: има един „правилен” (и едва ли не „праведен”) Аспарух, който преминал Дунава, за да си направи държава, но неправилните византийци почнали да му пречат, той не се дал, и добрата България просъществувала векове, въпреки че лошата Византия ѝ се бъркала постоянно, докато дошли още по-лошите османлии и поробили и двете…

В Русия всички цитират древния летопис, според който група славянски племена казали на Рус (варяжката бойна дружина), че земята им била „голяма и обилна, но няма ред в нея; елате да князувате и да владеете над нас”. И варягите дошли, и си заживели заедно. При това се подразбира, че това е първа среща на славяни и фини с варягите.

А Зубов пише, основавайки се на други летописи, известни на историците, но традиционно пренебрегвани и неосмисляни, че много преди това варягите са идвали да грабят славяни и фини, но последните „изгониха варягите оттатък морето и не им дадоха данък, и започнаха сами себе си да управляват, и градове да градят”[9]. Образът на презморските рицари, поканени да въдворят ред и да възстановят „правдата”, отстъпва пред образа на типични морски разбойници. Но и поведението на местните канещи не е ясно: защо са изгонили разбойниците, а после ги повикали отново? Зубов заключава, че като се освободили, славяните и фините са се „насамоуправлявали” до социален разпад: „…и нямаше правда в тях, и въстана род против род, и беше помежду им война голяма и особица, и започнаха да воюват сами със себе си”. За какво? Явно не за земя – тя нали била „голяма и обилна”. Зубов: „Най-вероятно жестокото братоубийство започнало заради робите. Всеки род, особено родовата върхушка, живеел от търговията с хора – с челядта. Роби можело да се вземат само от съседите или от изпадналите в бедност и дългова зависимост съплеменници. (…) И в това взаимно ожесточение и грабеж те стигнали до такова разорение, че си спомнили за бившите си поробители и отново поискали да са под тяхната власт.”

Звучи сурово, но не цинично, затова звучи правдиво: „От патриотични съображения руските историци от ХІХ-ХХ век предпочитат да говорят, че славяните са призовали варягите за охрана от набезите на външни врагове, като наемни дружинници, а последните вече след това, възползвайки се от силата си, коварно завладели държавната власт. Но нито един летопис не казва нищо подобно.” Всички летописи обаче говорят за беззаконието и насилието сред местните племена.  

Човешкият поглед към началото на държавата съзира и характеристики на руската държавност, които впоследстие се развиват и съпровождат Русия по историческия ѝ път до днес. Този поглед от историята към днешния ден дава възможност да разбираме и понякога да прогнозираме поведението на Путинова Русия. Ще отбележа тези характеристики пункт по пункт.

  • Разцепление между управляващи и управлявани

То приключва официално с освобождаването на крепостните селяни през 1861 г., но остава като формиращ фактор в поведението и на днешните руснаци: „…с изключение на жителите на търговските градове, обслужващи търговската върхушка, [народът] нямал изгода от варяжката власт, донесла само безкрайни данъци, че и робство. Селяните били принуждавани да вземат под аренда бившата си собствена земя от княза и едрите земевладелци”. Впоследствие татарското господство засилва разцеплението елит-народ и подготвя окончателното закрепостяване: „Князът предавал на своите велможи арендата върху земите като плата за службата им, тъй като не му достигало злато и сребро. Заедно с арендата предавал и „данъчните села”, т.е. селяните, които плащали тази аренда. Така татарското завоевание способствало за оформяне на крепостни отношения на замеделците към княза и към поместените на княжеска земя, за да се изхранят, велможи – бъдещите помещици.

  • Агресивна външна политика

„Когато на викингите им се приисквало повече, те викали презморските си съплеменници, набирали войска сред славяните и фините и тръгвали на поход към Константинопол, грабейки без пощада всичко по пътя си. Патриарх Фотий е оставил свидетелство за безчинствата на руските ратници, предвождани от Асколд и Дир [героизирани от официозната историография] под константинополските стени през 866 г. Лаврентиевският летопис е запазил описание на варварските жестокости на Олег [също герой] и неговите варяжко-славянско-фински войскари през 907 г. (…) Но само грабежът не бил изгоден: как да се пласират робите, кожите, медът и восъкът, получавани като данък от покорените племена? Затова, след като се награбел до насита, варяжкият конунг сключвал с гърците мирен търговски договор и едва тогава си отивал у дома. Така работела стопанската система на руската държава през ІХ-Х век.”

Тук си спомняме, от една страна, че СССР винаги се бореше за мир – и преди, и след Афганистан. А Русия винаги се бори за мир – и преди, и след Крим, 2014 г. От друга страна, кървавите походи на варяга Святослав из българско (967-972) стават по-разбираеми, щом ги включим в така трасираната грабителска линия.

  • Корупционни начала на административната система

„Главното задължение на всяка власт – опазването на правовия ред – било превърнато в постоянен извор на доходи. (…) княжеската власт се намесвала, извършвала разследване и изисквала от престъпника да изплати компенсация на ищеца, но при това сама взимала от престъпника голяма глоба – вира, по правило равна, но и по-голяма от компенсацията на пострадалия.”

Очевидно лисват данни дали ищецът е давал на властта, за да се задейства тя изобщо. В това отношение днес нещата са отишли далече напред.

  • Система на управление, дисфункционална без употреба на насилие

Последната е резултат от опита да се управлява обширна земеделска земя, както се управлява разбойническа чета. Четата се рои, когато се окаже, че плячка има предоволно за добруването на всички. По варяжките обичаи конунгът управлявал главния град и отстъпвал следващия по ред на най-близкия си роднина-мъж, и така нататък до последния от рода. При това, когато умре конунгът, на неговото място се премествал най-старшият след него; в така овакантения град се настанявал да князува бившият трети, сега станал втори, и т. н. по ред на номерата. Но, естествено: „С всяко поколение князете ставали все-повече. Владимир [конунг Волдемар] имал 9 внука, 14 правнука и не по-малко от 30 праправнука, които в началото на XII в. били достигнали пълнолетие. А към началото на XIII в. броят на Рюриковичите се утроил.  Родовите линии се забъркали, наследствените земи се раздробили, споровете за старшинство все по-често добивали характер на военни сблъсъци.”

„Човешкият поглед” на Зубов вижда и други руски характеристики, които се оформят в по-късни години:

– „Комплексът на роба”, „жесток с низшите, угодничещ пред ония, които определят живота и съдбата му” – възникнал по време на 250-годишното татарско господаруване.

С него е свързан и един друг комплекс, който аз бих нарекъл:

– „Сталински комплекс” – възвеличаване на престъпника, за да прикриеш себе си като съучастник в неговото престъпление. „…за цар Иван Грозни двайсет години след смъртта му си спомняли със симпатия (…) като „Цар-народолюбец”, укротител на алчните боляри. Народът, не пожелал да види собствената си вина за ужасите на опричнината, предпочитайки да забрави, че се е съгласявал със злото (…), скланял сърцето си на страната на Иван, а не на жертвите му.”[10]

– Изолация от Европа. „При Василий ІІ Източна Рус започва да се затваря в оградената от цял свят Московия, а духовната ѝ култура, така ярко разцъфтяла през ХІV – началото на ХV век – да деградира в самоизолацията си.”

– Църквата е подчинена от държавата и прогласява руската уникалност. „При Иван ІІІ в Рус се въвежда онази държавна идеология, която в същината си се запазва в цялата ѝ последвала история. Русия е обявена за обсадена крепост на истинната вяра, а руският властник – за единствен пазител на светинята на православието. На измяната спрямо Московския княз започват да гледат като на национално предателство и светотатство (което преди не е било никога) и затова я наказват жестоко.” За да няма „критика отвътре”, духовенството отхвърля правото на лично мнение: „Мнението е майка на всички страсти. Мнение – второ падение”, пише влиятелният Волоколамски игумен Йосиф. Същевременно тъкмо йосифлянските манастири „първи се обръщат към [Иван ІІІ] с прошения за пълно закрепостяване на селяните, обработващи техните земи”. Зубов обобщава: „Те съзнателно превръщат Църквата в държавно учреждение с имуществени права и наказателни функции.” [11] 

– Идеология на имперската експанзия. „При Иван ІІІ тръгва поток от съчинения, убеждаващи, че Московската държава е единственият законен наследник на Рим и Константинопол, Третият Рим, както ще го нарече малко по-късно Елеазаровският старец Филотей. Авторите на съчиненията не се спират понякога и пред преки фалшификати и лъжи в своите доводи.”[12]

Разказаното говори много на човек, който иска да разбере Русия. За нежелаещите да я разбират, то е излишно. И това важи преди всичко за самите руснаци – наши съвременници.

На главната страница: Ю. П. Пантюхин, Александър Невски, 2003 г.

–––––––––––––––––

[1] Това е първият том; книгата е преиздадена през 1913 г. в 4 тома. Вж. Нечволодов А., Сказания о Русской земле. Репринтное издание в 4х книгах. Уральское отделение Всесоюзного культурного центра „Русская энциклопедия”, 1991. Кн. І сс 2 и 14. NB: през 2015 и 2016 г. по нея са направени два аудиоварианта, достъпни в интернет.
[2] Пак там, сс 1; 9-10; 7; 11.
[3] Вж. Карамзин Н. История государства Российского. Предисловие.
[4] „Его „Истории” изящность, простота/ Доказывают нам, без всякого пристрастья,/ Необходимость самовластья/ И прелести кнута.” Вж. Пушкин А. „На Карамзина”, Собр. соч. в 10 тт., т. 1.   
[5] Вж. сб. „Акад. Дмитрий Лихачов. Руската култура. Изток-Запад, 2018. Превод Мария Петкова-Базелкова. с 82.
[6] Зубов А. (отг. ред.) История России. ХХ век. Т. І и ІІ. АСТ-Астрель. М., 2009.
[7] Вж. Википедия – История России. ХХ век.
[8] История России. ХХ век. „Как Россия шла к ХХ веку”, сс 8-61.
[9] Пак там, с 10; следващите цитати са от сс 11-14.
[10] Пак там, с 47.
[11] Пак там. с 38.
[12] Пак там, с 35.

1 коментар

  1. Ха. ние се смеем на македонците заради историческото им фентъзи а се оказва че те си имали достойни учители. примерно измислят си московците някакви славяни. А те славяните са измислени през 16 век от хърватите а московците ги вземат от чехите. Сиреч имаме само унгрофини и викинги. Славянски морета , арийци… глупости. как беше онова … другите държави си имат пропаганда а руската пропаганда си има държава… руснаците се опитват да се издигнат от нищото издърпвайки се за косата. те нямат народ а народи, нямат история а истории. а дуржавообразуването им е дело на волжките българи… а от гледна точка на цивилизования свят Московията (Русия е взето от Киев и наложено от Петър Едно) си остава Мордор.