0
236

Демокрация в извънредно положение

Aftermath of Paris terrorist attacks

Как Франция осмисля случилото се след атентатите в Париж? Може ли демокрацията да работи в режим на извънредно положение? Дебат с участието на Александър Леви, Антоний Гълъбов и Никола Михов.

Как Франция осмисля случилото се след атентатите в Париж, които вкараха в черна рамка 2015 г. – от първата серия атаки, започнали с терористичния акт срещу сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“ на 7 януари 2015 до нападенията на 13 ноември 2015? Доколко оправдана е конституционна промяна относно действието на извънредните закони? Има ли опасност за демокрацията? Какво прави демокрацията уязвима повече: ислямските радикалисти, които не приемат основните принципи на демокрацията, или отпорът на силната ръка, с която държавата предотвратява заплахите с цената на ограничаването на гражданските свободи? Как медиите пишат за извънредното положение? Успяват ли критично и безстрастно да информират както за успехите, така и за неуспехите на службите за сигурност? Има ли теми табута? Как френското общество осмисля причините за атаките? Дебатът „Европа след атентатите в Париж“, организиран от Френския институт и Червената къща, се проведе в края на януари в София с участието на Александър Леви (журналист), Антоний Гълъбов (социолог и политолог) и Никола Михов (фотограф), модератор бе Ирина Недева.

Антоний Гълъбов: Европа подменя разбирането за правата на човека с понятието човешки (колективни) права


Нека започна с това пред какво сме изправени. Много от посоките на интерпретация бяха сгрешени или обърнати обратно. Когато говорим за атентатите в Париж, очевидно имаме предвид и двете събития – атаката срещу „Шарли Ебдо“ и атаката от 13 ноември. Някак мислим, че тези две събития са сходни, че са организирани по еднакъв начин, но това не е така. Аз твърдя, че има феномен, пред който сме изправени и който трябва да разберем по-добре. Ако се вгледаме внимателно в онова, което се случи миналата година, ще видим всъщност не толкова добре организирана кампания. Не вярвам, че става дума за много добре организиран заговор за атака. Онова, което виждаме, е нещо много по-различно и може би много по-тревожно. Сходството в ситуациите при атаките срещу „Шарли Ебдо“ и атаките от 13 ноември е профилът на онези, които ги извършиха, липсата на ясен план за отстъпление, паническото бягство, което коства живота и на други хора, липсата на всякаква ориентация в това какво всъщност искаш да постигнеш. Проблемът според мен започва оттам.

Бързам да кажа, че аз самият избягвам да използвам понятието Ислямска държава, защото в случая не става дума нито за ислям, нито за държава. Самото наименование на ДАЕШ е провокация, то е част от пропагандната война, пред която сме изправени. В ислямската литература много често се говори за ислямска държава, само че отново казвам – това не е нито ислям, нито държава, това е международен престъпен бизнес. Тероризмът се превърна в бизнес. Тук не става дума за идеология, не става дума за ценности, не става дума за вяра, става дума за бизнес. И колкото по-рано отношението към този тип структури дойде на мястото си, толкова по-добре. Засега ние сме вписани в тяхната пропагандна схема, а не й противодействаме.

Големият проблем, който виждам пред нас, е проблемът със способността на нашите общества да генерират интеграция, да създават сплотеност, това, което в европейската лексика се нарича социална кохезия. Съвременните европейски общества страдат в различна степен от вътрешна дезинтеграция, от дълбока социална дезинтеграция. Двамата, които атакуваха „Шарли Ебдо“, имаха същия профил на ценности, какъвто имат хиляди млади хора в Европа. Те искаха да постигнат успех, искаха да бъдат приети от една референтна група. Точно затова след толкова заплахи към карикатуристите от „Шарли Ебдо“ те решиха да се отличат, да блеснат с това, че са успели да убият тези хора. В известен смисъл онова, което се случи на 13 ноември, не е много по-различно. Замисълът и организацията на атентатите от 13 ноември са насочени срещу стадиона, дотам е била предварителната организация. По една невероятна случайност един частен охранител успя да запази живота на хиляди хора, след което, ако погледнете картата на отстъплението, ако погледнете пораженията, ще видите, че те са по една линия, ще видите дистанцията от 43 минути, която е била необходима, за да се звъни по телефоните и да се извади, който може да бъде изваден, за да започне да стреля. Проблемът с идеологията на този международен престъпен бизнес е в Европа. Съдържанието на този ислямски фундаментализъм и неговите текстове се пишат в Европа, а не в Близкия изток. Те се популяризират там, отработват се там и се връщат при нас, но се пишат тук. Онова, пред което сме изправени, е дълбок вътрешен проблем. Слава Богу, Европа е в състояние да се справи с всякакъв вид военна или асиметрична заплаха за сигурността на страните, огромният проблем не е в това, че във Франция навлезе чужда армия. Онези, които бяха готови да стрелят по улиците на Париж, не бяха чужденци.

Коя Европа мислим след атентатите в Париж? Очевидно не географското понятие Европа. Ако говорим за институционална Европа, тя реагира в мащабите на собствените си възможности. Франция поиска задействане на този член от договора за Европейския съюз, който се задейства при заплаха, на която и да е от нашите страни. И в това отношение получи пълната институционална подкрепа на европейските институции. Европейските институции не се промениха радикално след атентатите в Париж. Коя Европа се промени? Къде е промяната, ако питаме каква е Европа след атентатите в Париж? Очевидно е, че Европа на духа също претърпя тежък удар, но успя да мобилизира хиляди хора, които излязоха по улиците. Очевидно е, че в един момент всички ние разбрахме, че атаката е срещу собствените ни ценности. Изглежда като че ли идеологическа Европа, по-скоро либерална Европа, Европа, която развиваше идеите си за отворено общество в степента на тяхната крайност, изглежда, че тя беше променена, защото видяхме реакциите на политическа Европа. Политическите партии в Европа моментално се изтеглиха по посока на дясноцентристкия курс и моментално изплува образът на националната държава. През изминалите месеци слушам непрекъснато на различни форуми някакви хора, които ми обясняват, че всъщност единственият ни изход е националната държава и че Европа е свършена, че Шенген е свършен. Това е дълбокото неразбиране какво всъщност представлява европейският проект. Това е проект, който никога няма да бъде завършен окончателно. В това е силата му. Европейският политически модел функционира благодарение на своята незавършеност. Той би могъл да продължи да функционира само докато не бъде завършен, само докато не се появят политици, които да кажат: „Да, ето това е вече Европа, тя е изградена напълно, тя е монолитна сграда, всички сме подредени по някакъв начин“. Точно тогава Европа ще рухне.

В крайна сметка изместването, което ме притеснява най-много, е по отношение на разбирането за правата на човека, непрекъснатото и постоянно отменяне на разбирането за правата на човека с понятието човешки права. На пръв поглед изглежда, че няма разлика, но разликата е фундаментална. Европа е изградена на ценностите на правата на всеки човек. Всяко човешко същество има права. Когато кажем човешки права, моментално си мислим за някакви групи от хора. Подмяната на фокуса от гарантирането на правата на всеки човек – какъвто и да е той: болен, здрав, с различен цвят на кожата, с различна вяра и произход – към защита на колективни права, към това някой от името на някакви хора да претендира за някакви неща, това изместване в основата е нещото, което ме притеснява най-много. И за съжаление то безкритично навлиза както в езика на медиите, така и в политическия език. Това изместване по посока на защита на колективни права и изоставянето на разбирането, че всеки човек трябва да има своите права, дори когато е затворен в общност, която не желае да признае правата му, този идеал не се е променил, огромният проблем е в това, че ние започнахме да забравяме значението на тази фундаментална ценност на Европа. Това е, което различава Европа от останалия свят. Това е, което различава Европа от географските й граници. Навсякъде където има хора, които са убедени, че всяко човешко същество има право на достойнство, свобода, живот и щастие, там е и Европа.

През 1897 г. Емил Дюркем публикува Самоубийството. Тъй като чухме много анализи за това, че атентатите от 13 ноември за първи път включват самоубийствени атаки на територията на Франция, когато Дюркем прави типологията си на самоубийството въвежда една фигура на самоубийство, която се нарича аномично самоубийство. Ние сме изправени пред дълбока аномия, това е понятието, което дължим на Дюркем и което е най-дълго развиваното понятие в социологията. Практически състоянието, в което предишните норми, ценности и правила вече не важат, а новите изглеждат все още прекалено неустановени, аномичното самоубийство, аномичният терор, терорът, който се опитва да противодейства на липсата на норми, на усещането за това, че всичко е позволено и в същото време нищо не ти носи удовлетворение, този тип терор и атентати – самото понятие атентат идва от латинското tento, опитвам – са опити за всяване на страх. За съжаление ние с огромна мъка броим жертвите, но не си даваме сметка за размаха на страха, не си даваме сметка за това, че всъщност целта на тези атентати беше постигната. Те създадоха страх. Доколкото целта на всеки терористичен акт е създаване на страх, защото уплашеният човек трудно мисли за свободата си, онова, от което имаме нужда в момента, е наистина да се опитаме да открием онзи модел на социална интеграция, онзи модел на производство на справедливост и солидарност в нашите общества, който е основан на правата на всеки човек и на равенството на всеки пред закона. Усещането за несправедливост, усещането на загуба на сигурност са средата, в която страхът се разпространява като горски пожар. И тук нямат нищо общо нито ислямът, нито държавността. Става дума за глобална бизнес стратегия, срещу която трябва да се действа, включително в името на онези 1 милиард мюсюлмани, които са жертви в не по-малка степен на страха, който се опитват да насадят и в Европа.

Антоний Гълъбов е социолог и политолог, доцент в департамент Политически науки на Нов български университет. Ръководител на Работната група по ромските въпроси при Националния съвет по етнически и демографски въпроси при Министерския съвет (1997-2001). Експерт на Асоциация „Прозрачност без граници“ и член на Българската социологическа асоциация. Член на Управителния съвет на Международната асоциация за културна политика Ubuquite Culrure(s) – Париж, Франция (2003). Заместник-председател на Научния комитет на Асоциация EUROPA – Лимож, Франция (2004). Автор на книгите: Граничната идентичност. Социологически профили на отклоняващо се поведение (2004) и Девиантно поведение в училищна среда (2008).

Александър Леви: Когато става дума за тероризъм, има един принцип в ЕС – всяка страна се оправя сама


Ние журналистите сме по-приземени хора, малко са ни поизцапани ръцете, това, което ни интересува, е на следващия ден вестникът да излезе. Същото важи и за деня след 13 ноември – въобще не беше лесно.

Когато отидем далеч от Париж, ние си даваме сметка до каква степен този град заема особено място в сърцата на хората. Мисля, че Париж заема особено място и във вашите сърца и поради тази причина сте тук. Тероризмът засяга преди всичко мюсюлманите и то по един особено жесток начин, но въпреки това не мога да си представя да водим същата дискусия за Бурунди и за Кения, макар броят на жертвите там да е много по-висок. Но Париж – това е градът, за който се мечтае, това е градът на Ърнест Хемингуей! Най-продаваната книга в момента там е „Безкраен празник“ на Хемингуей. Говорейки ви за този град, исках, от една страна, да ви поуспокоя, а от друга – може би да ви поуплаша още повече, тъй като вашият град, градът на свободата и демокрацията, този изпълнен с радост мултикултурен и многоцветен град, беше дълбоко наранен и днес е дълбоко травмиран.

Погледнете тази ужасна 2015 година! Бихме могли да използваме прословутия израз аnnus horribilis (ужасна година, лат. – б. ред.), година, която бихме искали да забравим, колкото се може по-бързо. Тя започна на 7 януари с атентатите срещу „Шарли Ебдо“. Тук ще направя едно малко уточнение – често се говори за атентатите срещу сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“, но на 7, 8 и 9 януари станаха още няколко атентата в Париж. Бяха застреляни двама полицаи, единият от които жена с магребски произход. Клиентите от един супермаркет станаха мишена просто защото някои от тях са забравили да си купят напитка или хляб за шабат. Така че „Шарли Ебдо“ се превърна в символ на тези атентати, но не бе единственият атентат. Става дума за мъже и жени, които бяха убити само за това, че са рисували карикатури. Нещата са толкова прости. Антоний каза, че когато човек се страхува, той не действа особено интелигентно, той оглупява. Всички функционираме така. Сигурен съм, че някои французи са си казали: „О, аз не съм карикатурист, не съм евреин, не живея в Париж, не съм полицай и мога да мина между капките“. Само че нещата не се получиха, защото по-малко от 12 месеца след това, на 13 ноември, мишената бяха всички. И като казвам всички, имам предвид хората, които имаха нещастието да излязат да се срещнат с други хора, да пият по питие в едни от най-приятните и симпатични квартали на френската столица. Беше петък, времето бе топло и меко и аз си задавам въпроса дали тези атентати щяха да бъдат толкова смъртоносни, ако времето беше по-студено. Терорът зависи от толкова дребни детайли. В Париж бяхме подвластни на нещо като руска рулетка – ще излезете ли или няма да излезете, ще се видите ли с колеги след работа навън, ще седнете ли близо до прозореца или просто ще минете по тротоара като стажантите от нашия вестник, които загинаха по този начин. Въпрос на случайност, на пълен произвол. Така че всички станахме мишена. Идеалната мишена сме ние парижаните, защото, както вече споменах, сме символ на всичко, което терористите мразят. Аз също съм идеална мишена, защото съм журналист, парижанин, на всичкото отгоре името ми е откровено еврейско. Така че човекът, който е изправен срещу терора, не разсъждава много академично. Признавам, има дни, в които се чувствам по-добре в София или в Прага, отколкото в Париж. Това е Париж днес, един парализиран град, не от страха, а от затрудненията – всеки ден в обществения транспорт се случва нещо тревожно, тревога за поставена бомба или просто млада жена, която припада.

Занимавам се с тази работа от 1996-1997 г. Бях студент, когато, през 1995 година, бяха извършени смъртоносните атентати в парижкото метро на станция Сен-Мишел. Знаете, че днес вече говорим за 3G джихад. Първото поколение беше през 1995 г. Второто поколение беше Ал Кайда, а сега сме на етапа 3G – тоест ДАЕШ. И тези хора са френски граждани, те са като нас, а някои са дори по-французи, защото са вече от две-три поколения във Франция. Що се отнася до профила на терористите, ще се върна към разликата между първата вълна атентати през януари 2015 г. и втората от 13 ноември. По един много ясен начин беше доказано, че тези, които атакуваха „Шарли Ебдо“, са искали просто да умрат с оръжие в ръка. И го направиха. Те буквално се хвърлиха срещу куршумите на специалните части. Работя немалко с хората от сектора на сигурността, с полицаи, с представители на жандармерията и военни. Те съжаляват много, че не са успели да ги неутрализират по-рано, но терористите просто избраха времето за своята смърт. Те не задействаха натъпканите с взрив колани, нещо, което направиха онези след тях през ноември. Мисля, че сценарият, който описа Антоний, се доближава до това, което описват самите полицаи – мишената са били Стад дьо Франс и „Батаклан“, след което вече настъпва пълна импровизация. Тук терористите са били на две равнища – на първо място организаторите, които са държали да избягат по един организиран начин, и тези от тях, които са искали да се жертват, да умрат като мъченици, като се самовзривят.

Що се отнася до Европа и Франция, мисля, че когато става дума за боба с тероризма, има един принцип в ЕС, който е доста противоречив и влиза в противоречие с термина съюз – всяка страна се оправя сама. Работата на разузнавателните служби е такава, че всяка от тях работи на своя запазена територия. Моето впечатление е, че в тези случаи няма атлантически съюз, няма НАТО, в областта на тероризма това го няма. Думата война беше използвана от президента на Франция и заради тази дума Германия блокира моментално на следващия ден. По исторически причини немците не искат да бъдат въвлечени във френската война, самото използване на тази дума ги доведе до блокаж и недоразумение. Така или иначе принципът всеки за себе си доминира в страните от Европейския съюз.

Днес ние живеем в извънредно положение. Атентатите предизвикаха смъртта на 130 души, още около 40 човека продължават да са в болница, някой от тях с опасност за живота. Аз обаче мога да ви кажа, че извънредното положение не ми пречи. През последните три месеца никой не ми е пречил да си върша работата, надявам се, че и занапред ще е така. В момента сме на етап повече полиция, по-малко правосъдие, тоест облекчени са условията, при които полицията може да прави обиски и да поставя хора под домашен арест. Това предизвиква полемика, например от страна на екоактивистите по време на климатична конференция СОР21 преди месец в Париж. При всички положения в момента има много по-масови телефонни подслушвания. Освен това протестите в Париж са забранени, което не попречи на някои хора да протестират по какви ли не причини от началото на извънредното положение.

Извънредното положение, за което говорим днес, се определя от закон, гласуван през април 1955 г. Този закон беше, така да се каже, претоплен и отново вкаран в обръщение. В него съществуваха някои разпоредби, засягащи свободата на пресата – възможност за контрол върху журналистите, право на полицията да разпитва журналисти. Тези разпоредби обаче бяха премахнати и не фигурират в Закона за извънредното положение – по изричното желание на сегашното правителство, – който беше гласуван сега. Днес ние можем да кажем много отрицателни и критични неща за правителството, но трябва да признаем, че то прояви наистина загриженост да се запази пространството на свобода за журналистите. На следващия ден след атентатите министърът на вътрешните работи разпространи сред френските префекти циркулярно писмо с инструкции как да се прилагат разпоредбите на закона от 1955 г. Никой не ограничава френските медии днес да говорят, включително за провала на разузнавателните служби, които не съумяха да предотвратят атентатите. От уважение към жертвите избягваме да представяме в подробности някои мрачни детайли за случилото се. Вестник „Монд“ например публикува снимките на всички 130 жертви, разбира се, със съгласието на техните семейства.

*     *     *

Що се отнася до това дали би било добре да се разреши достъпът до оръжие на обикновените граждани, както е в САЩ, мисля, че това не е решение, съжалявам, че ще ви разочаровам, но ние живеем в Европа. Във Франция този въпрос също бе зададен, но за щастие спряхме дотам. Аз не съм привърженик на носенето на оръжие, защото не смятам, че съм способен да се опазя срещу терористи, които са склонни да умрат за каузата си. Покрай атентата срещу „Шарли Ебдо“ стана ясно освен това, че френската полиция е обучена по-скоро да стреля в защита, отколкото за нападение.

*     *     *

Дали Франция сгреши в нещо? Това очевидно е много важен въпрос, защото ми го задават непрекъснато. Понякога ми го задават по-деликатно, друг път доста грубо. Аз пътувам доста – в България, в Чехия, в Полша – и този въпрос ми се задава всеки път. Хората казват например: „Мислех, че Париж е европейски град, но пристигнах на гара Север и се оказа, че това е всъщност град на чернокожи и араби, а не на европейци“. Тази констатация чувам непрекъснато. Отчасти това е истина, но Париж не е само това. Аз отказвам да търся грешката във Франция и френската държава, заради това, че един или друг е решил да се обърне срещу свои съграждани и да ги убие хладнокръвно. Смятам, че на тези хора не им е провървяло с интеграцията. Мисля, че е по-човешко да кажем, че става въпрос за хора с прекършени съдби. Терористите от ДАЕШ имат тази дарба да използват всички психопати от Европа в името на исляма. Те успяват да привлекат всички психопати и да ги обърнат срещу тяхното население. Защо никой не задава въпроса за семействата на тези хора. Те имат семейства. Кулибали е живял в семейство с 11 души и аз си задавам въпроса как е израснало това момче. Той е бил обграден от жени, имал е десет сестри, но явно в детството му има нещо ненормално. Трябва ли обаче да мъмрим Франция за това, трябва ли да я критикуваме. Трябва ли да кажем, че всичко се дължи на колониализма. Така или иначе не можем да върнем времето назад, Франция има своето колониално минало и ние не можем да променим това. Какъв е смисълът да посочваме с пръст отговорността на Франция, на Белгия или на Англия, където нещата стоят още по-зле и където може да видите да се разхождат жени с бурки, докато във Франция това е все пак забранено. Случвало ми се е да чуя подобни неща и в България спрямо ромското население, понякога хората казват за ромите: „Да отиват другаде, да се махат оттук“. Няма къде да се махнат. Къде другаде да отидат? Както и Кулибали не може да отиде другаде, той е французин. Те са французи. Някои от тях са опитали да живеят например в Алжир, но в страната на своите баби и дядовци са се почувствали още повече чужденци. Така че са се върнали отново във Франция и следователно са французи.

*     *     *

По отношение на това как броим жертвите и дали терористите трябва да влизат в техния брой, бих казал, че в случая става дума за приоритети. Ние журналистите, когато се опитваме да пишем своите статии, се занимаваме повече с жената, която излиза от метрото, пресича тротоара и бива убита, отколкото с човека, изпразнил патроните си срещу невинни хора. Въпросите са много, но ние трябва да ги задаваме и да търсим отговорите им, следвайки все пак някакви приоритети. Когато става дума за погребение на терорист във Франция, притесненията от административен и технически характер са големи. Съгласен съм с това, че те също са човешки същества, също са загубили своя живот и също имат семейства. Знаете ли обаче къде е тялото на Осама бин Ладен? Било е изхвърлено в океана и почива някъде на 7 хиляди метра дълбочина. Причината е, че антитерористичните служби се страхуват да не бъде създаден мемориал, място, където бъдещи терористи биха могли да се събират и да медитират.

Александър Леви е роден през 1969 г. в Пловдив. През 1990 г. напуска България и се установява във Франция. Завършва литература и сравнителна лингвистика в Университета Париж Х (Нантер). Преди да се отдаде на активна журналистика, е бил изследовател и преподавател в Университета Париж Х, в Шчечин (Полша) и в МГУ Ломоносов (Москва), където преподава във френско-руската магистърска програма по журналистика. Ръководи секцията за Европа и страните от бившия СССР в „Репортери без граници” (1997-2002). Журналист и отговорен редактор в електронното издание на в. „Монд” (Le Monde.fr -2002-2005). Ръководител на служба Източна Европа и Балкани в седмичника „Курие Ентернасионал” (2005-2010). Работи също за Le Monde.fr. и Monde Magazine. Автор на книгите: „Престъпната групировка на варварите. Хроника на едно полицейско фиаско.” (Hachette, 2010), „Моята война срещу безразличието” в съавторство със Селим Канаан (Robert Laffont 2002) и „Заложник в Чечения” в съавторство с Брис Фльото (Robert Laffont, 2001).

Никола Михов: Не трябва ли да оплакваме и терористите, защо те не влизат в боря на жертвите?


Ако можем да поставим всичко на пауза, би трябвало да върнем лентата назад и да си дадем сметка за някои неща, които остават скрити до днес. Много важно е това, че не всички хора мислят в тази задълбоченост, когато гледат медиите, и реално не са подготвени да възприемат видяното. Какво имам предвид? Доста хора от моето обкръжение във Франция и България реално не консумират новини, не гледат телевизия и техният личен живот е твърде далеч от всичко, за което си говорим в детайли днес. Аз самият съм също малко такъв. Затова е интересно да си представим разликата във възприятията на хората, които се срещат с терористичните актове чрез медиите. Какво научаваме от медиите? Научаваме, че ние сме нападнати от едно голямо зло. И някак не изкача въпросът дали ние участваме в създаването на това зло. Под ние нямам предвид конкретно гражданите, а по-скоро системата и всички тези европейски ценности, за които става дума. Доколко в начина, по който ги прилагаме, и в начина, по който се опитваме да ги наложим на света, ние самите не се отнасяме с различен аршин. Ако за малко пуснем паузата и върнем лентата назад, дали няма да стигнем до нещо, което е предизвикало всичко това под една или друга форма. Има много въпроси, които не се поставят, например въпросът дали терористите са жертви. Когато броим жертвите, обикновено не споменаваме терористите. От друга страна, в разговора дотук си казахме, че те са хора, те са французи като останалите и по някакъв начин също са жертва на цялата тази система, която е довела нещата дотам, че те да се превърнат в убийци. И оттам въпросът дали ние не би трябвало да оплакваме и самите терористи и защо те обикновено не влизат в боря на жертвите.

Никола Михов е фотограф. Роден е през 1982 г. в София, където завършва Техникума за фина механика и оптика. На 20 години заминава за Париж и градът, в който започва да се занимава с фотография, се оказва повратна точка в биографията му. През 2005 г. показва първата си изложба във Франция, а през 2006 г. името му става известно с репортажите от големите протести в Париж. През 2013 г. Михов показа в София изложбата си „Усещане за революция“ със снимки от 12-дневния му престой по време на протестите в Истанбул.