2
2447

Един рационален аргумент за Създателя на света

Преди няколко дни попаднах на интересна фейсбук препирня между (очевидно) съвсем млад човек – ентусиазирано и искрено религиозен, и няколко по-възрастни мои колеги-философи, които – не бих могъл да скрия – доста високомерно възразяваха на неговия верови плам. Вярата в някакъв Бог, Създател на света, поучаваха го те, няма и не може да има никакви рационални основания и поради това е била масово присъща именно на „по-примитивните общества“. Не го казваха, но биха могли да го кажат съгласно общоразпространеното убеждение – че е била присъща най-вече на „примитивното“ Средновековие. Четейки препирнята им – водена определено от неравностойни, както поради възрастта, така и поради опита, позиции – ми се прииска да помогна на младия човек, като му „услужа“ с един именно чисто рационален аргумент в негова полза, издигнат тъкмо през Средновековието, но възхождащ назад във времето още към Аристотел. Забележително е, че в различни вариации той може да бъде намерен както у християнски мислители (например Тома от Аквино), така и у мюсюлмански (Авицена) и иудейски (Саадия бен Иосиф). Ще се опитам тук да го представя по възможно най-прост и схематичен начин и ще помоля някой да се опита да го опровергае. Предварително ще предупредя, че аргументът е строго логически и не се намира в каквато и да било зависимост от „развитието на позитивните науки“.

И тъй, средновековните мислители започват с едно най-общо разделение на нещата (въобще) на такива, които „могат да съществуват (но и да не съществуват)“, и на такива, които „съществуват по необходимост“. И веднага ни казват, че онези неща, които „могат да съществуват, но и да не съществуват“, не могат разбира се, да съществуват винаги, но само ако е налице условието, което реализира възможността им да съществуват.

След това те се съсредоточават върху нещата, които съставляват този свят. Те всичките – не можем да го отречем – са все неща, които именно само могат да съществуват (но и да не съществуват). Защото – разяснил ни го е Анселм Кентърбърийски в ХІІ в.: „всяко нещо, за което дори сàмо може да се помисли, че то самòто (или някаква негова част, ако има такава, или в определен момент) не съществува, поради това не от себе си, не по необходимост съществува, а съществува само при наличието на определено условие за това“. Но именно за всяко нещо в света може да се помисли, че то самото, или поне някаква негова част, или в някакъв отделен момент не съществува. А това вече означава, че съществуването му зависи от някакво условие, което от сàмо можещо да съществува го прави действително.

Но щом това е така, то, нека съобразим, че за всяко произволно взето нещо от света ние трябва да си помислим едно време, в което – макар то все още да не е засъществувало – е започнало да съществува обаче онова нещо, чрез което, като чрез негово условие, можещото-да-съществува нещо е осъществило възможността си да съществува. Добре, но за това последното нещо-условие ние следва да разсъждаваме по същия начин (защото и то, като световно нещо, не е безусловно съществуващо), тоест трябва да кажем, че преди то пък да е било осъществено, неговото условие трябва да е било налице. И ето: при това положение ние непременно ще трябва да стигнем до нещо самò непородено и съществуващо самò по себе си (т.е. безусловно необходимо), от което всичко е започнало да съществува (и което – обикновено уточняват средновековните мислители: „Всички наричат Бог“). И тук това вече ще е задължително.

Защо?

Ами защото в противен случай една без-крайна последователност от обуславяния вече ще трябва да се е извършила, за да е налице дори най-близкото условие на нашето произволно взето можещо-да-съществува. Но безкрайно осъществяване или обуславяне – не е трудно да се съобрази – е нещо невъзможно. Просто: чистият регрес към условия на условията за едно нещо може да бъде безкраен процес, обуславянето обаче не може да бъде такъв.

Нека бъдем внимателни, за да разберем това напълно ясно.

Да забележим отначало, че обуславянето (или осъществяването) на нещо не може да бъде безначално по простата причина, че обуславянето е прогресивно, а не регресивно по „понятието” си (регресът към условия на условията само търси началата на обуславяното, но не може да не ги предполага). Нека да се съсредоточим и да видим също, че „обусловено”, „нещо обусловено” по самото си понятие пред-полага наличието на условието за себе си. „Обусловеното” го има, то е действително при определено „условие”. Само ако е действително, ако присъства условието, присъства и обусловеното. Защото „обусловено” това и значи: биващо-при-условието-си.

Значи първото, което е несъмнено, е, че условието на обусловеното нещо трябва да е налице, за да е налице и обусловеното. Добре, но: ако на свой ред условието за нашето обусловено самò е също така обусловено (както приехме, че е с нещата от този свят), не означава ли това, че за да бъде то пък налице като условие за обусловеното, трябва да е налице неговото условие. Какво се получава? За да е налице обусловеното – щом то е пред нас и е именно обусловено, – трябва да е налице условието му. Но ако последното е също нещо обусловено, то трябва да е налице и неговото условие, защото по-отдалеченото условие, доколкото е условие за реалността на по-близкото условие на обусловеното, също е условие за обусловеното. Без него непосредственото му условие няма да го има, а без това пък непосредствено условие самото то не би било. Питам: трябва ли тогава да си помислим една цяла редица от обуславящи (се) неща? Несъмнено. Защото вече казахме, че нещата, съставляващи „този свят”, всъщност всичките са само можещи-да-съществуват-или-да-не-съществуват, а това значи, че не са неща, съществуващи непременно, от себе си, а неща, чието съществуване е налице само ако е изпълнено определено условие. Ето защо всъщност всяко „нещо” от този свят е обусловено в битието си, в съществуването си – е при някакво условие, от което е обусловено (при това, както видяхме, не е нужно това условие да не бъде просто друго обусловено нещо, само че обусловено от свое си условие).

И тъй, в този свят всяко нещо е при условие на друго нещо, което пък е при условие на трето нещо и т.н., така че се образува редица. В тази редица и най-отдалеченото условие за условието на нещо е и условие на последното, защото без него не биха били всички по-близки негови условия. И сега внимание: може ли редицата на обуславящи се едно друго неща да бъде безкрайна, тоест такава, че като проследяваме назад условията на което и да е обусловено нещо, те обективно да нямат край? Аз казвам, че е невъзможно, защото всяко обусловено нещо изобщо е налице само ако, както бе отбелязано, е налице условието му, но пък за да е налице то, трябва да е налице неговото условие и т.н., с две думи – всичките му условия трябва да са налице, трябва да е налице пълната редица от условията на обусловеното.

А не е ли ясно, че една безкрайна редица никога не може да се изпълни?

Всъщност това се разбира много просто. Нали ако за осъществяването на което и да е световно нещо трябва преди това да са се осъществили безкрайно много неща (негови условия), то те не могат именно да са се осъществили, за да позволят да се осъществи въпросното нещо. Но от друга страна – „нещо” безспорно има: ето това дърво, което виждам през прозореца си отсреща; ето онова коте, което пробягва през тревата в градината и се шмугва в избата; ето тези мои две деца, чиято глъч дочувам от съседната стая… Следователно за осъществяването им не е трябвало преди това да се осъществят без-крайно много неща, ами крайно много. Което пък значи, … че осъществяването им е започнало някога от някакво тайнствено, но абсолютно начало, което самò е безусловно.

Още веднъж: проследявайки условията за нещо обусловено, които са го осъществили, осъществявайки се сами едно след (и чрез) друго, ние можем да се връщаме назад към условия на условията на условията и т.н. неопределено дълго. Нещо повече: ние бихме могли и да не можем да приключим своето връщане към все нови условия на условията (особено след като знаем, че всяко „световно нещо” е нещо обусловено), и в този смисъл да следим условията за всяко осъществило се ad infinitum. Но дори това не би могло да значи, че нашата невъзможност да приключим регреса означава безначалност на самата следена от нас редица от условия. Напротив, тази редица непременно, непременно трябва да се утвърди като завършена назад, по простата и неотрицаема причина, че ние виждаме – и виждаме с очите си – „неща”, които несъмнено не са безусловно съществуващи, а само обусловени, а това вече означава, че всичките им условия се изпълнили – налице са, трябва да бъдат налице.

Нищо обусловено, повтарям, изобщо не би го имало, ако то не би било обусловено докрай (т.е. именно обуслове-но), ако не биха били налице всичките условия то да бъде. Но „всички” условия (още повече пък всички условия като изпълнени) означава пълнота, завършеност. Което значи, че ние не бихме могли – обективно – да положим редицата на условията (назад) без-крайна. Назад от това стоящо сега пред очите ми обусловено нещо (ето това така случайно израснало точно тук, крехко в битието си дърво) има завършена редица от условия на условията му, в началото на която стои нещо безусловно и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че в този момент аз го виждам с очите си. В противен случай, ако тя не бе крайна, то не би било осъществе-но (а само без край щеше да се осъществя-ва и никога нямаше да се осъщест-ви).  

За последен път: осъществяването, обуславянето по самото си понятие се мисли като извършващо се напред. Нещо осъществява следващо [го] нещо; нещо, което е условие за следващо нещо, го обуславя. Ако това осъществяване (обуславяне) няма начало, а ние без край трябва да се връщаме от условия на условията към техните условия, то как което и да било „нещо” изобщо би било завършено-обусловено, реално обусловено (осъществено)? Нали преди всяко негово условие без-крайно много неща трябва да бъдат обусловени, тоест да няма край обуславянето на всяко нещо. А пък „обусловеното” е налице изобщо, само ако са (или поне са били) налице всичките му условия. „Всички” обаче забранява, повтарям, когато ги проследяваме назад, те да не могат да се изчерпят обективно, да не може да се пред-положи едно „начало”, от което обуславянето е тръгнало, за да осъществи всичките условия за наличието на „нещото” тук. Което пък значи, че е невъзможно условията за реализирането на което и да е обусловено да са без брой и следователно ние не просто можем, но сме дори длъжни да мислим едно начало на редицата от условия на което и да е (на всяко) обусловено.

Ако все пак решим да не се съгласим с този извод, ще бъдем принудени да кажем, че сега, в този момент нито едно нещо не съществува, защото не са (или не са били) изпълнени, не са налице всичките му условия. А нима го няма ето това дърво отсреща? То, дори просто то – с крехкото си и така непретенциозно полюшване – свидетелства по един безапелационен начин, че нещата в този свят имат начало и това е толкова просто да се разбере, че е дори някак обидно за безкрайните дебати, които от векове се водят по този въпрос.

Ето защо, въпреки че началността на света е непостижима за нас и опитът е въобще онзи, в който „предели” на света са непостижими (в него, опита, не може да има край регресът от един рубеж към друг, но винаги и без предел има „свят” и само „свят”), светът е отначален, защото инак въобще не би могъл да бъде в опита, не би могъл да има и най-малката си част, елемент, момент в него. И тъкмо това е най-мощното доказателство за началността и сътвореността на света. Защото то се дава независимо от непостижимостта им от нас. Сиреч: вие ни сочете колкото искате безкрайността на космическите простори, неизчерпаемата редица от условията за всяко нещо. Без ни най-малко да се опитваме да ги изчерпим, ограничим или отречем, ние все пак ще сме сигурни, че този свят има своето (трансцендентно за опита ни) начало и безусловно условие, доколкото иначе самата ви безкрайност и бездна не би могла да бъде изпълнена дори с едно единствено, завършено, действително нещо.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИталиански кинопредложения от София Филм Фест on line
Следваща статияВ памет на Гергина Тончева

2 КОМЕНТАРИ

  1. ха сега. Професорът ни затваря в метафизичеиската логика от която той вади ,,рационално“ обяснение. което не е възможно. Има много по просто обяснение – закона на Томас – Ако хората определят ситуациите като реални, те са реални в своите последици”. Сиреч богът или боговете са реални в зависимост от разказа. Съжалявам да чуя за този млад човек, който бил религиозен… един млад човек не може да бъде религиозен защото той няма достатъчно история за това. Той може само да вярва в разказ. ние не можем да му помгнем. дори и с метафизическа логика. Днес има само една логика – математическата. Но тя е позитивиска. т.е. не влизаме в условието. ако използваме метафизиката ще дадем обяснение като за XIV век примерно. Нещо като обяснението за covid и божието наказание. Ако го устройва. и още един шорткът – Филон от Александрия и логоса. Обяснението на професора е историческо упражнение. Но то не ни гарантира спокойствие като за XXI век.

  2. До колкото разбирам аргументът е, че понеже нещата около нас съществуват, значи някой ги е създал и ние ще го наречем Бог. Откритията на съвременните физици за материалния свят изглежда ни доближават до будисткото разбиране, че той е „илюзорен“ https://youtu.be/zNVQfWC_evg . Какво ли означава това за Бог ?