Гледам новините и някак ласкаво започвам да псувам на сръбски, защото българският вече не обхваща обема на ситуацията.
Теди Москов по БНТ малко след изборите
Не обхвана, не обхвана изборната ситуация нелошият български на Теди Москов – и моята ситуация не обхвана. Ето защо имам проблем – и той е тежък. И с помощта на Теди не зная как да преведа на моите германски приятели и сънародници, които се интересуват от изборните победи и поражения на родна земя, наименования като „Няма такава държава”, „Има такъв народ” и „Изправи се – мутри вън!”. Опитах и така, и иначе, но не става и не става – богатият немски език се оказа беден, недостатъчен за нашето балканско скудоумие. А става дума не за зевзещини на зевзеци и не за маргинални самодейни групировки в периферията на общественото пространство – за солидни политически партии, които днес чертаят, а утре и ще градят и съграждат националната ни съдба става дума. А след като наименованията им са непреводими, значи е непреводима и цялата ни държавност, и цялата ни националност дори е непреводима на езика на Европа. Тази несъвместимост между родното и международното, между България и Стария континент мира не ми дава. Когато преди трийсетина години се разграждаха основите, аз наивно повярвах, че с гибелта на комунистическото мракобесие ще се сложи край и на полувековната ни национална самоизолираност, че, напускайки Съветската империя, най-после и ние, българите, ще тръгнем към нови хоризонти, ще се приобщим към широкия и пъстър свят. Но не би. И неволно, по неволя си припомних прогнозата, която Георги Марков направи малко преди смъртоносният атентат да го застигне на моста „Ватерлоо” над Темза: „Митко, че ще се освободим един предстоящ ден от комунизма, за мен няма и капка съмнение. Как обаче ще се избавим от балканизма, акълът ми не стига”.
Е, тогава не му повярвах съвсем, но вече не стига и моят акъл. Макар и несравнимо по-милитаризиран и циничен от балканизма, комунизмът е все таки конюнктура. А и най-устойчивата конюнктура е променлива и краткосрочна. Докато народопсихологията, манталитетът, нравът на един народ се градят, съграждат и надграждат с векове, че и с хилядолетия. Става дума за същностни феномени, вперили взор не в следващите избори, а в следващите поколения, в следващите епохи, във вечността. Непреводимостта на наименованията на наши водещи политически сили на светския език на Оксидента е ехо, долетяло до новото хилядолетие от дебрите на Балканите – и дори чак от ориенталските дебри долетяло. А фактът на сериозността, с която тези партии са избирани от хиляди и хиляди родни гласоподаватели, за да изградят образа на бъдеща България, прави окаяната картина още по-окаяна. И мен самия окаян прави – явно не моето упование в цивилизоваността на нашего брата, а неверието на Георги Марков в същата цивилизованост се оказа краен победител в този колкото исторически, толкова и съвременен двубой. Аз и до днес не мога да повярвам, не мога да приема очевидното: че мои сънародници, живели дълги години и дори цели десетилетия в най-проспериращите и цивилизовани, в най-регламентираните и култивирани задгранични общества, са дали гласа си за най-ретроградната, за най-примитивната, за най-безкултурната, за най-почвеническата и вулгарна родна политическа формация. Този им избор говори и друго: колко неадаптивни и неприспособими към светската ни цивилизация сме ние, българите, колко дълбоки и силни са балканските ни корени, колко недостъпни за нашата сетивност са водещите морални ценности на настоящите и предстоящи светски времена.
Подозирам, че психотехнологията, която обезпечи (обезпечава и до днес) неимоверната популярност на Тодор Живков, ласкаво наричан от цял един народ Тато, и психотехнологията, повела хилядите ни емигрирали сънародници към урните, е една и съща. И тази технология онагледява съвместимостта, диалектическата взаимовръзка, социалната родственост, взаимната конвертируемост между електорат и политическа класа. С всеки жест чрез дебелашките си народняшки шеги, чрез малограмотния си диалектен език Тодор Живков като че ли казваше на слушатели и зрители: „Абе, няма защо да се правим на такива, каквито не сме – хайде да бъдем откровени един към друг. Аз съм прост – и вие сте прости; аз съм народът – и вие сте народът; аз съм Тодор Живков – и вие сте тодорживковци. Избирайки мен, вие фактически себе си избирате – по-народен и общонароден, по-себеподобен лидер от мен под слънцето няма да намерите!” Посланието от трибуната бе чуто в подножието ѝ – и в условията на комунизма тази проста болшевишка схема проработи с безотказността, с която проработи тя само преди броени дни пред очите ни и благодарение на която един пионер в политиката е на път с главоломна скорост да се превърне от долнопробен шоумен в държавник. Сиреч в държава, в теб и в мен да се превърне. Защото от екрана и от подиума Слави Трифонов заяви на аудиторията с унаследената от вековете фамилиарност на Тодор Живков: „Аз съм не само олицетворението – аз съм и въплъщението на вашия копнеж по силиконови съблазни, по луксозни джипове и по булевардни изпълнения. И вие като мен мечтаете за едно ферари с цвят червен, а в него – гадже с бронзов тен. За разлика от вас обаче, аз вече съм постигнал тези блага и облаги. Ако гласувате за мен, ще науча и вас как да ги постигнете – по-добър учител в тези салтанати от мен няма да намерите!”. А слушателите и зрителите гледат с благоговение и с благоговение хукват към урните да го избират – самите себе си да избират хукват. Без при което и през ум да им минава въпроса дали е подобаващо, дали е морално допустимо в една християнска цивилизация да молиш Всевишния за едно ферари с цвят червен.
И в двата случая (Тодорживковия и Славитрифоновия) хрущялната тъкан, която свързва народ и лидер, субстанцията на тяхното единство е махленското фамилиарничене, простотията, пошлостта и кича. Не, не че народните маси в Западна Европа и Северна Америка преливат от възвишеност и благородство – като всеки колектив, и те са носители на посредствеността и на дребнобуржоазната ограниченост. Но докато политическите лидери в най-цивилизованите държави се стремят да поотлепят кое-що гласоподавателите си от дъното, родните ни лидери предпочетоха обратния път – да слязат до тяхното булевардно ниво, да се приравнят с тях, да споят и увековечат единството между избиратели и избираеми чрез всеобщата сивота и безличието на консумативната стихия – „едно ферари с цвят червен – едно за теб, едно за мен!”. Така дъното става всеобщо и път нагоре вече няма.
За опростачване на масите ли става дума? Не само. Защото опростачването в нашия случай е двупосочно и взаимно – то протича както от шоусцената към публиката, така и в обратната посока. Тази взаимност припомня до болка препоръчваното през петилетките тоталитарно мракобесие от конгресните трибуни единство между партия и народ. Това единство и днес е налице, то и днес владее обществото, но вече не, както беше допреди трийсетина години, с физическата сила на Народната милиция, а със силата на простотията и пикантерията, със силата на публично изплезените езици, на татуировките по мускулестите плещи, на халките по ушите, на силикона в гърдите, на цялата онази долнопробна хералдика, която спектакъл след спектакъл реабилитира безкултурието, простащината и примитивизма, популяризира като никога досега пошлостта, махленщината и вулгаризма. Превръщайки ги от квартална чалготека в национална политика и държавност, в общонароден ресурс, в наше повсеместно политическо бъдеще – едно на теб, едно на мен…
Единственото благо в случая е обстоятелството, че вотът разби на пух и прах легендата, че, видите ли, родните ни мозъци изтичали на Запад. Изтичане действително има, но не на мозъци, а на безмозъчност. Хубаво е, че вече го знаем, но тази така скъпо платена антиутопия е слаба утеха.
