Портал за култура, изкуство и общество
В момента сте тук: начало | изкуство | Димитър Аврамов | ЖОРЖ ПАПАЗОВ

Димитър Аврамов

06.03.2013 17:55

ЖОРЖ ПАПАЗОВ

НЯКОЛКО ЕПИЗОДА ОТ НЕГОВАТА АРТИСТИЧНА ЕПОПЕЯ

Кому принадлежи творчеството му – на Франция ли, в чиято духовна атмосфера е създадено, или на България, където художникът е роден и отрасъл? След „Затворническата съдба на Никола Танев” публикуваме още една статия от все още неиздадената книга на проф. Димитър Аврамов с текстове за големите български художници.

I

На 13 май 1988 г. в галерията на международната фондация „Людмила Живкова” (днес – Галерия за чуждестранно изкуство) бе открита  изложба  на  Жорж Папазов  от  произведения на музея  Пти пале в Женева – 76 живописни платна и 6 рисунки. С нея общо изложбите,  които са му били устройвани в България, ставаха шест: четири между двете световни войни (1919, 1928, 1934, 1935)  и две през последните няколко години  (1982, 1988).  В обществените реакции, предизвикани от тези изложби, има нещо крайно любопитно и поучително не само за историка на изкуството, но и за всеки, който се вълнува от проблемите на новата българска култура: първата изложба (през 1919) бива категорично отхвърлена и осмяна, при това, не само от недоумяващата широка публика, но и от специалистите, принадлежащи към двете антагонистични крила: консервативните преподаватели от Художествената академия, (тогава все още Рисувално училище) и авангардната критика, доколкото сме я имали. При втората,  (1928) – почти същата картина, (с едно-единствено изключение – интелигентната защита на Сирак Скитник във в. Слово). Третата и четвъртата обаче (1934 и 1935) предизвикват необикновена, небивала у нас полемична буря – почитатели и отрицатели се сблъскват в непримирим двубой,  разразил се по вестници и списания. След това – абсолютно мълчание,  което трае близо 40 години, мълчание, улеснено между другото и от физическото  отсъствие  на художника – той живее в Париж. Името на Жорж Папазов, със странното съчетание на френска и турско-българска интонация, можеше да се чуе само всред оредяващите  кръгове на предвоенната интелигенция. С някои нейни представители, художници и писатели, той  поддържаше писмени връзки. Случи се тъй, че в периода между 1962 и 1970 г. работех в дома на един от тях – Никола Танев. Собствено, Танев бе вече починал през лятото на 1962 г. Неговата съпруга Миша продължи да си кореспондира с Жорж, както приятелски  го назоваваше. Той им изпращаше писма, новогодишни честитки, каталози на свои изложби (с отзиви за тях и неговото творчество от изтъкнати имена на критици и писатели), изпращаше им книгите си, отпечатани на френски: мемоарните  Паскин!… Паскин!… Аз съм!… (1959, второ издание), Моят приятел  Дерен (1960),  Писма до Дерен (1966), автобиографичния роман  Братя Дренови (1951),  родовата повест  Поп Васил (1968),  автобиографията  По стъпките на художника (1971), винаги придружени  със сърдечни приятелски посвещения… Една година след смъртта му, настъпила през април 1972 г., реномираното белгийско издателство La Connaissance (Брюксел) публикува солидна монография  за него (Папазов — волен стрелец на сюрреализма)  от българина Андрей Наков – изкуствовед, живеещ в Париж.

Scan1 copy

За всичко това нищо не се споменаваше по нашите вестници от т. нар. средства за масова информация, които иначе, както се знае, не пропускат и най-скромната проява на български певец, музикант или спортист в чужбина. Някакво неумолимо табу тегнеше над името на нашия сънародник. Нещо повече: говореше се, че негов опит за едно голямо, почти  невероятно дарение за България, направено след войната, дарение, включващо творби от Дега, Реноар, Пикасо, Шагал, Дерен, Вламенк и много други, било официално отхвърлено или просто мълчаливо осуетено от съответни наши инстанции. Аз самият станах свидетел на следното: в писмо до Миша Танева от лятото на 1965 г. той я молеше да провери как да постъпи, за да подари на родния си град Ямбол представителни картини от всички периоди на своето творчество в случай, разбира се, че се интересуват от тях и има къде да ги сложат. Старата му приятелка направи онова, което бе по силите й: отнесе въпроса  където трябва, но нищо не стана. Всичко отново пропадна  неизвестно защо и как. Изчезна и самото писмо.

Изправен през толкова интересни, за да не кажа драматични факти, човек неизбежно си задава въпроси.

Първо – с какво изложбите на Жорж Папазов у нас преди войната са предизвиквали  споменатите бурни реакции: необуздани отрицания, присмех, драстични квалификации и, от друга страна, – не по-малко страстни защити? Кое именно в изкуството му, какво толкова фатално в него е разделило  интелигенцията  ни на два враждебни лагера и докато траят изложбите, бе превърнало пресата (без оглед на политическата й ориентация) в истинско бойно поле? Само чисто естетически мотиви ли са подклаждали огъня, или са се намесвали и по-общи културно-психологически фактори?

Второ – защо след това за дълго време – близо четири десетилетия – името на художника, все още жив и творчески деен, изчезва абсолютно от колоните на същата тази преса? Само отсъствието от България ли е причина или и нещо друго, много по-съществено? И ако неговото изкуство наистина е престанало да вълнува, как да си обясним абсурдния отказ да бъдат приети поне щедрите му, напълно безкористни и родолюбиви дарения?

1d

Трето – след  полемичните вълнения през 30-те години и последвалото  продължително мълчание, осмото десетилетие ни поднесе нова, не по-малка културно-историческа изненада: пълно, безусловно утвърждаване. Двете изложби на Папазов – през 1982 г. (с произведения от български  колекции) и особено последната – от фондовете на  Пти пале – предизвикаха  не многобройни, но изцяло адмириращи оценки в пресата. Никакви полемики и разногласия; нито намек от резерви или пък закъснели съжаления за сторена неправда. Новите поколения художници откриха един автентичен творец и очаровани от неговото изкуство не скриваха гордостта си, че е дело на българин. Отново изникваха въпроси: какво се бе случило, какви промени бяха настъпили в българската култура, че сега тя бе готова да приеме без колебания един художник, когото преди това бе осмивала саркастично или пренебрежително подминавала? Никого ли вече не шокираше това творчество? Всичко ли в него е ясно и толкова годно за „лесна консумация”?

Четвърто – ако допуснем, че изкуството на Папазов не подлежи вече на сериозно оспорване, пита се: кому принадлежи то – на Франция ли, в чиято духовна атмосфера е създадено, или на България, където художникът е роден и отрасъл, с която са го свързвали  неразкъсваеми  връзки и за която, както доказват фактите, е мислел с болка до последния си дъх? Има ли право коя да е страна, да се откаже с лека ръка от творчеството на един свой син, само защото по силата на непреодолими обстоятелства, той го е създал далеч от нея? И понеже  го  създава отдавна, накрая още един  въпрос: каква е днес художествената му стойност – само историческа или все още действаща и актуална? Проблемите, поставени от него, изчерпани ли са в наше време, или са в състояние да стимулират нови, плодоносни търсения?

Да се отговори ясно и убедително на всички тези въпроси  не е никак лесно и все пак едно усилие в тази насока би следвало да започне с духовния климат и художествената ситуация, при които се е формирало изкуството на Папазов. Какви фактори са действали върху него и са определяли развитието му?  Как са се кръстосвали личност и среда, унаследено и придобито, субективно и обективно, за да създадат този своеобразен феномен?

II

Георги Папазов е роден в Ямбол на 2 февруари 1894 г. като шесто и последно дете в семейството на „прости и яки люде”, както пише в предсмъртната си автобиография. Фамилният прякор свидетелства за наличието на свещеници в рода (удостоверено по художествен начин и в повестта Поп Васил), но изглежда, че обстоятелствата след Освобождението  са пренасочили  интересите на Папазовци – младите поколения се отдават на търговия. Георги  не помни своя баща, починал наскоро след неговото раждане. Ролята на pater familias се поема от най-големия  брат Сотир – върху неговите плещи се стоварват дългът  и отговорността за издръжката на голямото семейство: Брат ни бе готов да се жертва за нашето благополучие. След смъртта на татко, който ни остави в наследство само объркани сметки, той именно, макар и още съвсем млад  се посвети с изключителна дързост и преданост да спасява  фамилната чест и да ни избави от мизерията.

Две обстоятелства подпомагат семейство Папазови да се възстановят от удара и да укрепят материалното си положение: трудолюбието и духът на сплотеност. Трудолюбието се въплъщава преди всичко от големия брат: той беше много деен, изцяло погълнат от своята търговия и от грижата за благополучието на семейството.

1k

Духът на сплотеност, неотделим от патриархалните традиции на рода, след смъртта на бащата фокусира в благочестивия образ на майката: Простодушна, но вътрешно просветлена, мама мислеше единствено за щастието на децата си… Когато неизвестността ни заплашваше или се изправяше пред някакъв неразрешим проблем, тя отиваше в църквата и се връщаше оттам успокоена и по-уверена в бъдещето.

Образите на брата и на майката упражняват изключителна, почти магическа власт върху съзнанието на Георги Папазов. Трябва човек да е прочел книгите му, за да почувства степента на тази невероятна признателност, привързаност и обич: техните образи го следват навсякъде в неговите далечни странствания, в неочакваните перипетии на живота му; чрез тях той е готов да провери нравствената стойност на своите постъпки; дори изповядва, че в тяхно име си е поставял най-благородни и амбициозни цели и винаги е тръпнел да не ги злепостави с някакъв погрешен ход. Личните му успехи го изпълват с удвоена гордост, защото, утвърждавайки собственото му име, издигат престижа и на ония, които най-много обича, на цялото семейство. Престижът на семейството, родовата чест са свят закон за Папазови:

Семейството ни беше едно от най-затворените в града. Дори спрямо най-близките ни роднини се показвахме сдържани. Трудно беше да се узнае нещо за семейните ни отношения. Една от големите грижи на майка ми беше да не позволи да бъде изтървана някаква дума, която е в състояние да злепостави дома ни.

Трудолюбието и духът на сплотеност осигуряват материалното възмогване, но чувството за семейно достойнство все пак изглежда не е било напълно удовлетворено: тези необразовани българи, принудени от условията да се задоволяват с елементарните знания на началното обучение, съзнават цената на високата култура и сигурно са страдали от това, че тя им липсва. Най-малко големият брат, pater familias-ът е мислил така. И понеже е бил убеден, че солидното образование, а следователно и солидното обществено положение могат да се добият само в Европа и чрез Европа, решава да изпрати най-малкия да се учи там, без да си дава достатъчно ясна сметка, нито за неговите склонности, нито за факта, че самият Георги е останал без гимназиална диплома. Достатъчно му е била вярата, че парите и Европа ще решат всичко.

Благодарение на парите, които щеше да похарчи за моето обучение, и на възможностите, които Европа предлага за преуспяването на човека, брат ми се чувстваше спокоен; Европа, този неоспорим  мит, с удивителни чудеса, способен да съгласува мечтите с действителността и да намери  логическо разрешение  на най-противоречивите човешки блянове.

1m

Основателна или наивна, такава е била вярата на необразования ямболски търговец.  Но познавал ли е той, преценил ли е поне действителните възможности на оня, когото е решил за изпрати на Запад? Ще отговори ли 19-годишният български провинциалист на големите очаквания? Ще съгласува ли наистина „мечтите с действителността”? Какви реални качества е притежавал? Какъв е бил той –  като характер и темперамент?  Ето юношеския портрет, който Папазов сам си е направил в своята автобиография близо шест десетилетия по-късно:Аз бях добре сложен младеж, с дълги, леко накъдрени коси, със спретнати дрехи и обувки. Обаче не проявявах ни най-малък интерес към сделките на моите братя, нито желание да се пристрастя към тяхната търговия. По-скоро бях свенлив, разсеян, мечтателен. Отдалеч имах вид като че ли не принадлежа на моето семейство, а на някаква по-друга среда.

„Свенлив, разсеян, мечтателен”, а в своите автобиографични книги Папазов прибягва и до други епитети, за да се обрисува: caractere naturellement sauvage, „естествено саможив характер”, simple et sauvage, „простодушен и див”, desordonne et violent, „безпорядъчен и необуздан”, sang sauvage, „буйна кръв”, nature  violente, „необуздана природа”, tete dure, „корава глава” и пр. Всред моето семейство, поради патриархалната  строгост на неговия морал, имах безукорно поведение;  но едва излязъл от дома, аз се хвърлях в игри и битки с другите деца.

Не е лесно да се съгласуват всички тези черти в един хармоничен портрет, но следва да се има предвид, че с течение на годините и под принудата на обстоятелствата, много неща в него са се изменяли. И все пак оставали са някои трайни особености в характера и темперамента. Заложени в душевността на юношата, те са се развивали и приспособявали към трудните условия на живота му, за да определят светоотношението и реакциите на възрастния.

Можем да повярваме в епитетите „див”, „необуздан”, „буйна кръв” и пр., дори само като погледнем физиката на Папазов: як, набит, мускулест, едра глава с гъста черна коса и щръкнали мустаци – човек трудно би допуснал, че природата е създала това тяло за духовен труд и романтични мечтания. Самият му носител се гордее с него и неговата сила и много пъти ще се изтъква като герой на неочаквани ръкопашни схватки, в които, разбира се, победител излиза винаги той. Дори (сред чужденци и в моменти на патриотично увлечение) ще си позволява да приписва подобна сила на цялата българска нация, та Марсел Еме през 1961 г. ще отвърне на неговите екзалтирани хиперболи с една шеговита бележка: Папазов е истински  син на  тази чудновата и привлекателна България, където хората  живеят обикновено 140 години и където не е рядкост,  да се види четиригодишно дете да убива вол с юмрук.

1n

Не ще съмнение, че такова тяло и такава физическа сила предполагат непреодолими гастрономически склонности  и Папазовци наистина са ги притежавали във впечатляващи размери –  замогнали се, софрата им била препълнена с разнообразни  ястия и питиета. Георги е унаследил склонността, превръщайки я по-късно, както му прилича, в артистично-хедонистичен  стил на поведение. На едно място в своите Писма до Дерен той пише: Когато съм в добро душевно разположение, моите  способности да пия, да ям и да пея вземат големи размери и аз не се оставям да бъда надминат. Мирисът на алкохола и контактът с него ме отблъскват и отвращават. Аз го пия с известна погнуса. Когато течността плъзне надолу, усещам изгарящото й движение. Веднага моите вътрешности започват да се бунтуват и свиват. Но аз не им обръщам внимание. Толкова по-зле за тях! Не искам съветите им и не ги питам дали им е приятно или не. Това, което търся, е ефектът от алкохола – той единствен ме интересува. Ако резултатът е богат на емоции, ще ми позволи да се отдам на екстравагантни действия или да изразя абсурдни идеи, без да изпитвам смущения от това. Поддържан от силата на алкохола, аз ставам красноречив. С няколко „удари на крилата” обикалям света, очарован от богатството на моите спомени и духовни способности. Естествено, при такива състояния не пропускам да пея български, руски,сръбски или македонски песни. Случва се обаче и да плача тъжен, без да зная защо.

Не ще и дума – това все пак са изключителни състояния, и то толкова редки, колкото повече човек обича работата си. А както ще видим, Папазов много обича своята. Ето защо нищо чудно, че в обикновеното ежедневие, при естествения му начин на общуване, съвсем не са го виждали тъй „необуздан” и „безпорядъчен”, за какъвто се е смятал и за какъвто понякога може би е искал да мине, а точно обратното – спокоен, уравновесен, флегматичен и дори тънко пресметлив. Ето как Никола Танев описва в своите спомени впечатлението си от първите им срещи в Берлин през 1922-1923 г.: Жорж Папазов беше симпатична балканска мечка. Той вървеше бавно, с лениво движение на раменете, говореше бавно – всяка негова дума излизаше от устата му гальовно мека, бавно увличаща… Той беше спокоен, не увличаше с никакъв темперамент, а с нещо замайващо спокойно и удобно. Никога не спореше. Не прекъсваше никога говорившия, а само дебнеше момент той да заговори… Имаше особен приятен вид, истински ориенталски набаб. Цяло богатство беше за него това умение да влиза в контакт с хората и да извлича полза за себе си. Всичко това ставаше някак добродушно, непринудено и все уж някак си случайно.

На богата трапеза с вино или при обикновените делнични контакти, Папазов наистина е умеел да привлича приятели и да печели симпатии. Достатъчно е да прелистим някои от каталозите му и да прочетем публикуваните в тях многобройни отзиви, за да се убедим в това. Ясно става, че авторите им са очаровани не само от изкуството му, но привлечени и лично от него като човек. При това те съвсем не са случайни имена. Между тях фигурират: Валдемар Жорж, Тристан Цара, Робер Деснос, Ролф де Маре, Оскар Кокошка, Анри-Пиер Рош, Андре Салмон, Маринети, Марсел Еме, Жан Вал, Жак Барон, Паскал Пия… Квартирите и ателиетата му (докато се установи окончателно на бул. Клиши 60) са били посещавани от редки гости. Той се гордее, разбира се, с това и сам поименно ги назовава — освен някои от изредените по-горе, също така: Пол Елюар, Арагон,  Макс Ернст, Нилс дьо Дардел, Иля Еренбург, Айзенщайн, Марсел Соваж, Вламенк, Паскин, Дерен и много, много други.Знае се, че с последните двама го  свързва трайна дружба, документирана с фотоснимки, писма, художествени творби: Паскин му е направил великолепна портретна  рисунка (в цял ръст), отпечатана в един от каталозите на Папазова изложба (1928), а Дерен – маслен портрет (сега собственост на дъщеря му Мириам Папазова). От своя страна Папазов е написал за тях и публикувал три мемоарни книги: една за Паскин (в две издания) и две за Дерен – ценни с интимното, личното, субективното преживяване на дружбата, а не с документалната си обективна фактология,  немислима за него и като задача, и като вътрешна настройка.

1t

Изобщо, преодолявайки вродените или придобити в семейната среда предразположения към стеснителност и затвореност, преодолявайки ги повече или по-малко бързо, (освен всичко друго) и поради принудите на емигрантското съществуване и условията на професията, Папазов е умеел да установява контакти и да поддържа връзки с разнообразни интелектуални и творчески среди. Харесваше ми – пише той – да бъда в досег с различни по  артистичната си принадлежност  личности.

Мотивите са напълно разбираеми: това дете на полуграмотни родители, откърмено в еснафско семейство, където грижите за прехраната са поглъщали всякакви други интереси, израсло в едно невзрачно провинциално градче на бедна България, където не е чуло дори думата „изкуство”, камо ли да види нещо подобно, сега, вече зрял мъж, попаднал в Париж – световната столица на изкуствата, сам амбициран да прави изкуство и да живее от него всред условията на жестока конкуренция, при това без никакво специално образование, не може да не е изпитвал насъщна потребност от обкръжението на духовно издигнати люде. Контактът с тях не само го е ласкаел. Той е укрепвал самочувствието му, разширявал  културния му кръгозор, зареждал го с нови знания и творчески импулси, подтиквал го е към вълнуващи открития, усъвършенствал е критериите му, преценките му за художествените стойности и, разбира се, както пише Никола Танев, не е оставал в крайна сметка без непосредствена практическа полза за него.

Краткият му престой в България през 1934 и 1935 г. също тъй го сближава с едни от най-интересните представители на българската интелигенция между двете войни. Той дружи с художници, писатели, архитекти, журналисти. Измежду тях са: Никола Танев, Илия Бешков, Иван Пенков, Кирил Цонев, Сирак Скитник, Владимир Полянов, Ангел Каралийчев,  Ламар,  Елисавета Багряна,  Милко Бичев, Симеон Радев, Светослав Минков, Николай Дончев…

Следователно никак не е чудно, че полуобразованият ямболски младеж, без никаква систематична книжовна култура, съумява да компенсира по-късно липсата й с упорито самообразование, както и чрез споделения опит и „уроците” на другарското и колегиалното обкръжение, и то до такава степен, че не само изкуството му, но и книгите, които пише, го очертават като извисен, оригинален и чувствителен творец. Когато след пребиваването си в България издава своята първа книга: Париж – Творчество и съдба на велики художници (изд. Завети, 1938), той счита за уместно да предупреди откровено читателите  си:  Тази книга написах  като художник. За мене тя е материал  като художник, а не книжовен труд. Нямам книжовна култура и затова книгата ми не е неин плод. В замяна на това обаче, често съм стоял пред картини и тихичко, мълчалив като пред олтар, съм се мъчел да надникна в тях. Така  опознах  техния смисъл и се приближих  към  тяхната цел.

След всичко това не бива да се мисли, че стеснителният и затворен младеж е вече изцяло изместен от новото си превъплъщение, че отсега нататък животът му ще протича едва ли не в приятни срещи с интересни, висококултурни събеседници. Споменах вече: Папазов обича работата си, а това означава, че приема уединението. Някои го понасят, най-често страдайки от него, а той изглежда вътрешно предразположен да го обича и търси. Търси го, разбира се, за да работи, но го търси и за да намери себе си, да прецени действията си, да възстанови своето равновесие, разклатено от житейските проблеми и превратности; търси го и заради насладата от душевния покой, който то му дава. Писателят Владимир Полянов си спомня времето, когато Папазов живее в България: Той често пътуваше из страната, усамотяваше се в някое село или в някой манастир.

Във Франция Папазов изчезва редовно и за дълго на юг, отново в село, всред природа, тишина и примитивни нрави, най-добре в подножието на морските Алпи, за да наблюдава или да усеща дъха на морето. В една от книгите си изповядва: За мен е необходимо да прекарвам дълъг период от годината на село, да дишам чистия въздух, да се радвам на свободата, на самотата, и само тогава успявам да преценя най-добре своите мисли и действия и да поставя в ред механизма, който движи духовния ми и физически мир.

Но той признава и нещо друго: самотата е благословено състояние, защото позволява на човек да фантазира и мечтае – да мечтае чисто и безкористно като дете. И потомъкът на някогашния ямболски търговец, самият той с вид на бакалин, предава следния разговор с Дерен:

Надявам се, че тази зима ще дойдеш да ме видиш и да направим няколко пейзажи от Юга.

Луд ли си? Какво ще правиш там? Да пукнеш от скука ли искаш?

О, чичо Дерен, ти знаеш добре, че аз не познавам това състояние, защото нямам време за него. Когато не работя живопис, се занимавам с домакинство, когато не правя и това, мечтая.

– За какво всъщност мечтаеш? В наше време не остана загадъчно  нещо, за което може да се мечтае… И освен това, ако толкова искаш да мечтаеш, не може ли това да става тук?

–Не, чичо Дерен, само когато съм там, мечтая. Мечтая за страни, в които не съм бил, за картини, които не съм направил, за пейзажи, които не съм видял, за красиви зори, за морето, бурята…

Всред планината той мечтае за морето, а когато е пред него, величествената гледка го кара да потъва в пантеистични съзерцания, в които се долавя някакво странно ехо от космическите мистерии на Далечния изток. Ето едно подобно описание, направено в Санари през 1925 г.: Лежа върху пясъка на морския бряг и слушам шума на вълните… Малко, бяло петно трепти нейде над морето: пеперуда. Тя лети над побеснелите вълни и при всяко докосване трепва и се издига високо над морето, обхваната от безумен ужас. Виждам я все по-далеч и по-далеч… Унесен, продължавам да гледам в далечината и изведнъж забравям всичко. Обръщам се по гръб– небето е безкрайно, не мога да измеря височината му. очите ми са широко отворени, не виждам нищо, не чувствам нищо. Никакъв образ, никакъв спомен. Настоящето забравям, миналото също… Нещо съвсем мъничко живее и трепти още в мен. Скоро забравям и него… Това е безкрайната, неопределена Пустота…

1z

Друг израз на тази нужда от съзерцателна самота е неговата страст към риболова. Той наистина я нарича страст (passion qui ne s’est jamais eteinte, „страст, която никога не е угасвала”) и намира най-различни поводи в книгите си, за да опише удоволствието и успокоението, което тя му носи. Дори в общуването с приятели цени не само способността да се води приятно и умно беседата, но и способността дa се мълчи.

Паскин не обичаше да говори много. (…). Аз също. В компания с приятел  предпочитам  продължителните мълчания. Приятно ми е да гледам неговото лице, просветлено от мисли, които правят чертите му да изглеждат  по-живи и по-подвижни.

И за писателя Марсел Еме: Той е приятел, с когото не се чувствам принуден да поддържам разговор. (…). Той създава около себе си безмълвие и живее чрез него  – той е самото безмълвие. Що се отнася до мен, бидейки живописец и познавайки езика на багрите и звучността на контрастите, аз не злоупотребявам  с правото си да го карам да говори…

Тук отново се налага едно предупреждение: непреодолимата склонност към уединение, страстната потребност от съзерцателна самота съвсем не означават пасивност на характера, слаба воля или отказ от борба с житейските трудности. Напротив – Папазов ги проявява най-често след изтощителни усилия, след трудно извоювана победа или за да събере сили за нови битки. Защото целият му живот е борба. Тази ленива походка, тази гальовна мекота при общуването, тези добродушни изчаквания и мълчания, за които говори Танев, не бива да ни заблуждават. Те са привидност или може само част от неговото Аз. Същественото е непреклонната, целеустремената воля. Какви трудности е имал да преодолява! Прага, Виена, Мюнхен, Берлин, Женева, Париж – тези очарователни градове са за него не само източници за наслада, консумирана с туристическо безгрижие, а истински, безшумни арени, на които се бори за препитание и утвърждение. Радостта да се посвети на изкуството се изкупва с невероятни трудности, с многобройни страдания, с постоянно напрежение на силите. Всред джунглата на безмилостната конкуренция той, чужденецът, се бори сам, без ничия помощ. Всяка нова картина, всяка нова изложба във Франция и в толкова страни на Европа или Америка са една мъчителна неизвестност, предизвикателства, раждащи непредвидени реакции. Те могат да спечелят много приятели, меценати, но и да създадат много врагове – понякога силни и неумолими. Дори в неговото отечество не му прощават. И ако другаде безразличието гнети, тук агресивната нетърпимост се изживява двойно по-болезнено, защото е от близки. А войната! А годините на окупация, принудителното сменяне на посоката и след туй болестите, и последната самота – този път едва ли тъй желана, защото е безплодна и защото предвещава края! Всичко туй трудно би се издържало от човек със слаба воля. Тук е нужен твърд характер, неотклонно, безкомпромисно преследване на целта, абсолютна вяра в себе си. Тук вече дори  изразът „твърда глава”, tete dure, с който сам се характеризира, е на мястото си. Потомъкът на поколения свещеници е убеден, че за всичко трябва да се уповава единствено на себе си и светотатствено го изразява: В живота на човека нищо не се проектира и нищо не се изпълнява от Бога. Единствен човекът, само той върти манивелата, предизвиква промени и създава Цялото.

Подобна философия изповядва и поп Васил (от едноименната повест)– един от дедите на художника: Това, което е възложено на човека, трябва човекът сам да го изпълни. Затова нямаме право да упрекваме Бога и да го наричаме несправедлив, когато съзнанието ни за дълг е прекалено обременено.

Тъкмо то, съзнанието за дълг, е много силно развито у Папазов. И над всичко – дългът към изкуството. Изкуството, разбрано като непосредствен израз на собствената му индивидуалност, на най-доброто, най-дълбокото, най-съкровеното в неговата душевност. И най-поетичното, най-творческото, най-неповторимото: образите на неговата фантазия, на пантеистичните му съзерцания, на неговите блянове и сънища. Изкуството като пълна, възторжена свобода на духа. В негово име той е готов на всякакви жертви и нищо не е в състояние да го отклони от предначертаната цел, от изпълнението на дълга. Но той знае, че изкуството като „свободна игра на духовни сили”, за да съществува, изисква преди всичко реална свобода на личността, всестранна независимост на индивида. Всяка външна принуда е в състояние да го осакати.

Какъв дял от този възглед се дължи на духовната атмосфера в родния му град, трудно е да се каже, но едва ли е оправдано да се пренебрегва тук ранното влияние на анархистичните идеи, още повече, че Папазов сам намеква за това. В  Братя Дренови отбелязва: Нашият град минаваше за най-важно убежище на тази забранена организация.Неговата млада интелигенция – разказва той – спорела горещо върху идеите на Ницше, Шопенхауер, Русо, Пшибишевски, Бакунин, Маркс и Енгелс. Той самият, недостатъчно образован, не успявал да схване същността и аргументите на тези препирни, но горещо желаел да мине също тъй за „интелигент”. И ако не бил в състояние да стори това с реално участие в обсъжданията, можел е да го постигне лесно поне с външния си вид: ходел с дълги коси, черна широкопола шапка, червена, „вееща се от вятъра вратовръзка” – „имах вид на испански анархист” – заявява той. По-късно в Прага дружал с водача на пражките анархисти  Кубичек,  а след войната в Мюнхен взел участие и в спартакисткото движение…

До анархизма, като вътрешно съгласувана система от идеи, Папазов няма да стигне, нито ще го приеме като обществено- политическа платформа, защото е възприел и превърнал в закон на своето съществуване най-важното от него – идеята за свободата  на личността. В името на тази свобода той отхвърля всяка форма на принуда и зависимост, дори когато тя се проявява като обикновено организационно обвързване. Тъкмо поради това новото време го ужасява със своите тоталитаристични стремежи, с опитите да бъде скован и обезличен индивидът от най-ранна възраст в желязна система от изкуствено конструирани механизми, закони и норми.

В моето семейство – пише той – аз не желаех да упражнявам никаква авторитарна сила, поради което оставих децата ми да се развиват  по своя воля и сами да избират съдбата си.

Впрочем  погрешно е да се мисли, че човек може да изменя детския характер и да го подчини на своята воля, без риск да разруши най-жизнените му черти. Опит да моделираш стотици милиони същества, за да ги накараш да заприличат на един предпоставен образец, води до тяхното унищожаване.

Стотици милиони същества, подчинени на волята на една личност – ето парадоксът на нашето време! Най-богат днес не е оня, който притежава злато или палати, а който има здрав юмрук и авторитарни амбиции. Там, където не са успели някогашните царе, нашите съвременни ръководители го постигат с един удар, подчинявайки на волята си милиони души. Това е истинският модерен капитализъм – най-богат е оня, който владее най-много човешки съзнания

1v

Отрекъл тоталитаризма в обществено-политическия живот, можем да бъдем сигурни, че Папазов го е отхвърлил вече и в изкуството. Отхвърля го дори във форми, които изглеждат необходими и неизбежни за неговото функциониране. Всичко, което му се струва, че по някакъв начин ограничава или унифицира художника, се възприема от него като незаконно и жестоко покушение срещу индивидуалността, накърняване на чувството й за свобода. Ето защо обединяването в школи, приобщаването към творчески  групировки винаги ще го отблъсква. Аз считам – казва той, – че художественото творчество не е дело на колективен догматизъм, а субективна съдба на самия творец. Премахнал от себе си всякакви изкуствени предразсъдъци, аз вярвам, че съм запазил сърцето си свободно.

Обаче едно „свободно сърце” отказва да признае не само външната принуда, но и доктринерските самоограничения. Фанатичното следване на канона, на строги закони и неизменни правила, дори когато е доброволно избрано, му е не по-малко противно. И художникът заявява с предизвикателна гордост: В моята работа нямам правила. Всичко, което върша, е резултат на свобода…

Да спорим тук с Папазов с късна дата, да претегляме педантично кое е приемливо и кое неприемливо в подобни разсъждения, би било напълно неуместно. Важното е да го разберем. Да се опитаме да схванем скритите двигателни механизми на неговата душевност, да проследим как характерът се разгъва от едно основно ядро, преформирало в себе си първични склонности и дълбоки вътрешни импулси. Това е необходимо, за да си обясним странните ходове на неговата съдба. А за да ги проследим, нека се върнем отново там, където се отклонихме:  при решението на брат му да го изпрати в Европа.

III

През лятото на 1913 г. 19-годишният Георги Папазов потегля от Ямбол с две износени куфарчета – едното пълно с храна, другото с дрехи, бельо и лични вещи. Между тях една-единствена книжка  със стихотворенията на Христо Ботев. Потегля за мечтаната Европа. Целта е определена – Прага. Там ще учи, за „да стане човек и да прослави семейството”, както са го насърчавали близките му. Но какво всъщност ще учи? Много по-късно той си спомня проблемите, над които се е блъскал: Какво ще стана – без занаят, без образование, дори без желание да се отдам на търговия като братята ми? Как да намеря истинския си път в живота?

Слушал е и знае, че най-уважавани, социално най-реномирани били професиите на лекарите и архитектите, но как да се посвети на една от тези специалности, когато нито притежава елементарна подготовка за тях, нито свидетелство за завършено средно образование?  Щастлива случайност му помага: сънародник  някакъв успява с хитрост да го снабди с фалшива диплома, убеждавайки го, че ще бъде най-добре да запише института за парково строителство. Така и става. Георги започва следването и го е започнал, както признава, с голямо желание и най-добри намерения, но скоро разбира, че само те не стигат: липсата на предварителни знания прави повечето от преподаваните дисциплини енигматични, а някои, като математиката и химията с техните формули, направо кошмарни. Единствено часовете по рисуване и чертане му доставят удоволствие, увличат го, но тогава той все още не е бил психологически узрял да си даде сметка за съдбоносната промяна пред която го изправят – че те ще станат първите подтици към призванието, първите искри на огъня, който ще пламне у него.

В моята родина не бях чувал да се говори нито за рисуване, нито за живопис като занимания с практическа  стойност.

Приятните преживявания, увлечението скоро се превръщат в страст – страст, която започва сериозно да го безпокои. Защото вместо да изпълнява задълженията си, за които харчи златни пари на семейството, и да заляга над предначертаното от училищната програма, той безделничи  под претекст, че рисува. В автобиографията си напомня за тези страхове: Увлечен в магията на цветовете, аз загубих представа за дълга и за смисъла на моето пребиваване в Прага. Това изключително сериозно обстоятелство, с което бях длъжен да се справя, ме безпокоеше и дори ме плашеше. Мисълта за моя голям брат и за надеждите, които възлага на мен, преживявах  като истинска трагедия.

1c

Тук се натъкваме на едно драматично противоречие, от чието разрешение ще зависи цялата по-нататъшна съдба на Папазов: той, който винаги ще показва необикновено признателна почит към брат си, главата на семейството, и силна привързаност към рода, ето че сега, още в началото на своя път, престъпва поетото към тях обещание и лекомислено прахосва времето си. Защото нито брат му би бил в състояние да разбере страстта, която го е обхванала, нито той самият си дава достатъчно ясна сметка накъде тя ще го отведе. Просто казано, засега той нищо не прави, защото едва ли може да се счита за нещо, безцелното копиране на илюстрации от учебниците по архитектура, дори  ако тази дейност му е доставяла голямо удоволствие. Представлението на  фолклорната  опера Далибор от Сметана в Пражкия народен театър тъй го поразява, че по-късно той винаги ще си спомня за него като за изключително важно събитие в живота си: за пръв път тук усеща могъщото въздействие на изкуството: Свит на балкона  и слушайки музиката, аз гледах представлението, това великолепие, създадено от човек за човека. Онемял и вцепенен, усещах екзалтираното внушение на това изкуство, оживено от сенките на древни легенди. Пред мен се разкриваше един свят на фантазия и реалност.

Три месеца по-късно отново Далибор му дава повод за размисъл върху изкуството, но този път като картина от някакъв чешки художник, изложена във витрината на една книжарница: гледайки акварелното изображение със старинния замък, той си спомня оперния спектакъл и в обърканата му глава изниква един въпрос, който би нарушил равновесието не само на братята му търговци от Ямбол: Двете сугестивни сили, колоритът и музиката, притежават ли еднаква способност, за да изразят  действителността  и да я преобразуват  в образи?

Въпросът, принадлежащ към областта на естетиката, не е от най-лесните и човек се пита, дали младият човек вътрешно е бил достатъчно подготвен, за да си го зададе, поне тъй, както го е формулирал възрастният. Папазов обаче (отново в своите автобиографични бележки) ни уверява, че заниманията му с живопис по това време го подтикнали да търси съответна литература: „книги за живописта, за нейната функция, принципи, значение”. Но бърза и да добави, че те скоро са го разочаровали: нито му разкрили същността на обичаното от него изкуство, нито са му предложили нещо полезно като практическа наука. Само книги и писма от художници били в състояние да го развълнуват: от  Пол Гоген, Ван Гог, Енгър, Дьолакроа… В края на краищата, той успял да си изработи и „собствена философия” по въпроса, която, трябва да признаем, нито е особено оригинална, нито толкова философска: „бях сигурен — заявява той, – че за живописта не може да се говори. Живописта трябва  да я правиш и да мълчиш.”

Редом с книгите върви и посещението в музеи и галерии, каквито златна Прага предлага в изобилие. Насладата от безсмъртните художествени творби е удвоена, защото е споделена: Папазов дружи с една предана чешка девойка – Марта. Тя полага трогателни грижи, за да задоволява все по-растящото му любопитство и да разширява неговата култура: тя го бе завела на  Далибор, с нея слуша музика и гледа картини, тя го снабдява с книги за изкуството, доставя му неизвестно откъде цветни и черно- бели репродукции от творби на велики художници. Тя знаеше, че тези репродукции бяха за мен искри от магически огън, прозорци, през които виждах по-далеч. Разнообразието на образите, техният характер и произход, езикът, на който говореха, раздвижваше душата ми до последните й фибри. Това бе моят музей.

Скоро Папазов започва с радост да разпознава националността на художниците, школата, към която принадлежат, да диференцира спецификата на индивидуалните им творчески почерци, да разбира езика на линиите и багрите. Това се постига, естествено, не само с гледане, но и с опити върху листа или платното – с неуморна работа над картината. Ала от придобитите с гледане знания, до създаването на истинско художествено изображение,  разстоянието се оказва огромно, почти непреодолимо. Нужни са и други, съществено реални, много по-важни знания, а вече и теоретически операции:  практическо овладяване на натурата, на пространството, обемите, движенията, ракурсите, светлините и сенките, композицията, цветните стойности, колоритните доминанти. С други думи, изискват се многобройни технически сръчности, за чието овладяване са нужни и много време, и много усилия. Изглежда, че Папазов не е имал търпението да изминава стъпка по стъпка този стръмен, осеян с толкова неочаквани препятствия, терен. Той се е отдавал екзалтирано на своето увлечение, разчитайки на резултата главно на верните си инстинкти. Волята ми за работа растеше и ставаше безгранична. Ръцете ми, водени от страстта, изпълняваха слепешката онова, което откриваха  в моите мечти.

Какво всъщност е изобразявал по това време?  Ако се съди по малкото останало, това  са общо-взето реалистични пейзажи от чешката природа – акварели и гвашове, в които няма нищо достойно да задържи  вниманието на историка на изкуството – дилетантски опити на самоук.

Европейската война призовава Папазов да се завърне в България. Той потегля за своята родина, като не забравя да свие на руло всичко, което смята, че ще го представи достойно пред близките му: архитектурни чертежи на паркове и вили, акварели, рисунки – веществено доказателство, че парите им не са били похарчени напразно.

Мобилизиран в Ямбол, той успява да си издейства относително свободен режим, позволяващ му да продължи заниманията си с живопис, а малко по-късно, докато войната вече бушува на Балканския полуостров, и да се завърне в Прага. Колко време е прекарал този  път там, завършил ли е започнатото си висше образование по паркостроителство, трудно е да се каже със сигурност. Сигурно е обаче, че увлечението му по живописта не само не го напуска, но вече е прераснало в непоколебимо решение: да изостави архитектурата и да се посвети само на изкуството.

 

ИЗКУСТВОТО НА ЖОРЖ ПАПАЗОВ В ДВЕ-ТРИ ЩРИХИ

Миналата година се извърши едно столетие от неговото раждане. Самото му име вече намеква за двойно поданство в царството на европейската култура: френско и българско. Пътят му – стръмен и лъкатушещ – започва в невзрачния, патриархален Ямбол от края на миналия век и завършва в лъчезарния Ванс, Южна Франция, на 23 април 1972 г.. И в границите на този дълъг, близо 80- годишен интервал – колко неочаквани и непредвидени ходове на съдбата, какво скиталчество, какви вълнуващи авантюри! Шестото поред дете на бакалската фамилия Папазови (прекъснала свещеническата традиция на рода) е изпратено в Прага да учи паркова архитектура, но вместо това, то твърдо решава да се посвети на изкуството. Решението му го отвежда в кипящия от авангардни „изми” Мюнхен. Учил- недоучил, стъкмява „модернистична” изложба (1919), която самонадеяно показва в унилата следвоенна  София. Следва естествената реакция: изложбата единодушно и безусловно е отречена от всички критици, от цялата софийска интелигенция. Лудо, глупаво цапане с четка – продукт на болен организъм – безмилостно коментира в сп. Обществена обнова преподавателят в художественото училище Харалампи Тачев.

При такъв прием бягството е неизбежно: Папазов напуска България и отново хуква подир своята химера:1920 – Виена,1921 – Берлин,1923 – Женева,1924 – Париж. Тук обаче, в Париж, нашият герой спира и остава завинаги. Невъзможно е да не остане, след като е видял и почувствал с цялото си същество всемирната артистична Мека. Тук е изкуството, каквото той го иска, каквото го е сънувал в най-хубавите си сънища: антиконвенционално, дръзко, откривателско, фантастично. Тук са и неговите „аргонавти”. Папазов попада в средата на сюрреалистите, споделя техните идеи и техния възторг, но не и доктринерството им. Създава композиции от странни полуабстрактни, биоморфни форми по метода на „подсъзнателния автоматизъм”, близки в структурата си до картините на Миро, Танги, Клее и Андре Масон. Интуицията му – свободна, алогична, антинатурна – диктува, а ръката сомнабулно записва.

Окуражен от успехите си в Париж (Лондон и Берлин), Папазов урежда поредна изложба в София (май 1928). Замислена като реванш за провала на някогашната, в действителност тя се оказва ново фиаско. Злъчни подигравки и неразбиране го заливат. Този път обаче прозвучават и по-умерени, а и по-добронамерени гласове.

За доближаването към неговите „пластични йероглифи” – пише Сирак Скитник във в. Словоние не сме нито художествено, нито психологически  подготвени. Лесно е да бъдат осмени – но да бъдат отречени, трябва да отречем времето, в което живеем.

Уви, времето в България тече все още бавно и сънливо. Поне за живописта на Жорж Папазов. Сякаш за да изпробва неговата чувствителност, след още пет години художникът подготвя две нови „провокации”: през април 1934 г. и през октомври 1935 г. устройва нови изложби в София, след като вече е гостувал в Милано, където прочутият Маринети му посвещава сказка: Папазов: български авангардист  и футурист. Този път обаче в българската столица резонансът е необикновен. Пламва незапомнена страстна и продължителна полемика, която очертава истински фронт: за или против Папазов. Вестниците и списанията стават арена на тази битка. Самият Папазов участва в нея с интервюта, статии и публични беседи, в които се опитва да обясни и защити своята естетика.

Още незаглъхнала канонадата, художникът отново напуска родината си, този път обаче, по силата на обстоятелствата, раздялата ще се окаже окончателна. Войната, а след нея и зловещата Желязна завеса, която раздели за десетилетия  Европа, го приковава до края на живота му далеч от нея. Носталгията си ще излива в своите повести, мемоари и безброй писма до приятели и близки. И най-вече в своите великолепни платна, които винаги е смятал, че въплъщават най-чистите му и най-красиви копнежи, мечти и сънища, най-доброто от щедрата му артистична природа.

Няма коментари за “ЖОРЖ ПАПАЗОВ”

подредба по

Trackbacks/Pingbacks

  1. Драмата на Жюл Паскин | Портал за култура, изкуство и общество - [...]                                                           Жорж Папазов [...]

Добавете коментар: