0
2317

За враговете и за ближните

TDimova

В есето „Двата закона”, отпечатано в този портал преди няколко седмици, разказах един епизод от превъзходния роман „Морал” на полския писател Тадеуш Долeнга-Мостович. Блестящият хирург Рафал Вилчур спасява живота на най-големия си враг, онзи, който е разрушил кариерата му и го е оклеветил пред обществото. Извършва животоспасяваща операция и въпреки минималните шансове за успех, тя се оказва благополучна. Внушението на писателя е ясно – неговият главен герой Рафал Вилчур действа според Христовата повеля да обичаме враговете си.

И епизодът от романа, и цялостното поведение на героя, но най-вече думите на Христос стоят в съзнанието ми, затова искам да се спра по-подробно на тази тема. „Обичайте враговете си” (Мат. 5:44) – това е най-парадоксалната Божия заповед, най-неразбираемата, най-трудната, може би най-неизпълнимата. Тя до такава степен е неразбираема и парадоксална, че изглежда противоестествена. Естествената изглежда тази от Стария Завет, която Иисус цитира в предходния стих „обичай ближния си и мрази врага си”. Да обичаш врага си изглежда не само неестествено, не само противоестествено, но дори неправилно. Та нали именно някой затова ни е враг, защото ни е направил зло, защото ни е нанесъл рана, с нищо незаслужена, защото ни е оклеветил, защото ни е обидил, защото се е отнесъл с нас безчовечно, защото е съсипал живота ни. Защото е посял вражда. Враг не ни става някой непознат. Най-често враг ни става някой, който ни е бил близък, но е злоупотребил с близостта, с доверието, с любовта ни. Враг не се става лесно. Не всяка грешка, не всяко лоша постъпка превръща някого във враг. Някой, който ни е настъпил в трамвая, някой, който ни е продал некачествена стока, някой, който просто не ни е симпатичен, не може да ни стане враг. Враг е нещо по-специално. Ще прозвучи парадоксално и провокативно, но – враг е нещо по-интимно. С врага си имаме по-специални отношения. За да ни стане някой враг, той трябва до ни е направил голяма злина или много злини, арогантно трябва да е злоупотребявал с близостта, трябва да е взривил доверието ни. Едва тогава го наричаме враг. И когато някой ни стане враг, то не е за кратко. Понякога е за цял живот, понякога се предава дори в поколенията както враждата между Монтеки и Капулети. А и да го обичаме? Изглежда невъзможно дори теоретично. А на практика? Да извършим за него нещо добро? Да му се притечем на помощ, да му кажем добра дума, когато е в беда, да проявим съчувствие, да го оперираме, за да спасим живота му?

Трудно е да отговорим на тези въпроси, защото в реалния живот това се среща толкова рядко. Просто нямаме житейски опит с обичане на враговете – никой не ни учи на това, никой не ни го показва. Само в някои проповеди в църква, но и там тези, които произнасят проповедите, не ги защитават с дела. И така тази заповед остава теоретична, чужда на реалния живот и непостижима. Единствен, който ни показва на дело обич към враговете, е Иисус. Но ето, постъпката на професор Вилчур е също толкова естествена. Може би в екстремни ситуации в човека се събужда повече човечност. Но заповедта на Христос не се отнася само за екстремни ситуации.

Заповедта на Христос никога не може да бъде разбрана, ако се опитваме да я разберем в координатната система на този свят.

Ние постоянно забравяме, че Евангелието е книга, която ни води в друг свят, в друг живот. Евангелието не е просто наръчник за по-добър живот, за по-голям успех. Този свят е пълен с кулинарни библии, както и с наръчници за успешен и щастлив живот. Особено днес те са хит на книжния пазар. А Христовите заповеди приковават нашето внимание, дори когато ни изглеждат неразбираеми и трудни точно затова – защото Иисус защити всяка своя дума с делата Си и с живота Си.

Когато казва да обичаме враговете си, Иисус уточнява, конкретизира в какво да се изразява това – „благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят”. Защото ако мразим, постъпваме като тях и попадаме в омагьосания кръг на омразата, ако ги проклинаме, постъпваме като тях, ако отвръщаме на злото със зло, постъпваме като тях. И от този омагьосан кръг няма измъкване. Има само потъване все по-дълбоко като в тресавище. Любовта е единственото средство за измъкване от тресавището. Тя е единственото средство, защото единствено „любовта никога не отпада” (І Кор. 13:8) – нито в този свят, нито в другия свят, тоест любовта е и от този свят, но и не е от този свят.

Но дори когато разбираме това, любовта към враговете не ни изглежда по-лесна. И в същото време постъпката на професор Вилчур не престава да ни удивлява. Освен това неговата постъпка не ни изглежда нито свръхестествена, нито невъзможна, нито литературна измислица. Тоест, когато човек носи любовта в себе си, когато просто я има в сърцето си, тя е най-естественото нещо. Когато човек има любов в себе си, вършенето на добро не изисква усилие на волята. Обратно – вършенето на добро създава радост на самия него. Докато обратното – отмъщението на врага, омразата измъчват не по-малко този, който мрази. Омразата може и да поражда някакво удовлетворение, но то е примитивно, то е в регистъра на низките страсти. Омразата и отмъщението никога ни биха могли да породят радост. Колкото повече търсим любовта и се стараем да живеем по нейните закони, толкова по-ясно осъзнаваме, че любовта дори към враговете е единственото средство за прекъсването на веригата на злото в този свят, все повече осъзнаваме, че тя не е противоестествена, а напротив, благотворна и животоспасителна. Не толкова скалпелът и хирургическия професионализъм на Рафал Вилчур спасяват живота на неговия враг професор Добранецки, колкото сърцето му.

Нека да продължа още малко по темата – прави впечатление, че дори когато Иисус ни казва да обичаме враговете си, Той ги нарича врагове. Като че ли врагът никога не може да ни стане истински ближен. Любовта към врага е като животоспасяваща хирургическа операция. Врага не може да обичаш „като себе си”. За ближните Христос казва да ги обичаме като себе си (Мат. 19:19). „Като себе си” можеш да обичаш ближния. За враговете казва да отвръщаме на тяхното зло с добро – на омразата с любов, на проклятието с благословия, на обидата – с молитва. Но като че ли враговете ни си остават врагове. Това е защото ние можем да контролираме само собствените си постъпки, носим отговорност само за собствените си дела. А за да ни бъде някой ближен е необходима взаимност в любовта. Да обичаш някого „като себе си” е необходимо и той да те обича „като себе си”.

За да се научим да обичаме враговете си, по-напред трябва да се научим да обичаме истински ближните си. Следващата стъпка сякаш е по-лесна.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияУморен съм от четене
Следваща статияОт безверието към подчинението