0
2169

За премълчаното в конспекта по литература за XI и XII клас

Фотография Цветелина Белутова, Капитал

Фактите

Методическата част на програмата по литература за XI и XII клас става за четене. През времето сме били свидетели на какви ли не нереалистични критерии, къде преписани, къде несъобразени поради незнание какво точно се случва в училище в дадения момент. „Ядрата и стандартите“ са заменени със „знания, умения, отношения“. И както ѝ подхожда на една литературна програма, компетентностите са: социокултурни, литературни и комуникативни. Най-после и обемът на изучаваните произведения е съкратен, като се залага очевидно на повече упражнения и работа по текст. Учебното съдържание се гради около определени теми: Родното и чуждото, Миналото и паметта, Обществото и властта, Животът и смъртта, Природата, Любовта, Вярата и надеждата, Трудът и творчеството, Изборът и раздвоението.
Стройно и умерено, дори с разбиране е подредена учебната програма по литература за ключовите два класа: XI и XII. Програмата завършва с добри предложения за дейности и междупредметни връзки. На учениците се харесва това: избиране на готови или изработване на оригинални визуални и/или музикални илюстрации към текст.

Очевидни добри стъпки се правят, само че се случват твърде бавно за един човешки живот. Продължавам да твърдя, че поколения гимназисти излизат от училище без определен вид умения (комуникативни, да речем), които само литературата дава на личността. Затова имаме вина всички, които се занимаваме с език и литература.

Задължителната учебна програма по литература е предпазлива обаче, без казуси, сатира и самоирония. Не твърдя, че учителят по литература няма да ги намери и да ги изведе. Но не ме напуска усещането, че някой постъпва като Пилат Понтийски, измива си ръцете. Това е премълчана програма (и литература), желаеща да угоди на някого, или да не предизвика разговор в обществото, или още по-зле в училище. Не присъстват двама ключови автори от най-новата ни литература: Павел Вежинов и Георги Марков. И това не са само мои предпочитания, а факти от литературното ни битие. Един до друг Вежинов и Марков ще донесат представа за българското от близката ни история през призмата на фикцията. Нашето училище не е дорасло за съприкосновение на гледни точки чрез литературното.

Чета програмата по литература нацяло и ми става някак пасторално и умилително. Говоря за пъзела, който градят текстовете, когато се наредени един до друг, за липсата на нещо съществено, което всеки ученик би определил сам за себе си, ако му се покаже обаче. Поне един поручик Бенц да се беше появил, а това че „Приказка за стълбата“ е на мястото си, две мнения няма.
Очаквах малко повече алтернативни решения, а липсата им сама по себе си също подлежи на тълкуване. Има автори, които нямат шанса да се наредят сред т.нар. „големи“, причините са различни: борба с властта, непокорство, излизане извън установени теми, конюнктурни и пр. причини. Сега беше моментът да се изведат и да се покажат на светло определени имена, така се получава тематично и структурно разнообразие, а и се разчупва канонът.

В някои страни няма списъци за изучавани автори

Методистите тези дни започват с тази реплика, оправдавайки се за нещо. Точно този либерален подход на мен ми харесва. Предполага се, че и българският учител трябва да си избира вече автори, които да преподава. Добре, само че как учениците на матурата ще бъдат препитани за „моите“ Вежинов и Марков (да речем), или за Георги Райчев, Николай Райнов и Васил Попов, на колегата от еди-къде си.

Важно е какво ще се случва на матурата, чрез нея лесно се популяризира даден автор. Превръща се в памет, не като „мое“ предпочитание, а като норма за едно поколение. Затова има класици, затова Вазов и Славейков (син) са в читанките и в конспекта за матурата, независимо, че са били в остра схватка помежду си, наречена от д-р Кръстев „Млади и стари“. Няма как да не се отбележи, години наред питат Вежинов кога ще преработи романа си „Синият залез“ или кога ще включи образа на работника и истинското село в творчеството си, не че ги нямал, но си личало, че ги пренебрегва. Вежинов остава с градския си фокус и до края очевидно заблуждава, че ще преработи „Синият залез“. Димов се огъва обаче и се появява Лила, факт. От подобни теми литературният конспект бяга през глава…

Романът е най-рехавият жанр в конспекта, набляга се на стихотворенията. „Железният светилник“ от XII ще се изучава в XI клас. Нима читателската култура се свежда до стихотворната реч? Вярно е, че обемът е по-малък (като правило) при лириката, но как така ще се пропуска епичната събитийност, романът е епохалност, неизпуснат момент, разказана история, по която може да се спори. За романа се изискват характер и съсредоточаване – и като го пише човек, и като го чете.

Естествено, че ще преподавам „Бай Ганьо прави избори“, предвидливо и „прецизно“ обаче откъсът отпада от текстовете, по които ще се пише на матурата. Забелязах, че ако нещо е по-актуално, гротескно или иронично, се казва, че е право на избор на учителя, но не може да е „задължително“. А пък то нямало и задължително, всичко било пожелателно. Ами какъв ще е форматът на матурата в края на гимназията? В каква рамка ще влязат завършващите? Излиза, че най-свободното нещо в цялата ни система е конспектът по литература. И се получава така: хем имам списък, хем нямам… Подходът е йезуитски, свързвам го с бягство от отговорност, бягство от изговаряне и на проблемите около литературната норма, които са важни за самочувствието на една нация. Не говоря за пантеон и отчетност, а за литературно качество, което трябва да излиза напред. Мисля, че маргиналността и неизвестността на днешната българската литература има общо със случващото се в конспекта… Друга тема.

Българската образователна система е твърде затворена, често се управлява примитивно, пълна е и с хора за пенсиониране. Престорено е търсенето на млади и качествени преподаватели, не, търсят се послушни. Асоциации, организации, методисти – всички са свързани с кадруване на най-ниско ниво и усвояване на европейски и държавни пари. За целта трябва да има тишина. Само и само някой да не излезе извън рамката, извън желаното обществено мнение, или не дай си боже, да има пак някой свален министър заради програмата по литература! Това си е направо драма за цял живот, а и поука как литературата може да въздейства, да противопоставя по свои правила, когато я огъват неправомерно.
Оставам с впечатление, че и учителят не е готов да избира, да се съпротивлява, да изисква, защото се страхува. Векът на технологиите усилва това чувство, защото всяка реплика извън допустимото може да достигне на точното и правилно място, и после следват обяснения.
Списъкът с литературни произведения (задължителен или не) е нещо външно, учителят е този, който му дава смисъл.

Съвременността идва от Шекспир

И даже още от по-преди, от Бокачо, за когото не е важно какво разказва, а как. Всеки автор може да бъде преподаван съвременно, въпрос на подход и умение, на реализирани идеи, и разбира се, на ученическа аудитория.
Не понасям стихотворението на Фотев за красивите нозе, намирам го за твърде демоде и дразнещо, някак предавам това и на учениците. И часовете ми в случая се превръщат в иронични спектакли.

В училище продължават да отсъстват съвременни автори, балкански и български, които да не снизяват литературното.
Редно е Шекспир и Бокачо да се преподават в по-горни класове, а не в осми. Продължавам да твърдя, че възрастта при изучаването на литература има значение.
Остава неловката ситуация, че се примиряваме за пореден път с половинчат литературен конспект. Факт е, че за „Репортажите“ на Георги Марков няма да се пише на матурата.
С вината си на литературни хора какво ще правим. Този въпрос ме мъчи последните дни.

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като учителка по български език и литература, журналистка и редакторка. Публикувала е в различни литературни издания и сборници. Редакторка на класическа и съвременна европейска проза. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).