„Гола“, Антоанета Дончева, издателство „Изток-Запад“, 2026 г.

Гола.

Да дадеш такова име на първия роман, който си написала, е рисковано начинание. Антоанета Дончева неглижира риска, Георги Каприев обаче (се) спира до него: „Из местните масово-културни пространства заглавието на романа може да извика асоциации с траектории, в които него го няма“. Така е: ако някой тръгне да разгръща романа „Гола“ („Изток-Запад“, 2026) с идеята, че ще изобилства с „голи сцени“, ще остане разочарован. Много. Вярно, текстът съдържа любовни изживявания и то немалко (Антоанета Дончева веднъж сподели, че иска да напише красив любовен роман), но прицелеността му е другаде, в други голоти (задължително да се чете „голоти“, не „голотии“ – голотиите нямат място тук). И те съвсем не са физически, а душевни. Душевни и духовни…

Преброявам поне пет (пет Е-та): Естествена, Еротична, Епистемологична, Екзистенциална, Езотерична. Всяка от тях си има свой „гол“ израз, неин си: „гол както майка ме е родила“, тоест явяваш се чист и неподправен досущ природа; „голата любовница“, тоест оня висш израз на любов при трубадурите, труверите и минезингерите, когато на постелята между теб и съблазнителната девица лежи само един гол меч и така е чак до сутринта; „голата истина“, тоест явяването на същността на нещата в техния най-първичен и изкристализиран вид; „гол пред Битието“, тоест изправен пред главните въпроси в чисто човешките си характеристики без ограничаващите и донякъде замърсяващи ги цивилизационни примеси; „голата Изида“, тоест разбулването на божествената истина, скрита зад профанни и всекидневни боклуци, ръжди, нагари и пепели. Николай Петков определя романа като „анти-реализъм“, аз бих го нарекъл иначе: това е гимностичен роман. От γυμνός = гол (откъдето и гимнастика, и гимназия). Тук вече доприпкват едни съвсем неочаквани „разголвания“ и романът от любовен се преобръща на bildungsroman; не „Страданията на младия Вертер“, а „Вилхелм Майстер“: „шпарцваш“ си по агората (конференцията в Соренто), навлечен в хитони, пеплоси и химатиони, но изведнъж се оказваш в гимназиона (Амалфи) и ти се налага да хвърлиш всички дрехи, за да се изправиш пред другия такъв, какъвто си. Или, ако завием към първата голота – естествен и без примеси. Прозрачен/прозрачна…

Това е конфликтната точка в романа: тия две прозрачности, естествености, натуралистичности и безпримесици се оказват не просто различни (така да се каже, всеки със своята прозрачност), но и изцяло противоположни. Не обаче в смисъла, в който Николай Петков го вижда: „Ето защо романът е за любовта като философски конфликт“ – вярно е, разбира се, не че не е вярно, но е и малко подвеждащо; както казахме, това е роман за възпитание и порастване (не една и две са тези сцени в текста), там следователно, в тия процеси ще се разминат героите. Няма как да не се разминат: от едната страна са Изтокът, Жената, Свободата, от другата – Западът, Мъжът, Собствеността. Разминаването е закодирано включително в имената – Сам и Игна. Имена не произволни, имена значещи…

Сам → Самюел → Самуил: измоленият от Господа библейски пророк, ученикът на свещеник Илий, последният от съдиите, който помазва Саул за цар на Израил, но и предрича падението му. Суров мъж, типичен старозаветен изобличител: не им цепи басма на евреите, когато съгрешават пред Бога. Може би и поради това те не го следват, а настояват пред взора му: „Дай ни цар!“. Нещо подобно на Сам, за когото романът казва: „Книгите му бяха популярни, теориите му предизвикваха интерес, но нямаше истински съмишленици, нито последователи“. Самуил – последният от съдиите, Сам – последният от семиотиците…

За Игна Николай Петков предлага следната антропонимична верига (в бележка под линия): „Изписано по този начин името се свързва с латинската дума ignis или с представата за огън. При метатеза в корена се получава „правилната“ скандинавска дума Ing, която лесно се открива в името на Ингмар Бергман и в алюзията с филма му „Едно лято с Моника“. Смятам обаче, че това обяснение е пресилено, дори спекулативно, защото също както Сам е кратка форма на Самуил, така Игна може да бъде (и е) кратка форма на следната номиналистична верига: Игна → Игнатия → св. Игнатий, това име по-късно приема и основателят на Ордена на йезуитите („Обществото на Иисус“), испанският благородник Иниго Лопес де Оняс и Лойола. Свети Игнатий е вторият (трети, ако броим св. Петър, основател на църквата) предстоятел на християнската общност в Антиохия – града, в който за първи път се употребява наименованието „християни“ (Деян. 11:26). Смята се, че св. Игнатий е първият, въвел в употреба израза „католическа църква“. Наричат го „Богоносец“ (ϑεοϕόρος), тъй като според Симеон Метафраст Иисус го посочил на апостолите, когато последните взели да се дърлят кой от кого ще бъде по-велик в небесното царство (Мат. 18:1–5). Тогава Спасителят казал: „Бъдете като децата!“ и указал към св. Игнатий, по онуй време невръстен малорасляк. Владимир Шаров (1952–2018), прекрасният руски писател, написа забележителен роман със същото име (превод Здравка Петрова, „Факел експрес“, 2019) – за Ленин, който в последните си дни призовавал за Детски революционен поход, подобен на Детския кръстоносен от началото на XIII век. Може и друга аналогия – със свирача от Хамелин, зловещия ловец на плъхове и деца. Св. Игнатий, чийто празник е на 20 декември, Игнажден (пророк Самуил честваме на 20 август), покровителства хората с огнени имена – Пламен/а, Огнян/а, Жарко/Жарена… Огнена е и Игна, но не по скандинавски, а по славянски; неслучайно първите две състояние в книгата са определено огнени (игнатни): „Каква е тая ярка светлина, която ме заслепява“ – пролог; „Топлината нахлуваше на талази…“ – първа глава (Игна). Св. Игнатий е теофорос, Игна – фото- и термофорос…

Докато Сам е номофорос. През неговите уста чуваме призивите на Стария завет, на старата Европа, която е уплашена да не се изгуби, да не би някак да ѝ изчезнат устоите: „Човекът е създал компаса, защото се е губил много пъти“ – мина му през ума и се изненада на това свое откритие“. Затова пронизващата разлика в начина, по който той и малкото момиченце (нека отбележим, че малкото момиченце е от южен, медитерански град – донякъде като Игна) се отнасят към пеперудата: тя я освобождава, той я приковава. И тъкмо тук е големият укор, на който Игна настоява (респективно авторката Антоанета Дончева) – тази не само новозаветна, а донякъде и католическа, тоест вселенска Игна: че Сам опитва и нея да прикове по абсолютно същия начин. Да, срещнаха се двамата, влюбиха се, но не се познаха: сиренът със своята песен призовава сирената да се откаже от всичко свое, включително от свободата, за да бъде с него; сирената със своята песен призовава сирена да се освободи от всичко външно, включително от удобствата, за да бъде с нея. Две невъзможни призовавания, които няма как да се разберат, абсурд е. Единственият начин да го сторят е като се разделят – невъзможен и недопустим вариант за Сам, или като потънат – единственият възможен и допустим вариант за финал на романа. Естествено, вярна на логическата последователност и на естествеността на развръзката (голата развръзка!), Антоанета Дончева избира втория: „Това ще бъде още един щастлив ден, Уини – каза тя на глас“. Да, така излиза: ако сирената беше останала със сирена, той щеше да я омае и тя да изгуби гласа си; обаче не остава и той потъва безгласен, а тя изплува. Но вече не като сирена, а като (Бекетовата) Уини. Като всезвучната анти-сирена Уини, рееща своята свободна песен над беззвучния сирен Уили.

Гола…