„Идеи за нов университет“[1], както гласят въвеждащите думи на съставителите В. Методиев и Пл. Дойнов, представлява своеобразна антология на идеите за нов университет, появили се през последните 30 години „заедно с раждането, растежа и утвърждаването на НБУ“. Безспорно става дума за ново, различно от съществуващото до 90-те години на миналия век у нас висше образователно пространство, за създаването на нова „форма“, на нов модел, на нова визия за българската университетска институция, в която властва изначалната идея за университета като „всеобщност на науките“ (Universitas litterarum), но най-вече свободният избор те да се изучават чрез дълбинните връзки помежду им, като integrum.
Създаден през 1991 г., НБУ въплътява през десетилетията алтернативната, либералната университетска институция. Самият гражданско-политически климат в страната предпоставя раждането и осъществяването на „новите идеи“ за университет, тъй като подобно начинание изисква силна частна инициатива и интелектуална смелост. Фактът, че 30 години по-късно юбилейно-тържествено се обръщаме към времето, когато се полагат темелите на НБУ, е показателен за неговия безусловен обществен престиж. Сборникът „Идеи за нов университет“ показва, че НБУ вече е написал, но и продължава да пише своята история. Тук ми се ще да се позова на аксиоматичното наблюдение на Хосе Ортега-и-Гасет, според когото: „Всяко историческо творение – наука, политика е следствие на определен дух или настройка на човешкия ум. Тази настройка се проявява като пулсация, в постоянен ритъм – с всяко поколение. Всяко поколение създава идеи, ценности и т. н., породени от неговия дух… Всяко поколение се нуждае от петнадесет години, за да победи, и още петнадесет траят постиженията му“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 59). Именно – през изтеклите три десетилетия НБУ успява да се превърне в различното време-пространство, което пулсира със свой уникален ритъм, създавайки междупоколенческа приемственост, интелектуално-образователна традиция.
„Университетът означава трудно оправдаема и трудно защитима привилегия“ – казва Хосе Ортега-и-Гасет (Хосе Ортега-и-Гасет. 1993, т. 2: 60). Нещо, което основателят на НБУ проф. Б. Богданов е осъзнавал, полагайки началата на новия университетски свят в България.
Съвсем естествено първият дял на настоящата книга събира програмни текстове на първостроителя на НБУ. В началото на 90-те години на миналия век проф. Богданов предлага нова концепция за университета, където се преподава хуманитарното знание. Една от най-оплодяващите идеи е тази за необходимостта от широкопрофилно образование, за възможността „студентът да избира и съчетава в своето обучение раздалечени хуманитарни и дори природонаучни предмети“ (Богданов 2021: 15). Защото: „За бъдещия философ не е несвойствено да слуша курсове по история на изкуството и литературата и по ядрена физика“ (Богданов 2021: 15–16). Разбира се, това не значи, че философът непременно трябва да бъде и физик, и изкуствовед в тесния смисъл. Но означава, че е повече от полезно да е в крак със системата от идеи за човека и света, за корените и изворите на „думите и нещата“. Още през 1930 г. в лекцията си „Мисията на университета“ Хосе Ортега-и-Гасет предупреждава, че новият варварин: „… е специалистът – въоръжен с повече знания от всякога, но по-некултурен от всякога – инженерът, лекарят, адвокатът, ученият“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 65).
Занимавайки се с историческото битие на литературнокритическите идеи у нас, когато работех върху културната стратегия на сп. „Художник“ от началото на ХХ век, ме беше впечатлила компетентността на Симеон Радев в областта не само на литературата, но и на почти всички изкуства. Самият той в спора си с д-р К. Кръстев настоява, че критикът трябва да бъде най-живият, най-любопитният ум на своята епоха, че трябва да познава знаменитите произведения на всемирната литература и свръх тях съвкупността на разните изкуства (Велкова-Гайдаржиева, А. 2011: 131). Но така е не само при Симеон Радев, но и при проф. Боян Пенев, и при друг голям наш литератор интелектуалец от първите десетилетия на миналия век Васил Пундев, страхотни цигулари, да не говорим за монографията на проф. Пенев, посветена на Бетовен. Това са все примери от историята на високата българска култура с професионални литератори, които са и образовани в музикалното изкуство и които не просто успоредяват, а съвместяват, сговарят двата „езика“ в мисленето си за явленията на Духа. Така че мястото на съвременния университет е да образова възпитаниците си, да предложи задълбочени познания върху целия комплекс от хуманитарни дисциплини. А още по-важна в тази посока е убедеността на Св. Игов в: „… безценното познавателно значение на литературата, в това, че редица световни художествени шедьоври дават много по-актуални и верни картини за човека и света в сравнение с научно-социологическите статистики и политологичните прогнози“ (Велкова-Гайдаржиева, А. 2017: 38). Хилядолетната история на духовната култура показва, че често пъти литературата открива научни истини за човешкото битие преди самата наука; че литературата „върви“ преди реалността. Оттук – не само за лекаря, но и за юриста, и за инженера, и за музиканта е насъщна необходимостта от познание върху художественото наследство на националната и световната литература; е важна общокултурната образованост, за да се развие рефлексивната способност, за да се възпита умението за размисъл върху „най-важните неща“, върху вътрешната връзка и родство между човешките, битийните феномени. И тук няма да е излишно да си припомним латинската сентенция Dicere bene nemo potest, nisi qui prudenter intelligit – „Не може да говори добре оня, който не вниква дълбоко в нещата“.
Именно за тази дълбочина, за тази взаимосвързаност между науките и изкуствата апелира проф. Богданов в програмните си статии, посветени на създаването на НБУ. Тъкмо вникването в рационалната, но често пъти и невидима връзка между различните области на знанието и духа предпоставя формирането на убеждения, на нагласи, изобщо на тип мислене за важното и маловажното, за ценностите и за техния живот във времето.
Университетът е мястото, където се гради „тухла по тухла“ цялостна представа за универсума; където образоващият се може да постигне онази стройна композиция от идеи, благодарение на която да живее в хармония със себе си и околните, по „свой образ и подобие“. В него въпросите на науката и духа се обсъждат в тяхната субординация и континуитет, като се подлагат на интерпретация. Не става дума за някакъв плосък енциклопедичен принцип на организиране на знанието, а за изграждането на светоглед, за дълбоката потребност на просветения човек от един свързан и доловим свят. Така студентът, независимо каква е възрастта му, се потапя в пълноводието от идеи, за да изплува, когато настъпи времето на интелектуалната му зрелост, с относително завършена картина за света, осъзнал свързаността на значимото.
И другата централна идея, която предлага проф. Богданов във времето, когато се поставят основите на НБУ, е тази за системата от общности, за многосубектието, за възможността по-малки части да извършват дейности, на които цялото не е способно. В тази посока университетът е пространство, създаващо едно вътрешно общество, в което отделните общности съ-съществуват, живеейки като цялостен организъм. В това структурирано вътрешно общество отделните субекти, отделните звена са равноценни помежду си, те знаят, че: „Тъй както не всички врати се отварят с един и същи ключ, така не всички мисли могат да се мислят на един-единствен език, нито всички метафори разцъфват в един-единствен лексикален фонд, нито пък всички чувства са съвместими с една-единствена граматическа система (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т.1: 135). Така че под купола на университета родените от различните клонове на познанието идеи често пъти се сблъскват помежду си, непримиримо спорят, но и постигат съгласие около общите, универсалните ценности. Онези, които „ръжда не ги хваща и червей не ги яде“.
В контекста на казаното – НБУ успява през десетилетията да създаде не само свой неповторим профил, но и свой език, различен от всички други, свой собствен речник на взаимоизразяване, резултат тъкмо от многопрофилността, от богатството на дисциплини и изкуства, които се изучават в него и които с уважение, с респект „надникват“, но и проникват в съседните полета на хуманитарното знание. И този „речник“, артикулиран от съжителстващите в НБУ, става все по-разпознаваем всред останалите национални образователни центрове.
Вторият дял на изданието е онасловен „Световният университет“ не за да звучи бомбастично и поради това привличащо вниманието, не поради излишна претенция, че Новият български университет е равнопоставен със световните висши образователни средища (защо пък не), а защото събира текстовете на международни учени и академични лица, произнасяни в пространството на НБУ. Става дума за лекции, беседи, слова, които, макар и поддържащи ценностите на либералното образование, проблематизират определени страни на модерния университет, усъмняват се в някои глобални тенденции в преподаването на знанието, излъчват алтернативни послания.
Особено ме впечатли статията на проф. Себастиен Шарл от Университета в Квебек в Троя Ривиер – „Как да мислим университета в реда на хипермодерността“. Важно е това заглавие – как да мислим университета, т.е. не само как да действаме, как да го организираме в чисто практически план, но и как да си го представяме, как да го мечтаем, как да го отстояваме като институцията, която охранява „наследството на древното си минало, изправена пред сътресенията в съвременния свят“ (Себастиен Шарл 2021: 30). Университетът е различно спрямо всички други в обществото „време-пространство“, тъй като създава други ракурси към явленията на физиката и духа, поставя проблемите на съществуването, свързани в дълбочина.
Университетът, въпреки господстващия в съвременната хипермодерност вулгарен утилитаризъм, е ценностна и оценностяваща инстанция, в която се раждат идеи за настоящето, но и се бленува идеалното. Настояването на проф. С. Шарл е, че този с векове изграждан академичен свят на ценностите не може, не трябва да бъде предаден във властта на меркантилния модел за университетска структура. Академичният маркетинг, студентската клиентела, „по-секси“ звучащите програми, „дипломите по избор“ и пр. са не само новоизковани думи, понятия, категории, но и явления, агресивно навлезли в битието на университета „тук и сега“. Така освен че се сменя академичната парадигма, се подменят и вековно отстояваните академични идеали, свързани с автономията на мисълта и духа, на знанието и творчеството. И в тази връзка тъжно-носталгично е интонирано заключението на професора по философия, че: „Античният идеал за otium, свободното от грижи, незаинтересовано интелектуално занимание като начин на живот, вече е минало“ (Шарл, С. 2021: 33).
А в крайна сметка, Университетът е тъкмо такава привилегироваща своите обитатели институция, сдобиваща ги с особен статут, с време, в което не само да узнават, не само да овладяват постигнатите вече научни истини, но и да съ-зряват, да про-зират в тайните на съществуването, в основанията на битието. Университетът е самото институционално даряване на otium, което не е безгрижното лентяйство, а е времето за концентрация на мисълта, за трупане на ерудиция, за преживяната радост от познанието. В привидно безметежното състояние на otium се извършва грандиозна работа на ума и духа, търсят се, но и се проправят пътеките в хаоса на живота, стига се до най-непроницаемите дълбинни същности за нещата и мирозданието.
Университетът е място, в което текат процеси, той е Домът на академичната общност, в който господства знанието, основоположено върху хуманистичните идеи. Оттук и негодуванието на проф. С. Шарл: „Хуманитарните науки са поставени в състояние да привилегироват едно все по-точно задавано изследване, чийто център са специфични проблематики без определена цел, за сметка на незаинтересованото и общо изследване, имащо открита хуманистична цел“ (Шарл, С. 2021: 39). И тъкмо затова Университетът е длъжен да бъде убежище, „една от последните отпори на хищническия пазарен модел“ (Шарл, С. 2021: 40).
Ето защо интердисциплинарността, която е концептуален център в структурата на НБУ, с времето се превръща в образователен образец, даващ възможност юристът, програмистът, графичният дизайнер да се съприкосновят лице в лице с различните изкуства, формиращи фундаментите на хуманитарната култура. „Тази грижа за обща култура и трансдисциплинарност – разсъждава С. Шарл – е от голямо значение, защото позволява да се диференцират информациите в един наситен с комуникации свят и да се създадат у студентите основни умения за ясно разбиране на съвременния пръснат и пречупен свят, чието концептуално осмисляне изглежда с всеки ден все по-трудно“ (Шарл, С. 2021: 41). Така че, въпреки масовизацията, Университетът си остава високо, аристократично пространство, в което си „задължен“ да преживяваш знанието, т.е. да изпълваш времето с четене, размишляване, тълкуване, беседване, пребивавайки доброволно, по собствен избор, в аудиториите и в библиотеките, в архивохранилищата и в концертните зали.
Неслучайно канадският професор акцентира върху все по-трудното, да не кажем невъзможно, концептуално осмисляне на заобикалящата ни вавилония от идеи, послания, при което плуралистичното множество от различни мнения, тези, становища се превръща в механично съжителство от сблъскващи се помежду си визии за човека и света, а оттам и до „противоположни норми на междуличностни и междуобществени поведения“ (Велкова-Гайдаржиева, А. 2017: 303). И така, въпреки свръхзначимостта на плурализма като модерна ценност, се стига до безпътица, до ценностен вакуум. Защото как изобщо би могло да се живее без универсалните норми, принципи, ориентири, без абсолютите, без „най-важните неща“. И точно в това е ролята, мисията на Университета: „… където се предлага обща и неспециализирана рефлексия, където се споделя цялост от идентични знания, така че да е възможно обитаването на един общ културен свят с общи, споделени ценности“ (Шарл, С. 2021: 42). И още едно много важно, бих казала безапелационно, твърдение на съвременния философ и университетски преподавател: „В известен смисъл може би днес имаме нужда не толкова от експерти, колкото от почтени хора – в смисъла на XVII век, способни да разсъждават за сложните проблематики, които непрестанно създават и пресъздават нашите демократични универсуми“ (Шарл, С. 2021: 42).
Словото на професора по философия от Квебек, произнесено през 2005 г., звучи тревожно, предупреждаващо за агресивната инвазия на „хипермодерните“ закони за икономическата рентабилност, за комерсиализацията на културата и образованието, за техницизирането на изследванията. Но в същото време е и своеобразен семафор за това – накъде да върви, с какви усилия да се гради „идеалният университет“, който трябва, наистина трябва да отстоява „съпротивата на човешкото същество да се мисли единствено като консуматор и за неговите интелектуални стремежи: човекът иска да разбере какво го заобикаля отвън и какво го изгражда отвътре“ (Шарл, С. 2021: 45).
Лекцията на проф. Рандал Бейкър „Нуждата от либерално образование“ от 2005 г., съвсем неслучайно е придружена с мото: „Либералното образование провокира ценностите, разклаща убежденията и променя живота“, което по сентенционален начин казва нещо много съществено за либералния модел на организиране на знанието. Именно този модел в най-голяма степен може да бъде определен като интелектуален, тъй като интелектуалецът е, който подлага човека и света, думите и нещата на съмнение – превръща ги в проблеми. И тъкмо Университетът е средището, където човек може да намери своето място, задавайки въпроси, предлагайки отговори и постигайки цялостна и смислена картина за съществуването. В словото си проф. Бейкър маркира онези исторически моменти от развитието на университетската идея, в които Artes liberalеs получават тежък удар от страна на все по-технократското и прагматично ориентирано общество. С други думи, ударена е самата сърцевина на „Академията“, където „Платон превръща наученото от Сократ в концепция за това, какво човек трябва да усвои, за да бъде цялостна личност (Бейкър, Р. 2021: 46). Макар че е специалист в областите външна политика, международни отношения и мениджмънт, университетският човек ще даде пример с девалвиралата с времето идея за ценността на „литературния канон“ като гръбнак на западноевропейската естетическа култура, на световната класика. Канонът на западната и класическата литература се обявява за елитарен и поради това за назадничав и анахроничен, за да се стигне бързо и сигурно до световния ценностен хаос. В университетите се настанява „цял нов пакет от дисциплини, като изследвания на черната култура (Black studies), изследвания за жените (Women’s studies) и социология на пола (Gender studies), които вкупом биват поставени в сферата на хуманитаристиката, пораждайки у по-консервативните студенти подозрителност към същата“ (Бейкър, Р. 2021: 54). Действително става дума за агресивно наложили се методологически моди и интелектуални модели, за нови изследователски позиции, които самоуверено се стремят да маргинализират вече с векове утвърдените. Разбира се, че новите гледни точки внасят разнообразие от тълкувателски възможности, обогатяват естетико-изследователското поле, но предупреждението на хуманитариста е, че те не трябва да бъдат фаворизирани като единствено правилните. Защото често пъти подобни тенденции се оказват бързопреходни, ефимерни. И защото най-важното е какво ни казват науката и изкуствата, какъв е техният принос към познанието за човека и загадките на световното. НБУ и по-специално Департамент „Нова българистика“ е прекрасен пример за това как университетското литературно образование брани класиката, очертавайки, разбира се, и алтернативните полета на литературния канон, дискутирайки узаконените през десетилетията „списъци“ с имена и заглавия последователно, аналитично, аргументирано след сериозна реконструктивистка и интерпретаторска работа. Литературоведите от НБУ не си позволяват евтино заиграване с „етажите“ на канона, не допускат нова, политически коректна канонизация на автори и творби, а „изпробват“, преутвърждават по различни изследователски пътища каноничността на произведенията от националната и световната класика.
Словото на проф. Бейкър е насочено срещу все по-шаблонизираното университетско образование, срещу все по-масовото превръщане на университетите във „фабрики за знание“ (Бейкър, Р. 2021: 56), при което дипломираните са легион, но все по-невежи, все по-духовно „пусти“, знаещи „много за едно нещо и нищо – за корените на всички неща“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 67). Обратно, Университетът е онова белязано място, където се случва „първата възторжена среща с големите теми и големите идеи“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 187), които младият човек ще развива до края на живота си. Именно в Университета жадните за нови светове млади хора се заразяват от важните теми и идеи, които движат съществуването, които проблематизират битието. Университетът зарежда, вдъхновява, разширява зениците, ускорява пулса, наелектризира сетивата. И най-вече – прави „торбата с наученото“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 187) все по-пълна, все по-тежка, все по-незаменима. Именно това има предвид проф. Бейкър в заключителните редове на словото си: „В един динамично променящ се свят, ако не виждаме „общата картина“ и не вкореним образованието си в търсенето на ценности, едва ли бихме успели, или дори поискали да оцелеем“ (Бейкър, Р. 2021: 62).
Лекцията на Ралф Дарендорф „Международните човешки права – реторика или реалност?“ поставя така важния въпрос за човешките права като ценност, като свръхценност, а настояването на авторитетния социален мислител е, че: „Човешките права или са универсални, или губят стойността си“ (Дарендорф, Р. 2021: 69). Идеалът му е обществата да не спират да градят такъв юридически и политически контекст, такъв духовен климат, който да преодолява границите на националната държава и превръщайки се в международна среда, да отстоява правата на човека като висш хуманистичен закон.
От своя страна Сър Джон Даниел в лекцията „Нов университет за един нов свят“ също пледира за това университетите „да помагат на хората да поддържат независимо разбиране за своя свят“ (Даниел, Дж. 2021: 86). Независимо от пазара, политиката, технологиите и всякакви други капани на „хипермодерността“. И наистина, има ли по-важно от това – в студентските години на духовно-интелектуален градеж да се научиш да разбираш света, осмисляйки различните гледни точки към „малкото“ и „голямото“, което те заобикаля. Самата природа на Университета е безпристрастна, казва сър Джон Даниел, и това го прави уникална институция: „Думата „разбиране“ означава да отидем отвъд информацията, означава да отидем отвъд знанието, означава знание, овладяно с чувство на отговорност как да се достигне до него, за да може да бъде превърнато в основа за действие“ (Даниел, Дж. 2021: 86). Знанието като възпитана във времето духовна нагласа, като извървян път към личните прозрения за човека и неговата историческа съдба.
В словото си „Необходимост от наука, изкуство и образование“ австрийският композитор Райнер Бишоф ще постави един от най-болезнените въпроси на съвремието ни: „И ако сме управлявани от една-единствена ценност – икономиката, тогава ние сме изгубени и трябва да го осъзнаем“ (Бишоф, Р. 2021: 91). Класическият музикант няма как да не предупреди за най-голямата заплаха, надвиснала над човечеството – удушаването на духовната аристокрация, онази, формирана след Ренесанса – на поетите, художниците, мислителите, превърнали се с времето в новите социални авторитети. За съжаление през целия ХХ век и особено в неговия край, а и след това, „паричната аристокрация“ води решителна битка „срещу духовната аристокрация под знамето на пазарната икономика и потребителското общество“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 300). Така че Университетът е длъжен да остане онова пространство, в което поети и философи ще продължават да дълбаят в най-потайните кътчета на човешкото, да дешифрират най-загадъчните проявления на световното – онова, което е „невидимо“ и „неизречимо“.
Третият дял на тук коментирания сборник е със заглавие „Промяната и университетът“. Предложените в него текстове проследяват ролята на НБУ за утвърждаването на университета като академично пространство на свободния избор.
Правейки ретроспекция на изминалите 15 години, Иванка Апостолова озаглавява словото си, находчиво обвързвайки две трудно съвместими понятия – „власт“ и „избор“ – „Властта да избираш“. Така самият надслов на текста вече акцентира върху алтернативността на НБУ – алтернативност спрямо образователните стереотипи, социални стилове, мисловни нагласи: „Във време, когато тясната специализация особено се цени, да обявиш като основна философия интердисциплинарността, за това се иска ново мислене и смелост“ (Апостолова, И. 2021: 95).
Тъкмо интердисциплинарността, на която обръщат внимание повечето лектори, е новият модел, наложен от НБУ, осигуряващ така необходимата поливалентност, възможност да плуваш в различни води, което значи съзнанието, умът, мисълта да раждат асоциации, да създават връзки, да въобразяват, но и да изобретяват нови светове. Изследователка на творчеството на големите физици на ХХ век, създатели на квантовата механика, И. Апостолова дава примери за необходимостта от дълбока връзка между отделните полета на познанието, за да се прозре „общата картина“, за да се проникнат битийните закони – „Нилс Бор създава философия на квантите, като взима от дълбоките пластове на културата древния китайски символ на ян и ин и създава т. нар. принцип за допълнителност“ (Апостолова, И. 2021: 97); „Макс Борн взима едно понятие от естетиката – стил на мислене и го прилага към физиката, за да обясни нейното развитие. Паули взима от психоанализата на Юнг понятието за синхрония и с него иска да обясни научните открития или, както се казва, скока над пропастта – връзката между известното и новото в науката“ (Апостолова, И. 2021: 98).
Тази своеобразна епистемологична „хетеротопия“, която изповядват визираните учени, едновременното владеене на няколко познавателни полета правят възможни големите научни открития, а тъкмо Университетът е средището, където тези открития зреят и се сбъдват.
Пламен Бочков също ще наблегне на основополагащите ценности на НБУ като модерен университет, в основата на който стои либералното разбиране за наука и образование – Университетът като високо цивилизационно пространство, което в същото време е в крак с актуалната социокултурна публичност. Университетът като съвременната институция „медиатор – между поколенията, между науката и стопанството, между индивида и обществото, между култури (защото университетът по принцип е наднационален), между личности, възгледи, полове, философии…“ (Бочков, Пл. 2021: 103). Университетът не като консервативна крепост, а като гъвкаво, плуралистично пространство, като посредника между единичното и общото, националното и универсалното, миналото и настоящето… За да е възможно „разбирането на живота като цяло“ (Бочков, Пл. 2021: 105).
Сергей Игнатов в „Нов български университет и промяната в България“ също прокарва идеята за посредническата мисия на Университета – най-вече между малките общности, всяка от които прокламира свои възгледи, свой етос, но заедно с това изповядва толерантност към другомислещите. И така, комуникирайки помежду си вътре в университета, постепенно започват да упражняват власт и в извънуниверситетската среда, стават обществено значими.
За един различен, но същностно необходим за българското общество избор става дума в словото на Веселин Методиев „Изборът на будителите“. Като изследовател на националната ритуално-поклонническа култура, ще кажа, че НБУ е сред малкото университети в България, които превръщат Деня на народните будители в специален, единствен по рода си тържествен ден за университетската общност. Всяка година този ден се отбелязва с произнасянето на тържествени слова, които не само възпоменават имената на публичните героически и творчески фигури на нацията, но и правят исторически равносметки, градят мостове между „преди“ и „сега“. Изходната идея в словото на В. Методиев е, че не само държавните институции, а целокупното гражданско общество се обръща към най-светлите примери на българското минало в особено трудни времена на социален хаос, на икономическа разруха, на ценностен срив, на геополитическа безпътица. И тъкмо в такива кръстопътни времена засияват със светлината на надеждата, на възможния из-скок от безсперспективността на настоящето, на така жадувания брод отвъд ужасите на историята – онези, които „с мощта на своята мисъл са връщали равновесието и духовната стабилност на българите“ (Методиев, В. 2021: 120).
Книжарите и издателите, хората на перото и пергамента, мислителите и вдъхновителите на „ценностите на българската национална революция, на българското прераждане от етнос в нация, от средновековни хора в модерни граждани“ (Методиев, В. 2021: 123), които са белязани и в живота, и в живота след смъртта да приютяват, да вдъхват сила и кураж, да проправят пътища, да чертаят „светли бъднини“. И може би пак Вазов, стожерът будител, е първият, който в художествено-концентриран вид ще изрече, ще „дефинира“ в „Пиянство на един народ“ смисъла от един такъв всебългарски ден, на който да се чества дългата „върволица от предтечи-сеятели, прегазила духовната нива на България“ (Вазов, И. 1982: 239).
Академичната общност на НБУ е наясно, че един български университет, независимо от доминиращия му научно-образователен профил, няма как да оцелее през времето, ако загърби, ако не почита онези, които стоят на „първи ред“, представителите на „науката и кръстът, сиреч духът“ (Вазов, И. 1982: 240). Онези, към които общественият рефлекс се обръща в дни на историческа тревога и душевно безпокойство, но и онези, които имат волята да изградят националната съборност, засланяйки под крилото си „и цървулани, и университанти, и гугли и фесове, и килимявки и капели“ (Вазов, И. 1982: 240). Защото: „Истина, че главният контингент, и напред и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата ѝ: числото. Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа…“ (Вазов, И. 1982: 240). Именно за това обръщане, о-свестяване на българското общество след тежкия политически удар в Ньой говори В. Методиев, когато на 13 декември 1922 г. 19-ото Народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците. Инициатор е тогавашният министър на Народното просвещение Стоян Омарчевски. Когато тялото на Родината е невъзвратимо разпокъсано, когато душевната покруса е достигнала крайния си предел, животоспасителният избор на българите са будителите. Но така е и след рухването на Берлинската стена, когато: „Останахме в празнично безвремие. От една страна, като че ли в първите месеци и година всичко бе празник, а от друга, скоро разбрахме, че трябва пак да се срещнем със своето минало… И тогава, през 1990 г., отново излезе необходимостта да се възстанови Денят на народните будители“ (Методиев, В. 2021: 125).
Денят на народните будители е сред най-важните избори на НБУ като духовна общност.
Макар че темата на лекцията на Георги Текев е в съвсем различна посока – „Университетът – проект на Богдан Богданов: превръщането на идеите в работещи проекти“ – в нея неслучайно става дума, че НБУ е построен от „малки свободни общности, различно зависими от цялото и помежду си“ (Текев, Г. 2021: 131). Както се убеждаваме, като рефрен от текст в текст прескача идеята за малките общности, дълбоко свързани помежду си в университетското „тяло-дух“. Генералната теза на автора е, че различността на НБУ се дължи на диалектическото съчетаване на на пръв поглед парадоксални тенденции в организацията на институцията – „свобода и ред, хаос и устойчивост, цялостна визия и отделни малки проекти“ (Текев, Г. 2021: 131). Именно това съ-съществуване на привидно коренно различни визии за университетското пространство, това изкусно балансиране между единичното и общото, консервативното и модерното, частното и глобалното дава възможно най-голямата академична свобода във всекидневното пулсиране на университетската автономия.
За университета като свят на свободата става дума и в тържественото слово на проф. Христо Тодоров. Университетът като отделна вселена със свои вътрешни закони и саморегулативни механизми, като „диалогична среда и свободен обмен на знания и опит, основана на партньорство и взаимно уважение“ (Тодоров, Хр. 2021: 151). Правейки бърз преглед на развоя на университетската идея от Средновековието насетне, авторът, разбира се, се спира на дълбоката реформа, състояла се в началото на XIX век по инициатива на Вилхелм фон Хумболт, когато университетът се превръща в място на свободното научно дирене. С други думи, Университетът някак по презумпция се мисли като високо пространство за избрани, изключващо средния уровен. Защото заниманието с наука е „рядко срещано човешко призвание“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 78). И именно науката е създаващата почвата, „в която да пусне жадни корени висшето образование“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 78).
Само в такава висока, безусловно отдадена на върховните хуманистични ценности среда, е възможна независимата човешка личност. Университетът наистина е самообособилото се, „защитено от злобата на деня и могъщите сили на политиката и пазара пространство на свободата“ (Тодоров, Хр. 2021: 151). НБУ изгражда с годините модела на университетското общество, в което се ценят чуждите качества и постижения, в което разбирането на другия освен като светогледна нагласа и образователна ценност – е и морален акт. Радостта, че си част от общосподелен свят.
„За свободата“ е и заглавието на словото на Екатерина Михайлова, произнесено в навечерието на 3 март – националния празник на България. Тръгвайки от „постулата“ на Цицерон, че „Свободата е правото да вършим всичко, което законите позволяват“, почетният професор на НБУ обвързва законотворческата дейност на бащите-учредители и строители на Третата българска държава с ценностите, изповядвани от съвременната университетска общност: „… свобода на избор и отговорност, лидерство, доблест и почтеност, социална ангажираност“ (Михайлова, Е. 2021: 158). Защото, независимо от конкретното социално-политическо време, историята учи, че обществата, учредени върху идеята за свободата, основана на закона, „са по-малко податливи на насилие и конфликт, отколкото са обществата, учредени на основата на подчинението и преклонението“ (Михайлова, Е. 2021: 159).
Текстът на проф. Людмил Георгиев „Поколенческо съответствие на висшето образование“ пряко кореспондира с лекцията на Себастиен Шарл. Радикалните промени, настъпили във висшето образование в резултат на хипертехнологизацията на всички човешки дейности, предизвикват страховете на интелектуалеца, тревогите на учения, усъмняванията на педагога. Звукът и образът безжалостно изместват словото, при което неограниченият обем информация достига до реципиента „без посредник, който да я разяснява критично, съобразявайки се с интелектуалното му ниво“ (Георгиев, Л. 2021: 163). Става дума за една тотализираща среда без авторитети, без критерии, без системно и структурирано знание, без морални корективи. Струва ми се, че изключително задълбочената статия на Л. Георгиев, в която се типологизират особеностите на различните поколения (от „изгубеното поколение“ след Първата световна война до днес – алфа поколението), поставя най-болезнения въпрос, свързан с образователните тенденции и модели в университетското настояще. А именно – генерацията на наведените глави или на така наречените дигитални туземци – става неспособна не само да създава текст с различни жанрови характеристики, но и да разбира текста: „Нещо повече – тъй като ние мислим през езика, отказът от четене на книги, научаването на нови думи и значения и съставянето на сложни изречения нарушава възможността за абстрактно и асоциативно мислене, с което се кастрира творческото мислене (Георгиев, Л. 2021: 170). Но авторът откроява и друг огромен проблем, свързан с идентификацията, с националното самоопределение: „… използването на чужд език от ранна детска възраст прави труден за употреба и разбиране собствения, майчиния език от страна на тези студенти, което пречи и на идентификацията им като българи, а ги прави по-скоро глобални хора“ (Георгиев, Л. 2021: 170). Което в някакъв смисъл означава изгубени в света. Лично винаги съм се съпротивлявала на всякакви „директиви“, идващи „отвън“, на все по-агресивно налагащата се линия тестът да измести текста. И съвсем преднамерено оставам да минат покрай лекциите ми всякакви технологични чудеса, целящи „онагледяването“ и подмяната на речта. Не само смятам, а настоявам, че традиционното „записване на лекции“, колкото и старомодно да изглежда, е най-добрият път в усвояването, разбирането, интерпретирането на хуманитарното знание. Защото смисълът на образованието е не толкова натрупването на звуково-образни представи, а на знания в свързан и разбираем свят, но и натрупването, всекидневното обогатяване на речника за изразяването на тези знания. По тази причина – убедителен в аргументите си е Л. Георгиев – „интернет не може да замени университета в ролята му на „хранилище на знанието“ (Георгиев, Л. 2021: 171).
Л. Георгиев ще напомни, че: „Жреците, духовниците, а по-късно и университетските професори, никога не са били свързвани с богатството. Напротив – олицетворявали са другата крайност – аскетизма. Това е и причината манастирите, училищата и университетите да са обект на дарителска подкрепа, символизираща доброволна и осъзната потребност на обществото от образование (Георгиев, Л. 2021: 175).
Но най-важното е, че жреците, духовниците, университетските професори са учители. Те въздействат, те покоряват със слово и дух, с мисъл и жест, с тембъра на гласа и извивките на речта, с интонационната палитра на реторичната „игра“. И разбира се, с целия масив от знания, превърнати в „картина за света“. Така че при аудиторното преподаване лице в лице „знанието „зрее“ в продължение на много часове лекции, дискусии и домашни работи“ (Георгиев, Л. 2021: 177). Става дума за образованието като дългосрочен процес, но и за така важната връзка Учител – Ученик, изграждана в дългия път от „ума“ към „ума“. Защото „при живия контакт с преподавателя студентите получават и „аурата“ му“ (Георгиев, Л. 2021: 177). Има нещо „прустовско“ в настояването на проф. Георгиев, че: „… една от значимостите на този вид преподаване е, че участва и обонянието, което на подсъзнателно ниво запечатва обонятелен спомен за момента и свързаната с него среда“ (Георгиев, Л. 2021: 177). Още една значима тема за теорията на преподаването, но и повод за размисъл върху заплахите, надвиснали над висшето образование днес.
И последният дял от тази така навременна антология на идеите за нов университет е озаглавен „Университет на словото“, тъй като Университетът е най-вече и преди всичко пространство, в което езикът, езиците градят висшите човешки светове. И като става дума за Университет на словото, няма как да се мине без метафори. Силно метафоричен е надсловът на лекцията на проф. Томас Сибиък, семиотик и лингвист, първият учен, удостоен със званието „Почетен доктор на НБУ“ – „В градината с розите“. Запомнящо се попадение е неговата типология на двата взаимодопълващи се профила на учени: „… първите наричам „къртове“, а вторите „пчели“ (Сибиък, Т. 2021: 197). Къртовете „имат силни муцуни и здрави предни лапи, с които се заравят все по-надълбоко, копаейки на едно и също място“ (Сибиък, Т. 2021: 197), а пчелите „прехвръкват самотно от цвят на цвят, събирайки нектар и цветен прашец, като несъзнателно и с невероятен късмет опрашват и носят плодородие на всичко, до което се докоснат“ (Сибиък, Т. 2021: 198). В крайна сметка, дали ще бъде микроскопски дълбаещият учен, който анализира, разграничава, нюансира, „копае“ нови и нови пластове на знанието, или телескопичната академична apis (пчела), която синтезира, свързва, слива – двата изследователски погледа са в непрестанна динамика и взаимопомощ помежду си.
Сред силните метафорично-образни, изпълнени с дълбок духовен заряд текстове е този на Г. Господинов – „Невидимите дипломи“. Един текст за незримите ценности – за любопитството, смисъла и вкуса; за това, че Университетът е крепостта, която всеки ден и час се бори с неуютността на света, изпълнен с безсмислие, грозота и безразличие. Университетът, в който у студента лекция след лекция, беседа след беседа, спектакъл след спектакъл се разгаря любопитството към видимото и невидимото, към близкото и далечното, търси се смисълът на частното ни битие, но и „на общото ни живеене тук и сега“ (Господинов, Г. 2021: 216). Но и се възпитава вкусът към живота и изкуството, към книгата и песента, към дома и града. Но най-вече към езика. Защото, „докато пишем и четем, докато говорим помежду си, дори без да си даваме сметка, ние упражняваме чудото на езика“ (Господинов, Г. 2021: 219).
Словото на Пламен Дойнов „Езикът на омразата. Словото на любовта“, произнесено в навечерието на 24 май, буквално „хваща за гърлото“ с хуманистичните послания, с прозрените истини за силата на думите, правещи нещата; за езика на ненавистта, който неусетно се превръща в хладно оръжие и убива, но и за словото на любовта, което превъзмогва омразата. Омразата и любовта тук са видени преди всичко като енергии на думите, които копаят бездни, отварят рани, подпалват пожари, но и които обичат, които излъчват любов. Заразителна е реториката на този текст, убеждаващ ни, че: „Истинското противопоставяне срещу езика на омразата изисква работа върху словото на любовта” (Дойнов, Пл. 2021: 229).
С идеално-романтични интонации е наситено словото на Михаил Неделчев „Възхвала на академичната общност“ като общност, различна от всички други в хилядолетната културна история на човечеството. Но Михаил Неделчев има предвид и „собствения“ си университет, там, където всеки ден влиза в „силно различаващия се като ниво на цивилизованост от околното пространство двор“ (Неделчев, М. 2021: 232), изкачва се към горнобанския хълм, обръща се назад и обхваща с поглед ширналата се панорама на столицата… Авторът говори наистина любовно за Университета, където изнася година след година своите неподражаеми лекции, като за едно свръхозначено пространство, превръщащо делничните хора в ритуални субекти, участващи в общностното тържество на знанието. Защото в Университета студентите и преподавателите заедно и взаимно пребивават всеки път „на върха на един Тавор, където се извършват непрестанни преображения“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 2: 188). Събитията, които всеки ден се случват в залите и в коридорите; разговорите и беседите, които текат в аудиториите и кулоарите; сюжетите, които се заплитат между представители на различни научни полета, поколения, каузи, са изцяло в плана на интелектуално-духовното: „Самата дума колега, която ние винаги употребяваме единствено в тази нейна форма, произлиза според някои тълкувания може би от латинския израз cum lego, т.е. четем, учим заедно“ (Неделчев, М. 2021: 233). В Университета баналното, сивото съществуване изчезва, тъй като календарът му е наситен с празниците, инициирани от една щастлива хетеротопия.
Няма как да се говори за профила на НБУ, без да се открои първенстващото място в него на различните изкуства. Оттук и акцентът в заглавието на текста на Виолета Дечева „Университетът и изкуствата“. Тъкмо изкуствата в най-голяма степен правят Университета празничен, отвъд-всекидневен храм, в който не само се изповядват, но се споделят общи стремежи, идеали, визии за света. Той „отключва дълбоко вълнение, идващо от силното усещане за принадлежност към един висок ред, към един висок свод“ (Дечева, В. 2021: 240). Университетското пространство и художествено-естетическото познание се нуждаят едно от друго. Университетът съсредоточава, углъбява погледа, насочва към същините на човешкото. Тъкмо Университетът е този, който култивира художествено-естетическото мислене, разбиране, възприемане. За да може Духът да направи скок, да преодолее границите между полезното и идеалното, реалното и нереалното. Именно Университетът е избраното пространство, в което Хамлет, Електра, Дон Жуан, госпожица Юлия могат да бъдат мислени като „наша опора в търсенето на отговори на въпроса „Кои сме ние?“ (Дечева, В. 2021: 245).
За Университета като обща вишнева градина, като висок остров на красотата става дума и в последното слово на Снежина Петрова „Дезинфекция на езика, дисциплина на чувствата и поглед от дистанция“. Прагът на Университета е границата между двете зони – на прагматиката и духа, на злобата на деня и чудодействата на знанието. Когато го пристъпим, „открехваме черните завеси“ (Петрова, С. 2021: 250), за да открием: „… чудото на красотата. Красотата на внезапното прозрение за истината, красотата на знанията, красотата на чувството, че не си сам…“ (Петрова, С. 2021: 250). Университетът е като рамката на картината от стената. Рамката, която „не е вече стената, най-обикновена полезна част от моето обкръжение; но не е още и вълшебната повърхност от картината“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 1: 340). Като граница „тя неутрализира тясна ивица стена и служи за трамплин, който изстрелва нашето внимание до магическото измерение“ (Хосе Ортега-и-Гасет 1993, т. 1: 340) на академическия остров. Остров на словото, на който думите не са само кодове за предаване на смисъл, но ги усещаме като „материя, която остава, полепва, отлага се дълбоко в нас“ (Петрова, С. 2021: 251).
НБУ е такъв остров на словото, което охранява хилядолетното знание на човечеството и затова създава сигурност, смелост, самочувствие. Но и словото, което усъмнява, тревожи, безпокои и затова не спира да задава „проклетите“ въпроси. Но и словото, което наелектризира, заразява, гори и затова предизвиква възторг и упование. Модерният хуманитарен Университет е и трябва да бъде Университет на словото – около тази идея се солидаризират всички автори на настоящата книга, представители на различни университетски средища по света – от САЩ и Канада през Великобритания и Австрия до България.
„Идеи за нов университет“ – изящна, фасцинираща – и като съдържание, и като оформление – празнично-ритуална книга на интелектуалната духовна заедност, устремена към високите идеи за университета като пространство на гражданската инициативност и творческата свобода, като щастливо местообиталище, като идеално времеубежище, в което тържествуват образованието, културата, хуманизмът. Книга на и за НБУ като институцията, която сдобива с престиж.
Използвана литература:
Апостолова, И. 2021: Апостолова, Иванка. Властта да избираш. // Идеи за нов университет, 2021 – Нов български университет, 2021.
Бейкър, Р. 2021: Бейкър, Рандал. Нуждата от либерално образование. // Идеи за нов университет, 2021 – Нов български университет, 2021.
Бишоф, Р. 2021: Бишоф, Райнер. Необходимост от наука, изкуство и образование. // Идеи за нов университет, 2021 – Нов български университет, 2021.
Богданов, Б. 2021: Богданов, Богдан. За нов български университет. // Идеи за нов университет, 2021 – Нов български университет, 2021.
Бочков, Пл. 2021: Бочков, Пламен. Университетът в огледалото на гражданското общество. // Идеи за нов университет, 2021 – Нов български университет, 2021.
Вазов, И. 1982: Вазов, Иван. Под игото. С., 1982.
Велкова-Гайдаржиева 2011: Велкова-Гайдаржиева, Антония. Списание „Художник“ и литературата. В. Търново: Веста, 2011.
Велкова-Гайдаржиева, А. 2017: Велкова-Гайдаржиева, Антония. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново: УИ „Св. Св. Кирил и Методий“, 2017.
Георгиев, Л. 2021: Георгиев, Людмил. Поколенческо съответствие на висшето образование. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Господинов, Г. 2021: Господинов, Георги. Невидимите дипломи. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Даниел, Дж. 2021: Даниел, Джон. Нов университет за един нов свят. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Дечева, В. 2021: Дечева, Виолета. Университетът и изкуствата. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Дойнов, Пл. 2021: Дойнов, Пламен. Езикът на омразата. Словото на любовта. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Дарендорф, Р. 2021: Дарендорф, Ралф. Международните човешки права – реторика или реалност?. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Игов, С. 1980: Игов, Светлозар. Георг Брандес и европейската литература. // Георг Брандес. Литературата на XIX век, 1980: Наука и изкуство, С., 1980.
Методиев, В., Дойнов, Пл. 2021: Методиев, Веселин, Дойнов, Пламен. Въвеждащи думи. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Методиев, В. 2021: Методиев, Веселин. Изборът на будителите. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Михайлова, Е. 2021: Михайлова, Екатерина. За свободата. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Неделчев, М. 2021: Неделчев, Михаил. Възхвала на академичната общност. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Ортега-и-Гасет, Х. 1993: Ортега-и-Гасет, Хосе. Проблеми на културата. // Хосе Ортега-и-Гасет. Есета, том 1, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.
Ортега-и-Гасет, Х. 1993: Ортега-и-Гасет, Хосе. Размишления за рамката. // Хосе Ортега-и-Гасет. Есета, том 1, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.
Ортега-и-Гасет, Х. 1993: Ортега-и-Гасет, Хосе. Мисията на университета. // Хосе Ортега-и-Гасет. Есета, том 2, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.
Ортега-и-Гасет, Х. 1993: Ортега-и-Гасет, Хосе. Интелектуалецът и другият. // Хосе Ортега-и-Гасет. Есета, том 2, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.
Петрова, С. 2021: Петрова, Снежина. Дезинфекция на езика, дисциплина на чувствата и поглед от дистанция“. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Сибиък, Т. 2021: Сибиък, Томас. В градината с розите. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Текев, Г. 2021: Текев, Георги. Университетът – проект на Богдан Богданов. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Тодоров, Хр. 2021: Тодоров, Христо. За свободата. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
Шарл, С. 2021: Шарл, Себастиен. Как да мислим университета в реда на хипермодерността. // Идеи за нов университет. 2021 – Нов български университет, 2021.
[1] Идеи за нов университет. Нов български университет. С., 2021 г.
