0
7553

Как ще се изучава Георги Марков в училище?

Архив Анабел Маркова

Отговорът на въпроса как ще се изучава Георги Марков в училище е ясен – както всеки друг автор. Моделите за представяне на нечие творчество и живот са разнообразни.

В края на миналата година МОН съобщи, че Георги Марков ще се изучава факултативно в XI клас през 2020 г. Направиха го в последния момент. Знам как функционира образователната система в детайли. Затова и нямам заблуждения – нечие лоби надделя, а не усилията на всички ни за осъвременяване на литературата в училище. Без коментар от МОН дойде новината до нас, последваха откази от интервюта (като това по БНТ), сякаш ситуацията е леко конфузна…

След тридесет години, откакто е сменено държавното управление, е направо абсурдна дискусията дали трябва да се изучава комунизмът по история и литература в българското училище. Съмнението дали близката история е редно да се покаже на младежите по един пряк и непредубеден начин си е демоде. А тезата за „баланса в историята“ изобщо не я разбирам, ако историята не е литература (а се твърди, че не е), тогава как така ще се правят опити за „баланс“ на реални събития. Това не се ли нарича подмяна на очевидното? Не знам за друга страна от бившия социалистически лагер, която така примитивно да се отнася към близкото си минало.

Опитът ми в „преподаването“ на Георги Марков

Първо да кажа, че думата „преподаване“ вече е остаряла. Системата се опитва да надскочи себе си и да въведе – без да вярва много в това – че учениците сами могат да достигат до определено знание чрез подкрепа от учителя. Което по същество рано или късно трябва да се случи. Новите учебници и работни листове са устроени по този начин и независимо, че материалът е претрупан в осми и девети клас, ученици с повече лични възможности могат да извеждат казуси, да извличат информация и да правят проекция на образ и епоха. Понеже преподавам Гъливер и Дон Жуан на деветокласници, мога да споделя, че с Георги Марков ми е много по-лесно. Просто защото английската история не е част от нашето битие. (А как да бъде разбрана сатиричната притча на Суифт иначе?) Изобщо не им дойде наум на англичаните да забранят Суифт, защото се подиграва с нацията им! Георги Марков не се подиграва на никого, сатирата по радиото не е предпочитан жанр, информацията там се поднася ясно, точно и директно. Но пък толкова дълго го покриваха от съвсем младите този наш писател, че виждам как неговите приятели побеляха, в буквалния смисъл, докато ходеха по телевизионните студия, борейки се с фалшиви книги и новини… Само мъртвите като Георги Марков не остаряват!

Oт близо десет години запознавам гимназисти с есетата на Георги Марков, всички реагират по един и същи начин: „Възможно ли е това да е писано толкова отдавна и да звучи все едно е за днешна България?“. Марков е тъжен писател за необременени хора като учениците. Лично съм виждала как иначе буйни младежи мълчат и не смеят да ме погледнат в очите, след като са прочели нещо от журналиста от Дойче Веле и ББС-Лондон. Простият му и естествен език е въздействащ. Подрастващите не умеят да го формулират добре, но стигат до идеята, че в „Репортажите“ има обща истина (а не общовалидна), нещо, което касае всички ни, засяга ни лично. Приемат ги като автентична картина на най-новата ни история. Както и да се „балансира“ комунизмът в учебниците по история, Георги Марков представя своята лично преживяна гледна точка, което при съвсем млади хора е с по-голяма стойност.

От доста време се чудя докога обучението по история ще е така застопорено предимно по дати и години. Почти винаги, когато чета учебник по история, го виждам като „вкаменен“ и много „сигурен“, не знам каква школа и модел е това, но голяма скука е. Прозирам и страх от културологичното, литературното, измисленото. Гледах едно интервю с финландска учителка по история, когато я попитаха стриктно ли изпитва учениците за дати и години, тя отвърна, че има енциклопедии за това, с които те боравят и извличат оттам информация за датите, и че е по-важно да видят как през дадената епоха са живели хората, как са се обличали, от какво са се вълнували, как са се развивали в сравнение с „преди“ и „после“… Мисля, че така историята може да навлезе в много и различни области, да стане по-популярна и обичана. Да, но тогава учебниците ще трябва да се пишат интерактивно, електронно, визуално и от друг тип хора. 
В конкурса на името на Георги Марков, който направих през 2017 г., освен от есетата, бях впечатлена от една презентация, която проследи местата, на които е пребивавал Георги Марков: „От Княжево до Лондон“.
Лондон е една от любимите дестинации за образование на моите ученици. Знам, че някои вече са били по онези невралгични точки на общото ни българско битие, свързани с Георги Марков. Което ме навежда на мисълта, че както се изследват възрожденските топоси и се обвързват с конкретни личности, могат да се видят и „българските“ места отвъд пределите на родината ни и да се покажат на учениците (примерно мостът Ватерло). Това е възможност, когато децата ни са далеч, да мислят за родното и да запазват своята принадлежност. Само че подобно схващане за патриотично обучение се отдалечава от директната неприязън спрямо онези, които са зад граница.

Разглеждала съм пред учениците текстове от „Репортажите“, които представят съдбата на човека, който иска да види свои близки оттатък границата, но не успява, чета и първи член от Конституцията на НРБ, повечето не го познават, очертавала съм и съществуването на обикновения човек и неговото злощастно съприкосновение с властта, ако дръзне и пожелае нещо „накриво“. Налице са и бинарните двойки, които направо „бият“ по днешното: в откъси от текстове учениците спокойно вадят и имената на привилегированите, и другите, а има такива (поне при Марков), които са и от „тези“, и от „онези“ просто защото са му приятели или им симпатизира, защото са добри писатели.
Все пак „Репортажите“ са личен документ на един човек със сетива, ум, сърце и пристрастия.
И все по темата, преди месец на общинския кръг на олимпиадата по български език и литература дадоха за четене с разбиране един доста безинтересен разказ на Захари Карабашлиев. Разказът е за двама приятели, единият от които е сладкар, Нова година и един циганин, дето получил торта. Преди това пък имаше текст за хляба. (Сякаш сме във времето на Гаргантюа и Пантагрюел, вечното ядене, то поне хедонизъм да имаше…)
Наложи се да обяснявам на близо сто души от VIII, IX, X клас нещо конкретно от разказа на Карабашлиев: някои не знаеха кой е Дядо Мраз, какво е реституирана къща и инфлация. Така за първи път чуха думата национализация, защото няма как да обясня иначе реституцията…

Когато историята претенциозно и „балансирано“ пропуска, литературата наваксва. Няма страшно!

Биографичният наратив за Георги Марков в училище

В случая директно може да се използва новата книга на Инна Пелева: „Георги Марков. Снимки с познати“. Поне някои нейни аспекти, защото отделни предположения за героите при Марков (в романите) и връзката им с реалността, ми се виждат леко нелогични или преувеличени, съобразно спецификата на фикционалното, което може да е биографично, и не съвсем. Четейки книгата на Инна Пелева, си спомних въпрос, който читател на Орхан Памук му задава: „Вие ли сте героят във вашите книги, г-н Памук?“. След този въпрос Орхан Памук пространно обяснява начина, по който писателят използва себе си, уж като герой, но не – не е той. Друг е, една проекция, фикционално зададена амалгама от реалност и нечии (мои) и чужди преживявания. А съвпаденията с очевидното пак могат да са измислица. Писател по-лесно би разбрал това, или човек на науката, който пише романи, и е наясно от опит, че може да изглежда „така“, но е нещо друго, трето…

Инна Пелева конкретно разглежда противоречията около Георги Марков. Представя ни различни спомени за него: положителни и не само. Така събрано, знанието за Георги Марков се превръща и в разказ за една епоха, която, няма спор, вече е време да се изучава. Изследователката подлага и себе си, и наличното на проверка: говори за двете половини на Георги Марков, „преди“ и „след“, с желанието да разбере дали могат да съществуват заедно.

А Веселин Бранев не успял да „понесе тази смърт“. Очевидно Георги Марков е бил достатъчно значим, за да се занимават с него и… да го ликвидират!

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).
Предишна статияПътят към една нация
Следваща статияЗа страшно ревнивото Божие милосърдие