„На тази конференция ще разиграят отново добре познатите жестове от подобни конференции – предупреждаване с пръст на десетте процента и щедро потупване по гърба на деветдесетте процента.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 1977 г. Публикува се за първи път.
Идната седмица в продължение на три дни в София ще се състои Третата национална конференция на младите литературни творци в България[1]. Тя е организирана от Комитета за култура, Съюза на писателите и Комсомола. Според организаторите целта на тази конференция е да отчете появата на нова литературна вълна и да направи преглед на успехите и недостатъците на най-новите поети и писатели.
В своето обяснение за тази конференция председателят на писателите[2] буквално каза:
„При обсъждане на въпроса за младата литературна смяна сме изхождали единствено от едно важно съображение – дълбоката връзка, която съществува между голямата литература, вече получила обществено признание, и литературата на младите, поради общността на интересите, на проблемите, на задачите, които те решават.“
Ако човек за секунда вземе насериозно подобно изказване, първият въпрос, който възниква, е – коя е тази ГОЛЯМА литература, за която въпросният председател говори? Дали това е литературата, произвеждана от самия Управителен съвет на съюза или пък е световната литературна класика? Или може би няма разлика между двете? И вторият съществен въпрос е: защо тази ДЪЛБОКА и вече съществуваща връзка има нужда от посредничеството на някаква конференция, дали защото е прекалено ДЪЛБОКА, или пък е недостатъчно ДЪЛБОКА?
Председателят не изяснява този въпрос и трупа безсмислица след безсмислица, за да оправдае провеждането на конференция, която има много ясен смисъл, за съжаление съвсем не литературен. Думата, която най-много се използва, за да обясни нещата, е ГРИЖА. ГРИЖАТА за младите, ГРИЖАТА за тяхното правилно РАЗВИТИЕ, ГРИЖАТА за тяхното УТВЪРЖДАВАНЕ, ГРИЖАТА за тяхното бъдеще. Толкова много грижи на един загрижен председател на грижовен съюз. Иска ми се съчувствено да му кажа: „Я ги зарежете тия грижи и ги оставете младите писатели да пишат кой както може!“
На това председателят вероятно би ми казал, че в днешна България една млада литературна личност не може да бъде оставена да се развива на САМОТЕК, защото Бог знае какви ужасни бурени биха се появили в иначе стройната, ухаеща градинка на социалистическия реализъм.
„Ами ако между младите вече се е появил някой буен и неудържимо силен нов Ботев, бихте ли се погрижили за него?“ – ще ми се да попитам организаторите на конференцията. И те сигурно биха отговорили:
„Разбира се! Какъв нов Ботев ще бъде без нашите грижи!“
Струва ми се, че председателят на писателите би се намерил в трудно положение, ако бъде попитан в какви литературни конференции са получили своето утвърждаване Толстой и Достоевски, Балзак и Стендал, Вазов и Йовков? В какви литературни конференции е била отглеждана, приглеждана, наглеждана и превеждана творческата дейност на Камю и Сартр, Бьол и Грас, Белоу, Бекет и Андрич? И когато се знае, че АБСОЛЮТНО ВСИЧКО що-годе добро в художествената литература е било създадено без участието не само на каквато и да е конференция, но и на какъвто и да е „творчески“ съюз, тогава естествено възниква въпросът какви са точните цели на мероприятието, което ще се проведе на 30 ноември, 1 и 2 декември в София?
Малко се връщам назад, към средата на петдесетте години, когато в старата сграда на писателския съюз на площад „Славейков“ провеждаше своята дейност т.нар. Кабинет на младия писател. Там организирано се събираха млади хора с известни литературни интереси и амбиции, които под ГРИЖАТА на по-стари членове на Съюза на писателите бозаеха някакво литературно знание. Тези срещи се движеха в определените граници на най-посредствена аматьорщина, на най-отблъскваща маниащина. Огромното мнозинство от младите хора, които се събираха там, смятаха, че литературното творчество и литературното чиновничество бяха едно и също нещо.
Почти всички бяха приели, че членуването в Съюза на писателите прави човека писател. Писателството не беше израз на читателска или популярна народна преценка, а представляваше просто червената членска книжка, издавана от секретариата на съюза. И ако за малцината истински творци всичко това звучеше като гавра, трябва да се каже, че за организираното от партията общество единственият критерий, за да ви смятат за писател, художник или композитор, е членската книжка на съответния съюз. Чрез това институционизиране на изкуството режимът бе иззел естественото право на широките кръгове любители на дадено изкуство да откриват, приемат и признават един или друг талант.
Отгоре на всичко, на самата писателска членска книжка бяха струпали куп лакомства, писани и неписани привилегии, чрез които членът на Съюза на писателите напуска низшата категория на обикновените граждани и придобива специален статут. Всичко това обясняваше съвсем пълно защо хора с най-посредствени литературни възможности се бяха устремили към Съюза на писателите. Те знаеха, че никой не искаше от тях да бъдат талантливи художествени творци, а просто нови гласове в хора на социалистическия реализъм или още по-точно – в хора на литературната бюрокрация. Кабинетът на младия писател беше мястото, където всеки, който искаше да става бъдещ секретар на Съюза на писателите или да направи редакторска кариера, трябваше да се проявява.
За мен Кабинетът на младия писател не беше нищо друго, освен инкубатор на литературни бюрократи. Само с изключение на неколцина души, които бързо изчезнаха, останалите членове на този кабинет бяха истински представители на литературния чиновник. Нито Йордан Радичков, нито Константин Павлов, нито Стефан Цанев, нито Николай Кънчев, нито кое да е по-сериозно литературно име някога се свърза с дейността на този кабинет. Така че ГРИЖАТА за младите се превърна в грижа за поощряване на посредствеността и бездарието, в грижа за развитие на чиновнически манталитет, в грижа за корумпиране на чисти и искрени пориви и в последна сметка в грижа за задушаване на истински таланти. Впоследствие, когато изглежда за кратко време разумът надделя, кабинетът бе премахнат именно като инкубатор на творчески ялови, но иначе амбициозни литературни кариеристи. Появиха се трезви хора в България, които видяха, че литературната страст на мнозина млади хора не идваше от силата на поетичен или белетристичен талант, а просто от перспективите за по-приятен и по-удобен живот. Имаше даже един момент, когато виден български писател предложи всички кандидати за писатели да бъдат изпращани в затвора, за да могат по този начин да останат само онези, които са истински творци.
Разбира се, до затвор не се стигна, защото никой нямаше нужда от истински творци. Стигна се пак до отваряне на Кабинета на младия писател и възстановяването на йерархичните порядки от доброто сталинско време. Писателските звания започнаха да се раздават пак, както в армията – за добра служба и прослужено време. Режимът е достатъчно опитен, за да знае, че една от неделимите черти на всеки талант е неговата способност да надделее препятствията и да се наложи. Ако само погледнем назад в историята на литературата, ние ще видим много доказателства за това. Творци, поставени при най-жестоки и невъзможни условия, са успели да са реализират. Нека си спомним условията, при които са работили Ботев и Каравелов, Пенчо Славейков и Димчо Дебелянов, Борис Шивачев и дори Вапцаров. Биологически закон е България при всички обстоятелства и режими да има своите млади таланти, а всеки талант на този свят винаги търси да се противопостави на нещо съществуващо, за да отхвърли утвърдени норми и да създаде нови. Конфликтът между талант и действителност е неизбежен. И тук идва значението на грижите, които режимът проявява към младите таланти. Тук е истинското обяснение за провеждането на въпросната конференция, за съществуването на Кабинета на младия писател, за съзнателното поддържане на сивия поток в българската литература. Целта е да се локализира и обезвреди всеки млад талант, чиято независимост и пробивна сила могат да разстроят хора на сладкопойните чучулиги от улица „Ангел Кънчев“ №5. Освен традиционните опити на купуването на младите творци, за тяхното постепенно корумпиране, за отклоняването им от техните собствени пътища и в резултат на това – обезличаването им, режимът ги обгражда с плътна компания от посредственици. По моя сметка съотношението е горе-долу десет към едно. На всеки, който носи в сърцето си писателското призвание, се падат десетина души литературни чиновници, които ще бъдат негови спътници до края на живота му. Това е буферът на бездарниците, високоплатените посредственици, на чиято енергия, завист и злоба се разчита много, за да укротят и обезвредят истинския талант. Това са хората, които ще заливат вестници и списания с произведения, които дори самите те не биха прочели, които ще отнемат хартията и мастилото на талантливите, които ще се взират между редовете, за да подадат сигнала за „опасно явление“, за „тревожна тенденция“, за „чуждо влияние“, които ще имат тежката дума на редактори или членове на редакционни съвети.
Както сега, когато в България наистина се е оформила много интересна и обещаваща вълна от млади литературни таланти, някой отгоре е решил, че нещата трябва да се сложат в ред, т.е. да се свика набора и да се види кой за какво е годен. Да се идентифицират ясно онези, които вече създават или биха създали големи ядове на режима и да се заобиколят с пръстена на бездарниците. На тази конференция ще разиграят отново добре познатите жестове от подобни конференции – предупреждаване с пръст на десетте процента и щедро потупване по гърба на деветдесетте процента. Ще се каже ясно и категорично на младите, че оттук нататък техните грешки няма да бъдат извинявани с младостта, че на известни увлечения трябва да се сложи край и те трябва да приемат попечителството на казионния съюз, за да могат да имат удоволствието да се наричат писатели. Едновременно с това ще им се внуши колко по-хубава е храната в писателския клуб, отколкото в обикновените столове по предприятия и учреждения. Подборът на ораторите ще бъде много внимателен и всеки опит за дисонанс ще бъде бързо ликвидиран. По този начин, образно казано, конференцията ще се опита да приобщи буйните, търсещи независимост, простор и свобода творчески сили към кроткото, сервилното, страхливото, бездарното, блеещото в хор стадо.
За съжаление младите литературни таланти нямат голям избор. Грижата за тях е толкова настоятелна и толкова всеобемаща, че им прекратява почти всички пътища за измъкване. Почти съм сигурен, че някои от участниците в тази конференция, слушайки докладите за първи път, ще съжалят, че не са се захванали за нещо друго – да станат лесничеи, авиатори или астрономи. За тях ще стане ясно, че онова, което те са смятали за свой дълбоко личен, интимен, неприкосновен свят, всъщност принадлежи на партията, която иска от тях ентусиазирано да се откажат от него. В най-висша степен това е момент на раздяла със себе си. Може би най-болезнената раздяла, която животът е изисквал досега от тях. На тази конференция те ще трябва да се простят завинаги с илюзията, че пътят на прокажените – на Константин Павлов или на Радой Ралин – ще ги изведе към добро. Партията е взела всички мерки, за да обезсърчи и най-смелите, за да охлади и най-буйната съпротивителна енергия. След опита от толкова години мисля, че се налага почти нечовешка нравствена сила за един роден писател, за да не се раздели със самия себе си. В края на краищата писателят има най-насъщната нужда да бъде отпечатван, да бъде игран по сцените на театрите, да бъде слушан по радиото. Трудно е за всеки писател на този свят да приеме, че пише само за чекмеджето с някаква бледа надежда, че бъдещето ще го възмезди.
Същевременно истинският творец знае или най-малкото чувства, че ако приеме на тази конференция онова, което се иска от него, той е свършен. Буйният, свободен кон на въображението му ще се окаже в тесен яхър, където ще има обилно сено, но никакъв простор. Страшните образи, които са тревожили сънищата му, ще се превърнат на мъртви безизразни манекени и милионите въпроси, които като куршуми са свистели около него, ще се стопят в спокойствието на един мъдър отговор:
„Прави това, което всички правят!“
И така стигаме пак до илюзиите на конформизма, до старото правило „ще пиша едно за тях, едно за мен“. Но нека от горчив опит кажа, че това конформистко правило е просто поредната самозаблуда, защото едновременното съжителство на “писаното за тях” и „писаното за себе си“ в края на краищата премахва разликата между тях.
Преди години казах, че в истинското изкуство всеки опит да се следва поговорката: „И вълкът сит, и агнето цяло“, е обречен на неуспех. Истинското изкуство винаги е било върху обратния принцип: ”Или вълкът, или агнето”.
И нека завърша с едно от най-дълбоките ми убеждения, че ако един писател е верен на таланта си (а тази вяра е част от самия талант), той ще съумее въпреки всички подобни грижи и подобни конференции да следва своя истински път.
[1] Третата национална конференция на младите литературни творци се провежда в периода 30 ноември–3 декември 1977 г. Б.р.
[2] Панталей Зарев. Б.р.
