1
1120

Криво седи, право съди или Бойко Борисов – арбитър

Dani Smilov F

 

Това е текст за коалиционната култура. В една сложна коалиция има нужда от арбитраж: винаги ще има различни интереси, които ще се сблъскват, и накрая ще се наложи някой да отсъди и да вземе решението. Това трябва да стане по максимално справедлив начин и така, че спорещите да са готови да приемат решението, дори когато то противоречи на техните позиции. В настоящата четворна коалиция Бойко Борисов е поел ролята на арбитър и това е естествено: той е лидерът на най-голямата партия и като такъв се ползва с най-широка обществена подкрепа. В повечето ситуации дотук Борисов успяваше да намери верните ходове – с изключение на казуса с новините на турски. Там премиерът великодушно остави РБ и ПФ „да се разберат помежду си”, сякаш той няма много общо с крайното решение. Плитка хитрина, която в крайна сметка окуражи една кротка ескалация на анти-малцинствено и дори расистко говорене, с която тепърва ще берем ядове.

По-сериозната арбитражна грешка на премиера дойде по повод на пенсионното осигуряване, обаче и тя е в състояние да постави коалицията под огромно напрежение. Гласуването заедно с ДПС на спорни по своя характер промени, необоснованото бързане, липсата на обсъждане с коалиционните партньори, откритото незачитане на тяхното мнение са все ходове, които не отиват на един модерен арбитър, а приличат повече на сприхав и капризен кадия, станал сутрин по неправилния начин.

Хубавото е, че Борисов усеща тези неща и остави вратата отворена за обжалване на казуса, ново изслушване на страните и евентуалното му преразглеждане. Въпросът е защо трябваше тогава да се бърза толкова предколедно, да се правят фойерверки в момент, когато управлението е тръгнало да се стабилизира и да действа по същество?

Кой е по-по-най?

Арбитърът не бива да се поддава сам на състезателния нагон: това е ключово условие. За да е добър арбитър, той не трябва сам да тича в надпреварата. Явно това ще е една от специфичните слабости на Борисов в арбитражната му роля, защото в един момент той не се стърпява и сам почва да тича, че и да изпреварва другите бегачи. Разбираемо, те имат сериозни оплаквания в подобна ситуацията.

Промените в пенсионното осигуряване, които министър Горанов внесе почти инцидентно, поставиха коалиционните партньори на ГЕРБ в невъзможна ситуация. Нейните параметри вече са многократно описвани, но нека да се спрем само на най-важните:

Дългосрочна, важна промяна се скрива зад технологични решения: Промяната с въведеното право на избор на гражданите да се върнат в НОИ, както и сроковете, в които те трябва да решат дали да отидат/останат в частен фонд, променят сериозно базовите правила в пенсионното осигуряване. Новите правила окуражават хората да изберат НОИ, подтикват ги да го направят. Вярно е, че те не ги задължават да го сторят. Но в книгата Nudge (Подтикване)[1] на двама американски автори е описана в детайли логиката на подобни ходове. Ако оставите хората да избират, огромен процент от тях ще изберат да не направят избор и да приемат решението, което системата им предлага. Така например, огромен процент хора не си сменят паролите на сим картите или на дебитните карти, дори когато в началото те са 0000. Въпреки правото на избор на частен пенсионен фонд, половината от застрахованите в момента са си оставили парите там, където системата ги е разпредилила. В този смисъл, променяйки базовите правила, държавата създава презумпция в полза на НОИ и може да разчита, че сериозен процент от новоосигурените поне ще останат в държавния фонд. Това ще доведе до допълнителна капитализация на НОИ, но и до изтегляне на средства от частните фондове. Ergo, промяната е системна, дългосрочна и важна. Защо се бърза с нея толкова тогава? Защо тя се прикрива зад технологични решения?

Основанията за реформата са неясни: ГЕРБ повтаря монотонно, че реформата защитава правото на избор на гражданите. Това номинално е така, макар че и в двата случая става дума за задължително допълнително осигуряване – парите на хората така или иначе им се удържат и става дума за това кой от двата модела би бил икономически по-изгоден за тях, кой би бил по-устойчив. Няма ясни аргументи защо предлаганото от ГЕРБ се ползва с икономически предимства. От недомлъвките се налага тревожното усещане, че частните фондове не се управляват добре, че изложени на конкуренция от страна на държавата, те ще подобрят дейността си. Това може и да са валидни аргументи, но те битуват апокрифно, а не официално. Не е ясно това обективна оценка ли е, или пък е просто черна кампания (с участието на държавата и медии) срещу частни играчи. Самият Борисов спомена фондовете в контекста на КТБ, което също раздухва тревожни спомени. А за капак, идеята, че конкуренция между държавен и частен фонд у нас е възможна, също е дълбоко спорна. Та нали държавата във всеки момент може да прати разследващи и регулатори във всеки един фонд и да „подтикне” неговите вложители „свободно” да изберат НОИ.

Последиците от реформата са неясни, както и нейните детайли: Какви са целените последици, а и какви са реалните последици също е неясно. С колко ще се „рекапитализира” НОИ, какви са разчетите на финансовото министерство по този въпрос? С колко пък ще се декапитализират фондовете и кои? Ще трябва ли те да разпродават на пожар активи? Как ще се отрази това на фондовия пазар в страната и пр., и пр., остават висящи въпроси. А има и някои преки недомислици. Например, има хора, които се осигуряват на максимума, и те би трябвало само от това да получат максималната пенсия от НОИ. Такива граждани и те ли по дифолт ще остават в НОИ, ако не изберат фонд в рамките на даден период от време? За тях това би било напълно безсмислено.

С коалиционните партньори не е постигнато съгласие, а е постигнато съгласие с ДПС: Това е може би най-тревожната страна на въпроса. Тази коалиция беше създадена с идеята управлението да не зависи от ДПС. Не за това, че движението представлява българските турци, което е ногов безспорен актив, а затова, че то единствено не се дистанцира от явни корпоративни завистимости, че и досега няма ясен отговор на въпросите каква беше ролята на г-н Пеевски в управлението „Орешарски”, във фалита на КТБ и т.н. В крайна сметка, тепърва ще се прави парламентарна комисия за банката, ще се изяснява въпросът „Кой”. В такъв контекст да пренебрегнеш коалиционните си партньори, за да гласуваш спорен текст с ДПС, е дълбоко съмнително и поставя цялата коалиционна логика под въпрос. Нещо повече, то поставя поне един партньор – РБ – в невъзможно положение пред своя електорат. РБ са в правителството, но ключово важни решения се прокарват без тях. По елементарните правила на парламентаризма това е недопустимо: те не могат да носят отговорност за решения, по които дори не са консултирани както трябва. В интерес на истината, Борисов спомена, че на посещението в Германия нито Кънев, нито Кунева не са повдигнали въпроса с пенсионното осигуряване. Ако това наистина е така, реформаторите също трябва да се замислят: като имат възражения, първо трябва да ги обсъдят с ГЕРБ и останалите, а после в медиите и фейсбук. Но така или иначе, основната отговорност за коалиционните отношения е върху Борисов. Той едва ли не знае колко е чувствителен електоратът не само на РБ, но и голяма част от неговия към интерлюдии към ДПС. В този смисъл, предколедният романс с движението няма как да бъде оправдан.

А сега накъде?

Много зависи от самоназначения арбитър в случая. Той пропусна да свири явна дузпа срещу своя тим и сега публиката ще го освирква, ще има основателни оплаквания, искания за лишаването му от права. Ясно е, че пенсионна реформа не може да се прави по този начин, тихомълком, с неясни цели и непредвидими последствия. Ако коалиционното правителство ще продължава да съществува, трябва партньорите да седнат заедно и да излязат с обща позиция по темата. Като обсъдят внимателно всички аргументи, като са сигурни, че като коалиция стоят зад решението. В противен случай оставането поне на РБ в този формат става проблематично – а Калфин очевидно и сам е стигнал до подобни изводи за себе си.За да се избягват подобни сценарии в бъдеще, е крайно време коалицията да излезе с детайлна програма на ангажиментите в отделните сфери. В съдебната сфера нещата започват да се избистрят на ниво политическа воля. Същото трябва да се случи и в останалите важни области.

Поука: за да е някой арбитър, необходими са две страни, които да признават неговия авторитет. Това става, когато арбитърът спазва правилата и зачита правата и достойнството на страните. В противен случай викат друг.

––

[1] Nudge: Improving Decisions about Health, Wealth, and Happiness  by Richard H. Thaler and Cass R. Sunstein, Yale University Press, 2008

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияПроблем с менталните вибрации
Следваща статияКокошката беглец