0
657

Любов и изгнание

Isaac_Bashevis_Singer_(upright)
Айзак Башевис Сингър, 1988, сн. Wikipedia

„Любов и изгнание“ (ИК „Изток-Запад“) е мемоарна книга за ранните години на Айзак Башевис Сингър – единствения американски писател, удостоен с Нобелова награда за литература (1978), който не пише на английски език. Публикуваме откъс от нея.

Несъмнено този свят е въображаем; но той е само на крачка от истинския.

Айзак Сингър

Айзак Башевис Сингър разказва от първо лице за болшевишката революция, за комунистическите идеи, сталинските чистки, ужаса на фашизма, мизерното съществуване и липсата на надежда. Автобиографичният роман „Любов и изгнание“ обхваща ранните години на автора – когато е живял в Полша, а тя е била в границите на царска Русия – и завършва около две години след емигрирането му в САЩ през 1935 г. Сингър разсъждава и върху екзистенциалните въпроси, занимаващи човека: какво отличава едно човешко същество от друго; за духа и материята; човешките очаквания за по-добър живот и др.

Айзак Башевис Сингър (1904–1991), роден с името Ицхак Зингер в Леончин, близо до Варшава (по времето, когато Полша все още е част от царска Русия), е американски писател, автор на 18 романа, сборници с разкази и 14 книги за деца. С традиционно еврейско образование, още от малък Сингър получава знания главно от книгите, които чете – художествена литература, философия и научна литература. Владее идиш, немски, полски и иврит. Прозрял същността на болшевизма, фашизма и сталинизма, с предчувствие за близката война и холокоста, Сингър емигрира в САЩ през 1935 г. Айзак Сингър е единственият американски писател, удостоен с Нобелова награда за литература (1978), без да е писал на английски. Той пише на идиш.

„Любов и изгнание“ излиза в поредицата „Класика XX век“ с водещ редактор Милена Попова като втора книга – след сборника с разкази „Цялото време на света“ на Е. Л. Доктороу (в превод на Иглика Василева).

„Любов и изгнание“, Айзак Башевис Сингър, ИК „Изток-Запад“, превод от английски Огняна Иванова, 20 лв.

Бележка на автора

 

1Макар че в основни линии „Любов и изгнание“ е автобиографична по стил и съдържание, тя в никакъв случай не е пълната история на живота ми от детството до моята трийсет и пета година, когато книгата свършва. Тъй като много от опис­ваните хора са все още живи, както и по куп лични причини, наложи ми се да променя имена и дати, а в някои изключителни случаи – хода на събитията. Всъщност истинската история на един човешки живот никога не може да бъде написана. Тя не е подвластна на литературата. Пълният разказ за моя живот би бил както безкрайно скучен, така и безкрайно съмнителен, за да се приеме за истина.

В авторовите си бележки към части от тази книга аз наричам писането духовна биография, фикция на фона на истината или принос към автобиография, която изобщо не възнамерявам да напиша. Ако обаче ми бъде дадено повече време, не е изключено да направя опит и да подготвя продължение на книгата в същия дух заради някои заинтересувани читатели, а може би и заради един потенциален биограф, който може да се нуждае от помощ, за да пресъздаде историята на моя живот.

Като вярващ в Бога и Неговото провидение, аз съм сигурен, че съществува пълно описание на живота на всеки човек, на неговите добри и лоши дела, на грешките и безумствата му. В архива на Бог и Неговия пророкуващ компютър нищо никога не се губи.

А. Б. С

Началото

1.

Дълго преди да започна да пиша – всъщност в ранното ми детство – се заинтересувах от следния въпрос: какво отличава едно човешко същество от друго? Проблемът за човешката индивидуалност стана мой проблем. Тази загадка ме занимаваше прекалено често за дете на моята възраст. Едва бях навършил пет, когато родителите ми – Пинкос Менахем Зингер и майка ми Бат­шеба – се преместиха на улица „Крохмална“ във Варшава. Колкото и невероятно да звучи, аз вече носех със себе си спомените за две семейни огнища: село Леончин, където съм роден и където баща ми бе служил като равин, и градчето Радзимин, където той оглавяваше йешивата.[1] И двете места се намираха близо до Висла, най-голямата река в Полша. Бил съм на три години и пет месеца, когато сме се преместили в Радзимин. Аз обаче помня Леончин и случки, които съм преживял там, и до ден днешен. Когато споменах това на майка си в по-късни години, тя отказа да ми повярва. Разпита ме за разни подробности и аз успях да я убедя, че говоря истината. Описах всяка къща, всеки магазин и много от еврейските семейства, които живееха там. Спомнях си и много неевреи – и поляци, и германци, така наречените фолкдойчен, които си имаха общност в предградията. Дойде ми наум, че ходихме на дълга разходка до Висла заедно със сестра ми Хинделе и още две момичета, както и тържеството при обрязването на брат ми Мойше, който беше с три години по-малък от мен. Майка ми не спираше да повтаря: „Само каква памет! Дано не те урочасат!“ Дори летният ден, когато си взехме сбогом с леончинските семейства и потеглихме с каруца за Радзимин, е все още жив в паметта ми. В Радзимин започнах да ходя на хедер[2]. Учителят ми – рав Фишел – беше възрастен мъж с дълга бяла брада; училището му се намираше недалече от къщата, където живеехме. Той беше обучавал радзиминския равин чудотворец[3], когато този знаменит човек посещавал хедер. Този равин беше основал йешивата, където преподаваше баща ми. Доколкото си спомням, къщата на рав Фишел имаше две помещения: спалня и голяма стая, която служеше и за кухня, и за хедер. Възрастната съпруга на Фишел винаги стоеше на печката и готвеше супа или яхния в голяма тенджера, тъй като учениците получаваха и храна. Децата седяха на дълга маса с две пейки. Дотогава не бях чувал за хедер, където момчета и момичета учат заедно, но едно правило винаги има изключения. По някаква причина при рав Фишел учеха и няколко момиченца. Никой от нас още не можеше да чете. Само знаехме азбуката. Рав Фишел имаше камшик, за да ни бие, ако не слушаме, но не си спомням някога да го е използвал. През седмицата на обед всеки ден ядеше зелева супа с черен хляб и я прокарваше с вода от медна кана. На масата държеше дървена показалка и буквите от азбуката, залепени върху картон. Дълбоки бръчки прорязваха лицето на съпругата на рав Фишел. По бонето ѝ имаше много мъниста и разноцветни ленти. Тя слагаше в супите гъби, картофи и пържен лук. Всеки ученик получаваше купа и трябваше, седнал на масата, преди ядене да каже благословия. Съпругата на рав Фишел ни извеждаше навън по малка нужда и помагаше на децата да не намокрят панталоните или поличките си. Всички в хедера бяха по-големи от мен. Освен това момчетата бяха по-високи и по-силни; присмиваха ми се и ми правеха номера. Момичетата ме защитаваха. Момчетата смятаха, че е против мъжкото им до­стойнство да си играят с момичета, но аз бях твърде малък, за да проявявам мъжки шовинизъм. На двора с момичетата използвахме за играчки парчета от съдове, някоя счупена лъжица, стара обувка и други неща, изхвърлени на боклука от съпругата на рав Фишел. Седяхме по пънове и си разказвахме истории. Играехме си на семейство. Аз бях бащата, едно от момичетата ми беше жена, а останалите две или три момичета бяха децата ни. Отивах в синагогата (в някоя барака), за да се моля, докато съпругата ми сготви яденето. Преструвах се, че се моля, като повтарях: „Муния, муния, муния!“ – безсмислени думи. Това ми беше молитвата. Не след дълго моята съпруга ми сипваше малко пясък в счупената лъжица. Това ми беше обедът или вечерята. Момчетата ни се присмиваха и ме наричаха „магарешка маймуна“. Понякога хвърляха по нас парче дърво или камъче, или пък ни плюеха. Естер – най-голямото момиче – ги проклинаше с думите: „Да плюете кръв и гной!“ – нещо, което сигурно бе чула от възрастните.

Най-важният спомен от Радзимин беше пожар във вътрешния двор на равина чудотворец. Случи се в петък. Два гъсти стълба дим се издигнаха от къщата училище на равина. Брадати евреи от квартала спасяваха от огъня свитъци с Тората[4] , томове с Талмуда[5] и други свещени книги. Домакините събраха дрехите и спалното бельо във вързопи и ги пренесоха в овощната градина близо до къщата, където живеехме. Млади мъже носеха кофи с вода от кладенеца. И мъжете, и жените пищяха – предупреждаваха се едни други да не осквернят наближаващия Шабат[6], да не дава Господ.

Още в Радзимин започнах да разбирам, че нашето семейство много се различава от другите. Нашето семейство се състоеше от уникални хора. Баща ми не носеше шапка като на другите евреи, а кадифено бомбе. Не ходеше с високи обувки с гамаши, а с половинки. Не беше търговец или собственик на магазин, а прекарваше целия си ден пред пюпитера, като изучаваше огромни томове и пишеше със ситни букви в тетрадка. Веднъж, когато го попитах какво пише, той отговори: „Коментари“. А когато го попитах какви коментари, той каза: „Тората е бездънна. Колкото и да я изучава човек, никога не може да я проумее докрай. Колкото по-надълбоко се рови, толкова повече съкровища открива. Без Тората светът нямаше да съществува. С буквите на Тората Бог е създал Небесата и Земята.“

Много размишлявах върху тези думи. Дали баща ми се опит­ваше да създаде нови небеса и нова земя? Понякога написваше ред, а после го изтриваше. Топеше перото си в мастилница и после го бършеше в кипата си.[7] Когато учеше, изпиваше много чаши воднист чай и пушеше дълга лула. Недалече от къщата ни живееше бащата на момиче, което учеше при рав Фишел. То се казваше Двореле. Баща ѝ беше файтонджия, собственик на каруца и кон. Понякога вземаше Двореле със себе си и двамата пътуваха далече, до там, където небето и земята се сливат. Защо баща ми нямаше каручка и конче? Чудех се защо. Защо не беше собственик на магазин, където човек да си купи бонбони, халва, сладки, парченца шоколад? Питах майка си за причината, но тя никога не ми даде ясен отговор. Беше способна да каже само „ние сме различни“. Едно момче в хедера, на име Бенямин, винаги имаше играчки в джоба: свирка, цветен молив, станиол или позлатени копчета. Къщата, в която живееха родителите му, беше украсена с картини, цветя в саксии, медни тави, пиринчено хаванче и чукало, подноси, които приличаха на сребърни. В нашата къща друго освен книги нямаше. Обичах да си играя с книгите, като прелиствах страниците назад-напред. Понякога откривах сред страниците червен косъм от брадата на баща ми или конец от пискюлите на молитвения му шал. Те се смятаха за свещени предмети, които човек не може да изхвърля. И понеже в нашата къща непрекъснато се говореше за Бог, аз попитах баща си: „Папа, има ли Бог брада?“ Баща ми се усмихна, помисли малко и рече: „Не ти е позволено да говориш такива неща.“

– Защо не?

– Бог няма тяло. Обаче всичко, което съществува на Земята, има своето съответствие на Небето. Тук всичко е материя, а там всичко е дух.

– Какво значи „дух“? – попитах аз.

– Душа.

– Какво значи „душа“?

– Никой не може да види душата или да я докосне – отвърна баща ми. – Но без душа човек не може да живее.

Исках да задам още въпроси, но баща ми каза:

– Моля те, остави ме да уча.

В кухнята беше донякъде по-уютно, отколкото в кабинета на баща ми. Вярно, майка ми също четеше книги, но те не бяха огромни и тежки като неговите томове. Огнището беше запалено, супата вреше. От време на време майка ми слагаше по някое дърво в огъня. Наблюдавах как дървото пламва и припуква, докато гори. Майка ми не носеше боне като съпругата на рав Фишел, а беше с перука. Когато я свалеше, за миг виждах рижата коса, набола по главата ѝ. Тя веднага си слагаше отново перуката и я прикрепваше с фиби. Полите ѝ бяха толкова дълги, че скриваха глезените. Човек виждаше само върховете на обувките ѝ.

– Мама, какво четеш? – попитах я аз.

А тя отговори:

– Нали виждаш, книга.

– Какво пише в нея?

– Пише, че хората трябва да бъдат добри един към друг.

– Бенямин не е добър към Двореле – казах аз. – Дърпа ѝ косата. Добър ли е тогава?

– Не, детето ми. Това не е редно.

– Ще го накаже ли Господ?

– Няма да е веднага. Но никой не може да дърпа косата на едно дете. Ако постъпиш лошо с някого, трябва да му се извиниш.

– Той ѝ се изплези.

– Това не е хубаво.

– Мама, аз обичам Двореле – казах аз.

Майка ми вдигна очи от книгата.

– Така ли? И защо я обичаш?

– Защото нейният папа има кон.

Майка ми се усмихна.

– Нима това е причина да се обича? Говориш като малък глупак. Едно момиче може да бъде обичано, защото е умно, мило, дружелюбно. Всеки може да купи кон за двайсет рубли.

– Мама, конят има ли душа?

Майка ми сбърчи вежди.

– Не ми задавай толкова много въпроси един след друг. Остави ме да си чета книгата.

– И аз искам да чета книга.

– Ще четеш, когато пораснеш. Ще изучиш всички книги. Сега обаче излез навън да си играеш с децата.

2.

Улица „Крохмална“ във Варшава винаги беше пълна с хора и сякаш всички те крещяха. Един ден избухна пожар и пожарникарите пристигнаха с буйните си коне. Имаха пиринчени каски и влачеха подире си маркучи. Друг път каруца прегази човек и дойде линейка с надути клаксони. Веднъж мина автомобил – превозно средство без кон – и се събраха тълпи, за да зяпат чудото. Хора от нашия вътрешен двор, а дори и някои от посетителите на къщата ни не спираха да разказват покъртителни истории за революцията от 1905 година, за стачките и за това как еврейските момичета и момчета се заели да детронират царя. Стреляли по руски управници и хвърляли бомби. На Кървавата сряда[8] стотици от тези бунтовници демонстрираха пред Кметството с искане за конституция и повечето бяха убити. В канавките течеше кръв. Останалите живи бяха оковани във вериги и изпратени в Сибир. През 1908-а не разбирах много от тези истории, но усещах смута, криещ се зад тях.

Във Варшава живеехме нависоко и трябваше да се научим да се качваме по стълби. Апартаментът ни имаше балкон и от него се виждаха високи сгради, стръмни покриви, широки порти и магазини. През лятото държахме прозорците отворени и се чуваха изпълнените с вълнение гласове на отраснали момичета, които пееха. На някои от прозорците изнасяха клетки с папагали, които говореха като хора, свирукаха, пищяха пронизително и дори сипеха ругатни. За пръв път в живота си виждах евреи, които имат кучета. Майка ми се оплакваше, че Варшава е една Геена[9], но сестра ми Хинделе и брат ми Йешуа стояха с часове на прозореца и наблюдаваха минувачите. Момичета по блузи с къс ръкав и прозирни деколтета, с шапки с цветя и пера на главите, носеха дамски чанти. Баща ми предупреди Йешуа да не гледа тези непристойни женски същества, които оголват плътта си, за да подтикнат мъжете към лоши помисли. Брат ми обаче изобщо не обърна внимание на предупреждението.

В своите спорове с баща ми Йешуа задаваше въпроси относно намеренията на Бог, а баща ми непрестанно Го защитаваше. Йешуа спомена, че във войната с Япония са били убити десетки хиляди невинни войници. Потопяваха кораби с целия им екипаж. В град Кишинев и в много други руски градове извършваха погроми срещу евреите. Как е възможно Бог да вижда всичко това и да си мълчи? Може ли такъв Бог да се нарича милосърден? Баща ми заекваше, докато отговаряше. Бог давал на човека свободата да избира между доброто и злото, между живота и смърт­та. Освен това не било възможно да проумеем Бог с малките си мозъци. Невинните, които загивали, били мъченици и светите им души щели да живеят на Небесата.

Баща ми не беше единственият на страната на Бог. Хасидите[10] идваха у дома и разказваха за деяния, извършени от техните равини чудотворци, и за голямата им набожност. Един от постоянното присъствие беше учил някога при баща ми в Леончин, млад мъж на име Матес. Матес беше последовател на братиславския равин, член на секта с название Мъртвите хасиди. Бяха ученици на равин, умрял преди около сто години – раби Нахман, който проповядвал постигането на благочестивост чрез радост. Матес говореше за мъртвия равин и танцуваше. Викаше, когато изброяваше заветите на раби Нахман: „Докато свещта ти още гори, всичко може да бъде поправено.“ Матес пееше стиховете от книгата „Нравствеността на бащите“: „Ако аз не държа на себе си, кой ще държи на мен? А ако държа само на себе си, какво съм тогава? И ако не сега, кога?“

Слушах всичко: историите на хасидите, дебатите на моя брат с родителите ни, доводите, излагани от тъжителите, дошли за Дин Тора – предимно мирно решаване на делови спор. Особено се интересувах от конфликта между съпрузи, които искат да се разведат.

Имаше и пререкания в собственото ни домакинство. Сестра ми Хинделе обвиняваше мама, че не я обича. Чувах я да плаче и да вика: „Ти не ме обичаш, затова настояваш да се омъжа за който ме поиска. Ако можеше, щеше да ме пратиш надалече, отвъд Планините на мрака!“ Колкото и да бях малък, аз схващах, че Хинделе говори истината. Майка ми не можеше да търпи постоянните ѝ оплаквания. Хинделе страдаше от нерви. Това ни каза докторът. Лекуваше главата ѝ с ток, предписа ѝ масажи и хапчета два пъти дневно, но това не помогна. На няколко пъти тя се опита да се хвърли от прозореца. Независимо от всичко хората я обичаха. Съседите ни се възхищаваха от външността ѝ – от светлата ѝ кожа, кестенявата коса и сините очи. Освен това Хинделе водеше война против прекалената набожност на баща ни. Искаше да се облича според модата, да гледа представления в Еврейския театър и да се омъжи за съвременен млад мъж, а не за някое момче от йешива, живеещо от подаяния. Но понеже баща ми нямаше средства, за да ѝ осигури зестра, сватовниците се опитваха да я съберат с някой вдовец, с разведен или с два пъти по-възрастен от нея. Хинделе плачеше, смееше се, скубеше си косите и заплашваше, че ще се удави във Висла. Йешуа каза, че Хинделе е болна от истерия.

Лятото свърши, но аз не бях записан отново в хедер. Научавах всичко у дома: да декламирам молитвите, както и да чета на идиш книги с истории – приказки за царе, принцеси, страшни случки с дяволи, пакостливи духчета, дибуци и вампири. Брат ми Йешуа донасяше вестника на идиш всяка сутрин и аз се опитвах и него да чета. Баща ми твърдеше, че всички светски писатели са неверници, лъжци и присмехулници. Писанията им са мерзки. За еврейския театър казваше, че шарлатаните седят там по цял ден, ядат свинско, забавляват се с леки жени и сквернословят. Брат ми обаче казваше, че театърът е част от културата. Възхваляваше писателите, пишещи на идиш – Менделе Мохер Сфорим, Шалом Алейхем, Перец, както и „майката на идишкия театър“ Естер Рахел Каминска в пиесата „Миреле Ефрат“. Йешуа носеше у дома преводи на идиш на Толстой, Достоевски, Тургенев, Кнут Хамсун и Марк Твен. Наричаше написаното от тях „литература“ и казваше, че за да пише човек като тях, трябва да притежава талант и добре да познава човешката душа. Майка ми укоряваше Йешуа и Хинделе, че четат тези светски книги, но самата тя надничаше в тях. Във вестник „Хайнт“ публикуваха роман на части с продължение със заглавието „Жестоката дама“ – историята на една жена, която подлудява мъжете със своите капризи и претенции. Някои от обожателите ѝ се биеха на дуел за нея и се убиваха един друг. Други изпращаха шпиони, за да я следят. Отрупваха я със злато и скъпи подаръци. Жената беше дяволски красива. На скритото от воалетката лице пламтяха две черни очи, които побъркваха мъжете.

Мъжете се побъркваха и намираха смъртта си не само в Петербург и Париж, но и на улица „Крохмална“, където живеехме. Помощник-шивач на номер 11 се беше влюбил в дъщерята на един хасид и когато родителите на момичето не дадоха съгласие да се оженят, младият мъж се хвърли от четвъртия етаж. Камериерка, чиято зестра бе открадната от бъдещия младоженец, избягал в Америка с друга жена, се отрови с йод. Стачник с доживотна присъда в затвора „Цитаделата“ заля дрехите си с керосин, запали се и се превърна на въглен. Беше оставил написано с кръв писмо до годеницата си: „Умирам, за да може ти да живееш в един свободен свят.“

Всеки ден научавах от прочетените вестници извънредно изумителни неща. В Италия министър-председателят беше евреин – само крачка до това да стане човек крал. В Лондон евреин беше удостоен с високата титла „лорд“. Руският цар искаше да вземе пари назаем от барон Ротшилд, но баронът беше отказал да му даде кредит. Имаше и научни статии: че Земята е петдесет пъти по-голяма от Луната. Някои звезди са големи колкото Слънцето, или дори по-големи, и много пъти по-ярки. В Италия, в Португалия, в Съединените американски щати и в разни други страни ставаха земетресения и умираха стотици, хиляди хора. Във вестника имаше истории за великани и джуджета, за двуглаво бебе, за братя – сиамски близнаци, осъдени никога да не се разделят. От небето падаха метеори и правеха големи дупки в земята. Вулкани бълваха огнена лава. Реки преливаха през бреговете си и потопяваха цели села. В Китай хиляди хора умираха от глад. В Индия един мъж беше вървял бос по живи въглени. За празнуването на рождения ден на шестнайсетгодишната си дъщеря един милионер в Америка беше похарчил само за цветя пет хиляди долара (десет хиляди рубли).

Копнеех да се науча да чета тези вестници, а още повече – книгите, чиито автори знаеха всичко за човешката душа. Йешуа каза, че не е задължително романите изцяло да отразяват истината. Някои от историите били измислени, но толкова умно, че ставали по-интересни от истинските факти. Понякога Йешуа говореше за философи, опитващи се да разкрият всички тайни на Небето и Земята. Във вестниците често пишеха за изобретателя от Америка на име Едисън. Той беше конструирал машина, която може да говори, да пее, да се шегува, да се смее и да плаче. Изобретил беше и електрическата крушка. Спял само по четири часа на денонощие, а през останалото време размишлявал задълбочено по въпросите на науката. Йешуа спомена философа Барух Спиноза[11], който смятал, че Бог е Природата, а Природата е Бог. Всички хора, всички животни, дори змиите и червеите, са част от онзи аспект на Бога, който не може да бъде опознат. Законите на Природата са Божиите закони. Бог не възнаграждава справедливите, нито наказва злосторниците. Много светци умират млади и в крайна бедност. Някои лоши хора забогатяват и живеят по сто години. Според философа няма Рай и няма Геена. Месията никога няма да дойде, мъртвите никога няма да се надигнат от гробовете си. Никакъв облак няма да отнесе всички добродетелни евреи в Земята Израел[12].

– Какво ще стане тогава с нас, евреите? – попита майка ми. – Вечно ли ще бъдем в изгнание?

– Доктор Херцел е искал да се създаде еврейска държава – каза брат ми. – Смятал е, че трябва да се превърнем в нация като всички други и да си имаме собствена страна.

– Доктор Херцел вече не е между живите – каза майка ми, – а целият му план не е нищо повече от безполезна мечта.

– Вече има еврейски колонисти в Палестина – опонира ѝ брат ми. – Наскоро са открили гимназия, където децата учат на иврит.

Поглъщах цялата тази информация и непознатите думи с решението винаги да бъдат в мен. Фантазирах си, че мога да стана втори Едисън или да пиша книги, или пък да бъда като графа от „Жестоката дама“, който ѝ се противопоставя и я принуждава да умре заради силното си желание да бъде неин. В нашата къща живееше жена, която се казваше Башеле, с дъщеря си Шоша, горе-долу на моята възраст. Разказвах на Шоша всички поразителни неща, които брат ми научаваше от вестниците и книгите. Съчинявах си и собствени факти. Бях спестил две копейки от дневните си (всяка сутрин получавах по един грош) и си купих два цветни молива – син и червен, – за да нарисувам за Шоша пожара, който бях видял във вътрешния двор на радзиминския равин.

….

Глава десета

3.

Предадох се на меланхолията и станах неин затворник. Правех каквото тя искаше от мен: пилеех си времето в празни размисли, в умствени упражнения, които не бяха от полза нито за мен, нито за някого другиго, в търсене на нещо, което изобщо не съм губил. Бях представил ултиматум на Сътворението: или ми разкрий тайната си, или ме остави да загина. Будувах нощем и дремех денем. Много добре знаех, че трябва да се обадя на брат си, но бях изгубил телефонния му номер – удобно извинение да избегна да се виждаме, за да не се налага да оправдавам битието си на лентяй. Не беше изключено редакцията да иска да ме уведоми да не пращам седмичния материал, или пък можеха да имат друга работа за мен, но аз предпочитах да се крия от тях. Докато ми изпращаха чек, аз го осребрявах. Плащах си петте долара за наема, а останалото отиваше за ядене в кафетерията. Престанех ли да получавам чекове, веднага можех да се самоубия. Смъртта не беше нещо чуждо за мен. В стаята стъпвах по гадинки. В един миг хлебарката съществуваше: крилата, с очи, долавяща звуци, със стомах, със страх от смъртта и силно желание за продължаване на рода. После изведнъж я размазвах с петата си и тя се превръщаше в нищо или се отправяше към безкрайното море на живота, което създава човек от хлебарка и хлебарка – от човек.

При дългите си разходки из Ню Йорк минавах край рибарски магазини и месарници. Големите риби, довчера плували в Атлантическия океан, сега бяха проснати върху лед с окървавени уста и безжизнени очи, угощение за милиони микроби и за лакомниците, които ще се натъпчат с тях. Пред месарницата спираха камиони и от тях излизаха мъже, понесли глави, крака, сърца, дробове. Колко лекомислено прахосваше своите сили Създателят! С какво безразличие хвърляше шедьоврите си на боклука! Не го беше грижа дали съм вярващ, или еретик, дали го възхвалявам, или го хуля. Бяха ме предупредили да не пия вода от чешмата в стаята, защото може да се разболея от всевъзможни болести, но аз умирах от жажда нощем и пиех вода от ръждясалия умивалник, докато коремът ми не се опъваше като барабан. Купувах си на улицата полуразвалени плодове и се тъпчех с тях – заедно с червеите им, заедно с всичко. Спрях да се бръсна всеки ден и ходех брадясал, с протрити обувки и костюм с лекета. Също като скитниците, и аз вадех вестници и списания от кофите за боклук. Учените продължаваха да откриват нови частици на атома, който непрекъснато се превръщаше във все по-сложна система, в своего рода космос, пълен със загадки, които да бъдат разкрити в бъдеще. Явиха се нови доказателства, че Вселената бяга от себе си вследствие на взрив, станал преди някакви си двайсет милиарда години. Материята и енергията си размениха ролите. Каузалността и причината все повече приличаха на двете маски на един и същ парадокс. В съветска Русия безброй предатели и врагове на народа бяха подложени на чистки и ликвидирани, сред тях и еврейски поети, публикували дълги оди за другаря Сталин. Според рецензиите в раздела за книги на вестниците и списанията, които четях, всеки месец, всяка седмица и всеки ден се появяваха нови и забележителни таланти – поток от гении както в Съединените щати, така и по целия свят. Идишистката котерия, макар и малка и изолирана, вдигаше шум до небесата за постиженията си в литературата, театъра и най-вече за приноса си да бъдат избавени селяните и работниците във всички страни. Нищо не можех да направя, освен да се задушавам в собствения си мрак. Също както Вселената, аз трябваше да избягам от себе си. Но как? И къде? Веднъж, още като дете в хедера, направих нещо, за което винаги ще съжалявам. Улових муха, сложих я в малка бутилка с няколко капки вода и малко захар, запуших бутилката с коркова тапа и я захвърлих в мазето, където чистачът на сградата складираше изпочупени мебели, парцали, стари метли и тям подобни боклуци. Никога не можах да си обясня защо извърших такава жестокост. Сега самият аз се бях превърнал в муха, осъдена да загине в тъмнина, жертва на сила, която си играе с крехките създания. Единственото, което можех да направя, беше да извикам на момчето от хедера на Небесата: „Защо го направи? Как ще се почувстваш, ако някое момче от супернебесния хедер постъпи по същия начин с теб?“ Започнах да размишлявам върху религия, изразяваща съпротив­ление срещу безразличието на Бог и жестокостта на онези, които Той е сътворил по свой образ и подобие.

Равините хасиди, чиито книги изучавах някога, обичаха да пишат правила за своето поведение, а и за поведението на другите, на листчета хартия, наречени цетл котон, и аз правех същото, често в рими, за да бъде лесно да го запомня. Фантазирах как ще изграждам храмове на протеста, къщи училища, където хората да си спомнят различни злощастия, пратени от Бог на човеците и животните, и да размишляват върху тях. Книгата на Йов щеше да се превърне в тяхната Тора, като се махне отговорът, даден от Бог на Йов, и хепиендът. Мечтаех за хуманизъм и етика, чиято основа щеше да бъде отказът да бъдат оправдани всички злини, пратени ни от Бог в миналото, както и онези, които Той се готви да ни прати в бъдеще. Залъгвах се дори с идеята да съставя нова група протестиращи пророци или светци, например Йов, Шопенхауер, Бодлер, Едгар Алан По, Фон Хартман, Ото Вайнингер, Башкирцев и други, които отричаха живота и смятаха смъртта за единствения месия. Спомням си, че нарекох онези, които ласкаят Бог и целуват жезъла, с който Той ги помита, „религиозни мазохисти“.

4.

Навън се сипеше есенният дъжд. Във ведомствените сгради на Деветнайсета улица лампите оставаха запалени през целия ден. Фаровете на минаващите камиони просветваха в мъглата. Прекалено ме мързеше да излизам навън, затова ядох комбинация от закуска и обед, състояща се от стар хляб и загнили банани. Вечерта облякох опърпаното си палто и отидох в кафетерия „Стюард“ на Двайсет и трета улица. Бях си платил наема за седмицата и ми оставаха долар и четирийсет и пет цента. Кафетерията беше полупразна. Купих си от бюфета вегетарианско ядене, чаша кафе и компот от сини сливи. Докато търсех маса, на която някой да е оставил вестник, намерих повече от очакваното – и „Ню Йорк Таймс“, и „Дейли Мирър“. Хранех се и фантазирах как ще търся отмъщение за Дахау и Збоншин[13]. Връщах Судетенланд на чехите. Основах еврейска държава в Йерусалим. Понеже бях господарят на света, забраних завинаги яденето на месо и риба, а лова обявих за престъпление. Бях толкова зает да въвеждам ред на Земята, че кафето ми изстина. Преброих си дребните и реших да дам още пет цента и да си взема втора чаша кафе. Като се връщах на масата, видях на друга маса вестник „Напред“. Понеже печатарите винаги допускаха твърде много грешки в моята рубрика „Струва си да знаете“, не побързах да обърна на тази страница, където обикновено я отпечатваха. Наместо това прочетох еврейските вести. Макар че комунистите в Америка ожесточено го отричаха, беше ясно, че Сталин е ликвидирал не само голям брой генерали и лидери като Бухарин, Зиновиев, Каменев и Риков при своите чистки, но и десетки еврейски писатели с идиш. Току-що завърнал се от Съветския съюз кореспондент пишеше, че броят на жертвите на сталинските чистки е достигнал осем милиона. Стотици хиляди „кулаци“ бяха загинали в изгнание в Сибир. Съдеха „враговете на народа“ на масови процеси. Много комунисти, отишли в Съветския съюз, за да помогнат в построяването на социализма, бяха пратени да работят в златните рудници на Севера, където и най-силните не издържаха повече от година.

Отпивах от кафето и клатех глава, четейки новините. Как беше възможно еврейски белетристи, поети и партийни водачи, внуци на нашите благочестиви прадеди, да защитават такова зло?

Вече бях готов да се изправя пред грешките в моята рубрика. Намерих страницата, но рубриката ми я нямаше там. Вместо нея имаше дълга рецепта за креплач с месо. Бяха спрели рубриката ми!

Кафетерията се беше опразнила. Гасяха и палеха лампите като сигнал, че затварят. Платих си сметката на касата и се върнах на Деветнайсета улица. Продължаваше да вали и докато извървя четирите пресечки между Двайсет и трета и Деветнайсета улица, се измокрих до кости. Изкачих стълбите до стаята ми на четвъртия етаж. Беше прекалено студено, за да напуснат хлебарките дупките си в линолеума. Нямах друг избор, освен да се съблека и да си легна. Одеялото беше тънко и аз си пъхнах краката в ръкавите на един пуловер, за да ги стопля. Бях запалил лампата и лежах неподвижно. Заспах и сънувах. Посред нощ някой почука на вратата. Кой можеше да бъде? Бяха ми казали, че в сградата живеят нацисти, и аз се страхувах, че някой може да иска да ме убие. Огледах се за нещо, с което да се защитя. Открих само две телени закачалки за дрехи. Попитах:

– Кой е?

– Нощният пазач.

Нощният пазач ли? Какво ще иска нощният пазач посред нощ, почудих се аз. Гласно казах:

– Какво е станало?

– Имате телеграма.

– Телеграма? За мен? Толкова късно?

– Домакинът ми я остави, за да ви я предам, но аз забравих.

Измъкнах се гол от леглото и паднах на пода. Станах, дръп­нах чаршафа от матрака и се загърнах с него. После отворих вратата.

– Ето я.

И един чернокож мъж ми подаде телеграма.

Исках да му дам пет цента, но той не прояви търпение, не ме изчака и затръшна вратата.

Скъсах плика, разгънах телеграмата и прочетох: „Останала в Атина с дете. Прати пари сега. Лена.“

Имаше и адрес, който ми изглеждаше гръцки.

„Що за лудост? – попитах се аз. – Да ѝ пратя пари веднага? На секундата? Какво прави тя в Гърция?“

Свалих чаршафа и си погледнах ръчния часовник. Беше спрял на пет и петнайсет. Още ли беше днес, или вече беше утре? Което и да беше, нямаше значение. И не другаде, а в Атина… Богатият чичо от Америка ще изпрати чек за сто хиляди долара, както в оная глупава история в театър „Скала“. Идеше ми да избухна в смях, да пия ръждива вода от чешмата и да уринирам. Известно време стоях до умивалника и се взирах в него вглъбено, сякаш търсех начин да задоволя и трите нужди едновременно. После отидох до прозореца, отворих го и погледнах мократа улица, черните прозорци, плоските покриви, небесното зарево без луна, без звезди, мътно и застояло като някакъв покриващ земното кълбо похлупак. Наведох се навън, доколкото можеше, вдишах дълбоко изпаренията на града и заявих както на себе си, така и на силите на нощта: „Аз съм изгубен в Америка, изгубен завинаги.“


[1] Висше учебно заведение за изучаване на еврейски религиозни текстове. (Всички бележки под линия са на преводача.)

[2] Религиозно училище.

[3]   Eврейски праведници – благочестиви и свети хора (цадики), които са смятани за пророци и чудотворци.

[4] Това са първите пет книги от 24-те книги в канона на Eврейската библия, представящи основната концепция на юдаизма (писмената форма на словото).

[5] Eврейските закони, етика, легенди и истории, първоначално – устната форма на словото.

[6] Последният ден от еврейската седмица (когато Бог почива, след като е сътворил света), в който не се работи.

[7] Традиционна еврейска мъжка шапчица, която си слагат и неевреи, влизащи в синагогата.

[8] На този ден, 15 авг. 1906 г., бойната организация на Полската социалистическа партия напада руснаци, информатори и полицаи в рамките на т.нар. Революция в Кралство Полша.

[9] Символ на Страшния съд в юдаизма.

[10] Привърженици на хасидизма – клон на ортодоксалния юдаизъм.

[11] Холандският философ Бенедикт де Спиноза (1632–1677), преименувал се така след отлъчването му от синагогата и общността по обвинение, че разпространява атеизъм.

[12] На иврит – „Ерец Исраел“; исторически термин в юдаизма от библейско време до днес; синоним на Обетованата земя. Част от официалното название на Палестина по време на английския мандат.

[13] В Збоншин, на полско-германската граница, немците депортират хиляди евреи от Германия по обвинение, че са „полски евреи“, но Полша отказва да ги приеме.