Откъс от романа на нобеловия лауреат, преводът е на Светла Кьосева, изданието – на „Нике“

В книгата си унгарският писател разказва за едно провинциално градче, изгубено сред монотонната унгарска равнина, в което пристига пътуващ цирк и представя на жителите невиждано зрелище – огромен препариран кит. С него пътува тайнствено джудже, наричащо себе си Принц, което увлича тълпите с мъгляви, месиански и разрушителни послания.

Тази странна визита взривява крехкото всекидневие на града. Настъпва анархия. Границите между добро и зло, между убийци и жертви се размиват под натиска на неконтролируемата маса, а надигащият се хаос е укротен от желязната ръка на диктатурата.

В центъра на тези извънредни събития се сблъскват няколко човешки съдби: Валушка – градският луд, който търси смисъла в космическия ред на звездите и остава най-чистата фигура сред настъпващия мрак; господин Естер – интелектуалецът, затворен в своите музикални теории, изправен пред пълния разпад на рационалния свят, и госпожа Естер – амбициозната жена, готова да яхне хаоса в името на авторитарната власт.

„Меланхолия на съпротивата“ е мащабен, хипнотичен размисъл за подмолните движения на тълпата, безпомощността на индивида пред историческите превратности и Вселената, която просто съществува, глуха за човешки категории като надежда и безнадеждност.

Ласло Краснахоркаи е един от най-значимите и международно признати съвременни унгарски писатели. Литературната критика го поставя редом до титани като Франц Кафка и Уилям Фокнър. Познат на киноманите като сценарист на култовите филми на режисьора Бела Тар (включително „Веркмайстерови хармонии“, създаден по настоящия роман), Краснахоркаи е носител на редица престижни отличия, а през 2025 г. получава Нобеловата награда за литература.

„Меланхолия на съпротивата“, Ласло Краснахоркаи, превод от унгарски Светла Кьосева, издателство „Нике“, 2026 г.

Въпреки очакването, продължило часове, нищо на площада не се променяше, никакъв знак, че продукцията ще започне, някои от местните хора, в това число и портиерът, се усъмниха, че преднамереното отлагане има едно-единствено обяснение: подлата радост, която изтерзаното от сухия студ търпение на обръгналата тълпа доставяше на веселящия се някъде, по всяка вероятност, персонал. И след като в търсенето на задоволителен отговор неизбежно бяха стигнали дотук, не беше трудно да направят следващата крачка и да повярват, че в недодяланото съоръжение на „шарлатанската компания“, ако въобще има нещо, то е само една вмирисана мърша, чиято явна окаяност досега е била прикривана единствено от лъжливата и несъмнено ефектна „загадъчност“ на панаирджийските им изявления… По този и подобен начин размишляваха в по-защитения заден край на площада, докато Валушка, без да му мисли много, с опиянено от слънчевия изгрев лице, извинявайки се бодро, веднага се провря до огромния фургон. Него нищо не го притесняваше, дори и през ум не му мина, че тук нещо не е съвсем наред, даже докато промъквайки се, видя гигантското съоръжение, застанало върху осем двойни колела, то му се видя като кола от приказките, която – веднага ставаше ясно, дори само заради размерите си няма как да предизвика каквото и да било разочарование. С облещени очи, с доволно и одобрително кимане огледа колата от страната, от която се намираше, и като дете, чийто подарък е все още скрит в кутия или опакован с хартия, се опита още преди началото да открие какво ли има вътре, как ли изглежда. Особено го очароваха надрасканите по стената на фургона заврънкулки, за пръв път виждаше подобни знаци или фигури и понеже колкото и да се опитваше и отдолу нагоре, и отдясно наляво, никак не ги проумяваше, реши да попита съседа си. „Кажете, моля – докосна по рамото застаналия пред него, – случайно да знаете какво е написано там?“ Оня даже не помръдна, а когато реагира на повторения по-високо въпрос (обръщайки се назад, бавно: „Дръж си езика зад зъбите!“), Валушка реши, че е по-добре да остане скован и неподвижен както другите около него. Не издържа обаче дълго. Попремига, оправи презрамката на чантата на рамото си и се обърна към мрачния тип до себе си, отбелязвайки дружелюбно: подобно нещо не е виждал никога, макар че е ходил на цирк, но такова нещо никога, толкова е смаян, въпреки че е пристигнал току-що, дори не може да си представи с какво ли е напълнено такова огромно животно, мисли си, че трябва да е със стърготини, дали случайно не знае колко ще струва билетът, защото има само петдесет и няколко форинта и никак не му се ще само заради това да не го пуснат в помещението с кита. Съседът му обаче не каза нищо, изследваше с вторачен поглед задната част на фургона и сякаш не чуваше възбуденото и досадно жужене до себе си, така Валушка най-сетне разбра, че когото и да пита, надежда за отговор няма. В началото усети само, че всички около него се напрегнаха, и следвайки посоката на погледите, забеляза, че задната ламарина на фургона бавно се спуска, две яки ръце, които вероятно я бяха откачили от вътрешната страна, я плъзват надолу, но някъде по средата на пътя неочаквано я пускат и тя, удряйки се в каменната настилка долу и в задницата на фургона отстрани, се приземява със страшен трясък. Валушка, когото напиращата към отвора публика изтласка най-отпред, въобще не се изненада, че жилището на кита очевидно се отваря само от вътрешната страна, най-вече защото не се и съмняваше: за всяка по-специална фирма, а тази изглеждаше такава, са характерни подобни „загадъчни решения“. Освен това вниманието му беше приковано от застаналата на „входа“ на цирка впечатляваща двуметрова грамада, кой се крие зад нея, ставаше ясно не само по косматата гръд, на която в ледения студ бе опънат само един мръсен потник (знаеше се, че „гавазинът“ не обича да му е горещо), а и по грозно сплескания нос, на който погледът на мъжа – по-скоро тъповат, отколкото кръвожаден – придаваше съвсем безобиден, дори хрисим вид. Плесна високо с ръце, изпръхтя силно като току-що станал от сън, протегна снажните си крайници и дъвчейки лениво, без да бърза, слезе сред хората, които се тълпяха около отвора, с натежали, неохотни движения дръпна настрани и отново подпря на фургона очуканата плоча от гофрирана ламарина, спусна от края на платформата три широки дървени талпи към паважа, отстъпи малко и с плоска желязна касичка в ръка започна да продава билети – с такова сънено и отегчено изражение, като на човек, на когото му е безразлична не само проточилата се на синджир по нестабилните стъпала опашка, не само напрегнатото до взривяване настроение, а както се казва, все му е тая – каквото дойде. Валушка чакаше развълнуван на опашката, по лицето му беше изписано как всичко му харесва: армията от зяпачи, фургона, желязната касичка и продавача на билети. Хвърли благодарен поглед на безучастния гигант, взе билета си и благодари, от облекчението, че парите му стигнаха точно, отново направи опит да заговори някой от съседите си, които непрекъснато се меняха в блъсканицата, а когато най-сетне му дойде редът, той се изправи и пазейки равновесие върху огъващите се талпи, влезе в огромната кухина на полумрачното помещение с кита. Върху скованата от тежки греди ниска конструкция, както съобщаваше писаната на ръка табелка отстрани, лежеше невероятният по размери труп на „сензационен BLAAHVAL“, да се проучи обаче по-подробно написаното с дребни тебеширени букви обяснение и да се разбере какво точно означава това BLAAHVAL, нямаше как, тъй като, ако някой се опиташе да спре редицата, биваше машинално изтласкван от прииждащите отвън. Без каквато и да била информация, без насочващи указания разгледа огромното животно и мърморейки си тайнствената дума, с примесено чувство от страх и възторг застина със зяпнала уста пред рядкото чудовище. Да видиш кит и в същото време да осъзнаваш това, което виждаш, съвсем не е едно и също, защото да възприемеш едновременно огромната опашна перка, напуканата стоманеносива кожа и няколкометровата гръбна перка в средата на простряното надлъж и шир тяло изглеждаше безнадеждно дори и само заради размерите. Беше прекалено голям, прекалено дълъг, не се побираше в полезрението на Валушка, не видя мъртвия му поглед, когато точещата се неспирно редица от хора, от която беше част, за няколко минути стигна до умело разчекнатата паст на животното, защото макар и да надникна в тъмното гърло, нямаше как да види едновременно застиналите в дълбоките кухини от двете страни очички и над тях, в основата на челото, двата дихателни отвора, видя ги поотделно, но не видя в едно цялата огромна глава. Не виждаше добре, защото лампите, закачени на тавана, не бяха включени, а да поспре, да поразгледа настръхнал, поне тук, най-отзад, пред страшната препарирана уста и огромния език в нея, също не можа, ала нито това, нито „необозримостта“ на животното, не засегна ни най-малко пълнотата на покъртеното му вълнение, тъй като нищо не наруши целостта и достоверността на видяното и този изключителен свидетел на непознати светове и безкрайни далнини, този кротък и в същото време ужасяващ някога обитател на безпределните океани и морета беше тук, можеше да го докосне. Валушка впрочем беше изненадващо сам в щастливото си вълнение, останалите – както се тътреха край кита в тежкия вонящ полумрак – не само не даваха признаци да са изумени от възторг, а определено създаваха впечатлението, че никак не ги интересува изложеният на всеобщ достъп екземпляр. Хвърляха към проснатия в средата неподвижен гигант по някой-друг смутен поглед, в който не липсваше неизбежното в такива моменти страхопочитание, мятащите се насам-натам хем стреснати, хем сурови погледи обаче оглеждаха най-вече фургона, сякаш в него имаше още нещо, чието предполагаемо присъствие беше за тях по-важно от всичко останало. Ала в ремаркето, още по-неприветливо от просмукалата се светлина, нищо не подсказваше подобно присъствие. Отстрани до входа имаше няколко заключени с катинар тенекиени шкафа, единият от които беше отворен, но наредените по рафтовете му осем-десет буркана с формалин с осем-десет миниатюрни сбръчкани ембриона бяха толкова невзрачни, че останаха незабелязани, убягнаха дори от вниманието на Валушка, да не говорим за останалите; в края на фургона се намираше скрита с перде част, но доколкото можеше да се види през тесния отвор, там нямаше друго освен леген и кана с вода. И накрая, точно срещу зейналата паст на животното в задната част на помещението, в стената от гофрирана ламарина се отваряше врата (също без брава впрочем), която вероятно водеше към спалнята на циркаджиите – най-вече тук, пред вратата, проличаваше, колкото и да го потискаха, видимото им напрежение, но Валушка, ако въобще беше внимавал, въз основа на това нямаше да проумее странното им поведение. Валушка обаче не внимаваше, тъй като китът го бе погълнал изцяло, а когато разгледа другия край на приказното същество и изскочи на въздух, и скачайки от високата платформа, се приземи безопасно, не му направи впечатление дори, че хората пред него, тези, които бяха влизали вече, се редят отново там, откъдето преди малко бяха тръгнали, сякаш дългите часове чакане – и че са видели кита – все още не бяха добили смисъл. Не му направи впечатление – навярно вечерта, ако се върне, пръв от всички ще вникне в призрачния смисъл на неизчерпаемата упоритост на привържениците на загадъчната компания – но сега, за разлика например от нощния портиер, когото поздрави весело, за него зрелището бе повече от циркова продукция, до такава степен, че когато оня му махна и със снишен, шепнещ глас запита: „Я, кажи, какво има вътре… Тия тука дрънкат за някакъв принц…“, нагаждайки въпроса към собствените си мисли, отговори въодушевено, че „не, господин Арделян, не! Това е нещо повече, ще видите! Царско е… направо, царско!“, и с изчервено лице заряза горкия човек. Притисна до гърди чантата си и се промъкна през тълпата, и понеже чувството му подсказа, че минава дванайсет, бидейки сряда, по това време жената на господин Естер идва с „куфара с прането“, реши да се прибере и първо да уреди това, защото имаше време да разнесе вестниците и следобед. Тръгна в посока към улица „Мост“ и – без да подозира, че би трябвало по-скоро да избяга оттук, далеч от града, в някое сигурно убежище – с обичайните си забързани крачки, поспирайки от време на време и попоглеждайки с дяволита усмивка нагоре, извървя няколкоминутния път до дома си, отново и отново виждайки пред себе си – наистина мъгляво, но сега вече някак цялостно! – надхвърлящото въображението безопасно гигантско туловище и все му се въртеше из главата: „колчаво! …ама че създание!… що за безкрайна е загадката Божия, щом се развлича с такива забавни същества!…“, откъдето не беше трудно да завие към възвишените си утринни размишления и да ги свърже с преживяването си на Пазарния площад, и без думи, насаме с безспирно бълбукащата в душата му вътрешна реч, да формулира смирения и краен съден жест на великия Бог, който придава на милиардите си създания – дори на този страховит и забавен кит! – собственото си всемогъщество. Наведе глава, всъщност по свой начин отново се взря в небето и като се сля с безмълвното щастие, благодарение на което всичко съществуващо влиза в братски отношения с останалите неща, като елемент на една-единствена мисъл… политна между изглеждащите обезлюдени къщи на улица „Мост“. Летеше напред в безрадостната тишина на площад „Вилмош Апор“ към улица „Дюрер“ в студа, който проникваше до кости, или по-скоро изоставаше от самия себе си, раздвоен между тичащия долу и литналия горе, за да завърши накрая и летенето, и бягането с пропадане и внезапен ступор, защото когато зави пред портата на къщата на Харер, изтича по тясната уличка, която водеше към някогашната пералня, и блъсна вратата, за негова най-голяма изненада вътре имаше човек, който, след като го видя, споменавайки „блесналия му поглед“, без никакво въведение му се нахвърли: „Ще ми кажете ли защо сте толкоз отнесен?! Поне да бяхте заключили вратата като хората, да знаете, че някой ден ще ви оберат!“. Куфара оставяше у Харерови или му го подаваше от прага, никога досега не се беше случвало да влезе и да го чака, затова Валушка не можа да повярва на очите си, че неочакваният му гост е самата госпожа Естер, че сред партушините в стаята му седи неговата „съюзница“, която все така будеше страхопочитанието му – при това с аленочервено лице, направо вбесена от яд , от което – след като разбра, че госпожата го е чакала от сутринта – той така се смути, че загуби ума и дума. Замаян от внезапното си нахлуване и изчервен до ушите от срам (понеже, нямайки къде да седне, госпожа Естер се бе настанила на леглото), най-напред сбръска къшеите хляб, увитата в хартия мас, празната консервна кутия и люспите от лук от табуретката на пода и – докато гостенката му, изстрелвайки сърдити погледи, се настани на мястото за сядане – се опита незабелязано да подритне с крак под шкафа няколко захвърлени по земята чорапа и с неловка усмивка да смотае едни мръсни гащи от леглото. До каквото и да се докоснеше обаче, вместо да оправи нещата, отчайващото състояние на стаята ставаше все по-очевидно, тази безнадеждна схватка със захвърлените в ъгъла мухлясали огризки от ябълки, натрупаните около нафтовата печка и свидетелстващи за посещенията на господин Харер угарки от цигари, както и с вечно зеещата врата на шкафа приключи едва когато госпожа Естер, виждайки, че „хич даже не я слуша“, разпореди да седне някъде най-сетне, защото има да му казва много важни неща. Толкова неща му се бяха струпали, че в първите минути така и не разбра какво му казва добре познатият гръмотевичен глас; кимаше и премигваше, наместваше се и се прокашляше, и докато гостенката му държеше слова за „новите времена“ и за „тежката присъда, надвиснала над света“, и с вперен в тавана поглед се беше отнесла доста надалеч, той стоеше вторачен в табуретката в знак на разгорещено съгласие. Доста скоро, с бърз обрат, госпожа Естер се върна на земята, но онова, което успя да разбере, ни най-малко не го успокои. Защото се зарадва от сърце, че снощи майка му и гостенката му „се разделили като добри приятелки“ (понеже съзря надежда госпожата да усмири с посредничеството си госпожа Пфлаум), същевременно напълно го ужаси планът, според който „поради увеличилата се делова работа с документацията и реномето ѝ, свързано с новата ѝ позиция“, госпожа Естер „още днес!“ ще се премести от отеснялата ѝ квартира под наем у дома и ще изпрати дрехите си – разконспирирайки по този начин продължилата години тайна акция с „прането“ – спешно по него, всичко това, нямаше място за съмнение, представляваше такава опасност за здравословното състояние на възрастния му приятел, този бездруго свръхчувствителен човек, който само като чуеше името на жена си, веднага изпадаше в нервна криза. Колкото и лесно да му беше да прецени колко съдбоносен би бил ударът по усилията им, свързани със здравето и условията за работа на господин Естер, ако съюзницата му действително осъществеше намерението си, толкова по-трудно му беше да ѝ попречи, затова възприе като спасителен пояс думите на жената – след като между другото спомена за някакво ново движение и как градът смятал, че за негов председател е подходящ единствено господин Естер и никой друг – когато отбеляза: като се има предвид за какво почетно и значимо назначение става въпрос, тя би била най-щастливата и най-гордата съпруга, ако той приеме тази мисия (и добави тихо, разбира се, при това положение ще отложи пренасянето си, тъй като за нищо на света не би желала да затруднява с присъствието си работата на мъжа си, чиято значимост ще е още по-огромна и от нейната), само че тя, госпожа Естер, отбеляза с всеотдайна, себеотрицателна усмивка, че за разлика от госпожа Пфлаум, според която цялата тази работа незабавно трябвало да се повери на Валушка, което щяло да доведе до гарантиран успех, аз – повтори, повишавайки глас гостенката – предвид крехкото здравословно състояние и затворения характер на съпруга ми, силно се съмнявам. Разбрал за какво точно става въпрос, Валушка дори не знаеше на кое да се зарадва по-напред: дали на това, че майка му, въпреки цялото си досегашно – напълно разбираемо за него – неодобрение, се е сетила за сина си при разрешаването на толкова сложен въпрос (и то: „незабавно!“), или на достойната за възхищение жертвоготовност, с която госпожа Естер – с това ново проявление на характера си – го очарова. Във всеки случай така се разгорещи от цялата работа, с такова въодушевление скочи и препускайки насам-натам из стаята, взе да уверява гостенката си, че „се наема със задачата и ще направи всичко, каквото може, за успеха“, което пък накара вечно сериозната и строга жена да се разсмее кратко, но искрено. Този смях обаче все още не означаваше незабавно съгласие, тъй че гостенката прие предложението на Валушка чак след дълги спорове и уговорки, а и тогава само донякъде, защото, макар и да беше разкрила с няколко объркани и мъгляви изречения „най-важното, което трябва да се знае за движението“, и написа на лист хартия „списък с имената на хората, с които бъдещият председател още днес следобед трябва да започне работа и агитация“, по въпроса за куфара и съобщението към него, остана непреклонна – до степен, че когато най-сетне излязоха от портата на Хареровата къща и тръгнаха по улица „Дюрер“ по скования въпреки обедния час лед и той разказа на госпожата за „отличното представление“, видяно на площад „Кошут“, тя остана напълно безразлична по отношение на чутото, продължи да обсъжда единствено подробности около куфара и пренасянето си и дори на ъгъла на улица „Йокаи“, където трябваше да се разделят, продължи да повтаря, че ако до четири следобед Валушка не дойде при нея с недвусмислено положителен отговор от мъжа ѝ, то тогава тя, госпожа Естер, в съответствие с първоначалния си план, ще бъде принудена „да консумира вечерята си на булевард „Барон Венкхайм“. Зави на ъгъла и тръгна – както отбеляза на сбогуване – по „бърза работа“, а Валушка, в едната ръка с „куфара с бельото“, в другата с бележката, почти цяла минута гледа след нея разчувстван, с увереността, че ако старият му приятел досега се е съмнявал в „истинските добродетели на тази забележителна жена“, това издайническо деяние, това недвусмислено доказателство за добронамереност и саможертва този път със сигурност ще го убеди. Защото за него още от деня, в който госпожа Естер го потърси за първи път, за да му каже, че отсега нататък, ако Валушка е склонен да пази нещата в тайна, тя би желала сама, с „двете си ръце“ да пере мръсните дрехи на мъжа си, още тогава му стана ясно кого има честта да познава в тази на вид сурова и властна душа, още тогава разбра, че дълбоко в себе си госпожа Естер е пропита от безусловно уважение и вярност към господин Естер, който хладно я пренебрегва. А когато преди малко внезапно проумя какво всъщност цели гостенката му с прозрачния си план да се „върне у дома“, че всъщност е в състояние, изхождайки от неоснователното раздразнение на съпруга си, да постигне целта си, да го привлече да вземе участие в движението, което навярно е организирала именно за да може „значението на Дьорд Естер“ да стане видимо не само за нея, а и за целия град, в този момент беше сигурен: дори самотният жител на къщата на булевард „Венкхайм“ не би могъл да устои на подобно упорито постоянство и да направи каквото и да било срещу такава непреклонна страст. Задуха вятър и когато тръгна, трябваше да се бори с ледения въздух да не секне дъхът му; куфарът беше тежък, ставаше все по-тежък, улицата хлъзгава, а няколкото котешки глутници (лениви дори да се отдръпнат от пътя) бяха доста нагли, но и това не помрачи настроението му, защото чувстваше, никога не беше отивал да разведри възрастния си учител с толкова добри новини, и беше убеден: днес и там всичко ще е другояче. Защото все затова ходеше, откак – преди години, наскоро след изнасянето на госпожа Естер – се запозна с къщата и мрачния ѝ стопанин, разнасяйки обяда му, но най-вече откакто тази „легендарна личност, обградена с особена почит от съгражданите си, този изключителен учен с музикални изследвания от извънредно значение, който от едната скромност се беше отрекъл от всичко и живееше в строга самота, понеже беше донякъде прикован на легло заради болки в кръста“ един ден за най-голяма негова изненада заяви, че го смята за свой приятел. И макар че никак не разбра с какво е заслужил това приятелство и защо господин Естер не удостоява друг с благоразположението си (някой, който е способен да вникне в мислите му и да ги записва, защото той, както често си признаваше, ги проумява доста смътно), от този момент почувства за свой дълг да го избави от смъртоносното тресавище на огорчението и отчаянието, което, заедно с него, държеше в плен и целия град.