0
1513

Мащаби в социалното или реакция срещу изкуството като реакция

3

Изложбата „Мащаби в социалното или изкуството като реакция”, подредена до 17 юни във Велико Търново, предизвика скандал с обърнатите работи на Елена Панайотова. Публикуваме позицията на куратора Илиян Лалев.

През 2015 г. във Велико Търново започнахме успешно проекта „Мащаби в …” с неговото първо издание „Мащаби в локалното”. Целта на проекта беше билатерална – от една страна, да намери своите основания в малките, на пръв поглед незабележими неща, маргинализирани хора и неглижирани проблеми, като ги постави на дневен ред, а от друга, да пробуди художествената сензитивност на т.нар. „периферия”. Ерго, мисля, че Велико Търново е длъжник на процесите, свързани със съвременното изкуство в България, тъй като активността на Варна и Пловдив през 80-те и 90-те е неоспорима, още повече, че Търново също е университетски град, а студентите иманентно са смятани за най- чувствителния сегмент от обществото. Включването именно на студенти в проекта е една от основните му образователни цели. Положителният резонанс от проекта е факт (освен одобрението от колегите в страната и спонтанното: „Абе, там става нещо”, беше написана и рецензия от изкуствоведа Мария Андиркова), което ни дава основание да продължим.

Настоящето издание „Мащаби в социалното или изкуството като реакция” вече е обърнато с лице не само към локални, но и към глобални социални проблеми като бедността, войната, терора, конформизма и подмяната на стойностите.

Гръмките слова за неконвенционално, алтернативно и некомерсиално изкуство, изричани от членове на групи със семантика за големи размери, се оказаха част от конвенцията на Прехода и потвърдиха удобната максима, че… „размерът няма значение”, а сключването на безпринципни алианси между „принципни” антагонисти показа континуум, който игнорира каквато и да е идея за български авангард.

Алтернативно и казионно изкуство, „кръг” и „квадрат” кротко застанаха едно до друго. Противниците на живописта я припознаха като най-ценното художествено средство, а парадигмата за „чисто изкуство” отстъпи на тоталната му комерсиалност и утилитарност.

В така очерталата се конформистка ситуация идеята за критична маса удобно беше сложена под масата, както и много други проблеми, свързани със социума, които бяха посочени в по-горните абзаци.

И тук основателно възниква въпросът за другата роля на изкуството, или по-точно за смисъла му – да реагира не на епидермални проблеми, защитавайки парадигмалната си формална „пластичност” или липсата на такава, а на това да реагира на общочовешки, социални, екзистенциални проблеми, фиксирайки трайно вниманието на хората върху тях, с надеждата за намиране на пътища за тяхното решаване.

Този проект е белег за устойчивост и решимост да продължим по трудния път, защото това, което той представя, не е поръчково, украсно или утилитарно изкуство. Това е съвременно изкуство, независещо от меценати, институции или партии. Това е изкуство, което намира своето основание и се инспирира от живота – такъв, какъвто е той. В много случаи това е и полемично изкуство, защото в експозицията има нелицеприятни, дори арогантни работи, които са на границата или дори отвъд общоприетото понятие за изкуство, но те са базирани на  автентичната реакция на една огромна част от хора, които мизерстват или са на другата граница в живота, тази на оцеляването. Нещо повече – изкуството е точно тази материя, която се занимава с разширяването на собственото си понятие и граничност.

И тук възникна въпросът кое да избера за свое кредо. Красотата или истината. Аз избрах второто, защото, когато замислях тази изложба, постоянно се сещах за онази фраза на Теодор Адорно, която ме потресе, докато се занимавах с докторската си дисертация: варварско е да се пише поезия след Аушвиц.

Това беше и основанието ми да включа в експозицията работите на Елена Панайотова, които предизвикаха истински скандал. Всъщност това са работи на неизвестен автор, които Елена намира на улицата, разпръснати като позиви. Някои от тях съдържат вулгарни и цинични надписи, далеч от общоприетия „добър тон”, но пък аз знам, че ние не живеем във Викторианската епоха и това е напълно автентична реакция на човек (на много хора), чиито социален статус е сведен под санитарния минимум на живеене. Друга част от надписите са откровено ксенофобски, антинатовски и в подкрепа на джихадизма. Трябва ли обаче да си затваряме очите пред тези факти? На една от работите е окарикатурен министър-председателят Бойко Борисов чрез фес на главата му. Веднага се сетих за далеч по агресивните карикатури на Пророка Мохамед от художниците на „Шарли Ебдо”, замисляйки се за разликата в понятието свобода на изразяване у „нас” и „там”.

И ако на някого му идва вповече или си задава въпроса „Изкуство ли е това?”, ще му припомня колекцията на Жан Дюбюфе от работи на психично болните Адолф Вюлфли, Алоис и Мюлер, които принадлежат към течението „брутализъм” и „аутсайдер арт” и в момента се намират в музей. Спомних си за древногръцката еротична вазопис, за Давид на Микеланджело и за далеч по-агресивната като размери африканска скулптурна концепция за красотата на мъжа. Нещо повече, сетих се за кучешките превъплъщения на Олег Кулик; за пърформанси на немски акционисти, завършващи с поглъщането на  резултатния момент от диурезата, които съм гледал в Помпиду; за кървавите оргии на Херман Нитч; за луксозния каталог с откровено порнографските фото- и скулптурни сесии на Джеф Кунс и Чичолина; за  сексуалните откровения в „Моето легло” на Трейси Емин и т.н.

На този фон проблемните работи (ready made) на Елена Панайотова си оставаха самобитно художествено обобщение на един разрастващ се, агресивно лумпенизиращ се сегмент от нашето общество, който трябва да бъде легитимиран.

Всичко това се опитах да обясня на представителите на общината, чинно известени за „неуредиците” в експозицията от уредниците на галерията, които не си мръднаха пръста, докато редяхме изложбата, поради което се наложи да извикаме външен човек, на когото лично платих.

Независимо от посочените световни примери, заместник-кметът по култура ми отговори, че той не ми е студент, и в стил провинциален неофеодализъм няколко пъти заяви, че „кракът ми няма да стъпи повече в галерията и че това е Велико Търново, а не Париж”, че „там може и да може, но не и тук“ и че „не само ще махне тези работи, но ще свали и цялата изложба, защото той е Цензурата“, като ми обърна внимание, че ако ще се занимавам с политика, трябва да имам „топки”, което беше особено забележително на фона влизащите в галерията студенти, връщащи се от акцията „Антиконформизъм и изкуство”.

2

Както и да е, успях да убедя заместник-кмета, че работите на Елена не могат да бъдат махнати, защото името й е на плаката, и стигнахме до компромисния вариант те да бъдат обърнати с гръб, което той намери за достатъчно провокативно. Това действително беше така, защото работите бяха закачени само отгоре и белите им гърбове караха хората да ги повдигат отдолу, което ги направи интерактивни и, макар доста трудно, все пак достъпни за гледане.

Една  от целите на второто издание на „Мащаби в…” беше колаборацията на настоящи и бивши студенти с преподаватели от различни университети в страната и свободни артисти, като част от финалния етап на континуума образование и реализация, тъй важен за тяхната мотивация да продължат по този труден, както се оказа, път.

В случая имах щастието да представя някои от фундаментите на нашето съвременно изкуство като проф. Владимир Иванов, един от първите автентични  концептуалисти в България, който още в началото на 80-те години чрез своите работи показваше тази посока в изкуството, както и художничката Силвия Лазарова, която в края на 80-те чрез „непринуденото” си перформативно поведение и знакови символи иронизираше военщината и политическа зависимост от СССР на социалистическата система в България. Като знак на приемственост ще посоча групата „Многоточие” с тяхната акция „Антиконформизъм и изкуство” и разбира се, всички студенти, участващи в изложбата.

Другата цел на проекта е желанието ни Велико Търново да стане генератор на импулси, свързани със съвременното некомерсиално изкуство, и да се утвърди като такъв център. В случая за това ни помогна сдружението Old capitals („Стари столици”), за което благодаря на нейния председател и участник в проекта арх. Ивелин Ненов.

Тук е мястото да отбележа и третата цел на проекта „Мащаби в…” – постепенното преобразуване на Велико Търново от old capital в new capital of the contemporary art. Очевидно няма да е лесно, но да си пожелаем успех!

Изложбата „Мащаби в социалното или изкуството като реакция” е подредена до 17 юни в Изложбените зали „Рафаел Михайлов”, Велико Търново. Участват: Красимир Добрев, Веселин Начев, Силвия Лазарова, Владимир Иванов, Красимир Русев, Димитър Яранов,Трифон Калфов, Любен Малчев, Деница Баликова, Иван Узунов, Радоил Серафимов, Тодор Ламбов, Атанас Тотляков, Деян Боев, Михаил Михайлов, Йоанна Тиеле, Иво Бистрички, Йоана Димитрова, Петър Марков, Деница Милушева, Владимир Митрев, Илиян Лалев, Константин Денев, Ивелин Ненов, Елена Панайотова, Марина Теофилова, Георги Георгиев, Яница Фендулова, Нуркан Нуф.