0
1610

Между две книги

Внимателно четох книгата на Инна Пелева „Георги Марков. Снимки с познати“. Някои от статиите съм ги срещала, но ми беше любопитно да ги видя, събрани в книга. Това вече е друг наратив, други идеи и умисъл дори. Харесах си отделни пасажи, но книгата ми се стори неприятно заядлива и преднамерена. Второто си пряко впечатление свързвам с езика на Снимките: фамилиарен на моменти и някак принизен, отново на моменти. Пак казвам, че има красиви и истински пасажи, които препрочитам, но общата картина на книгата за мен не излиза от битовизма на възможните вероятности: този-онзи, това-онова, кой повече, кой на кого… Отсъствието на дискурса за това, което осмисля живота на Марков – а именно изричането на истината за цяла една епоха, е плашещо в общия план на биографията. И в случая не говоря за героизация или нещо подобно, а за „вината“ на Г. Марков, че изпитва непоносимост към „колективния фалш“. Натрапчивото усещане, което е неизменна част от неговите Репортажи.

Публицистичното в „Непокорни“ при Цветан Тодоров е някак в елегантна и премерена форма. Казвам това, защото последното, което четох от френския (ни) учен са именно биографичните му очерци. През книгите на Пелева и Тодоров преминах последователно, затова впечатленията ми се насложиха. Интересно е описанието, което Стоян Атанасов дава за книгата на Цветан Тодоров, споделяйки, че от няколко десетилетия въпросът за социалното неподчинение занимава трайно мислителите и политолозите. В случая Цветан Тодоров подхожда към него с осем биографични очерка: за Ети Хилезум, Жермен Тийон, Борис Пастернак, Александър Солженицин, Нелсън Мандела, Малкълм Екс, Давид Шулман, Едуард Сноудън. „Тези наши предшественици или съвременници живеят и работят в различни страни и на различни поприща. Но всички те отхвърлят от морални съображения определено социално зло, от което страда цяло едно общество. Неподчинението им не е плод на негативизъм, евентуално присъщ на техния характер, а на стремеж да утвърдят положителни общочовешки ценности“, допълва Стоян Атанасов..

Опитах се да открия фокуса в книгата за Георги Марков, социалното зло, което  писателят отхвърля поради морални съображение. Това, разбира се, е възможен прочит на биографичния наратив за Георги Марков, сещам се за поне още два начина да се говори за живота му. Открих обаче нелепо навлизане в личното пространство на писателя, от страна на Инна Пелева, в което се загубих в желанието да разбера дали изследователката прави разлика между този, който е в текста, и онзи, който е в живота.

Проблемът вероятно е мой, никога не съм разбирала колко деликатен (и настоятелен) може и трябва да е един биограф. Коя е границата, която не може да бъде пресечена, защото науката не е жълт таблоид, а биографичността вероятно е и дистанция, плюс усет и „дресировка“ на ума, на този, който пише за другите. Към това добавям, че биографиите не са ми любими четива.

Пак ще се възползвам от резюмето на Стоян Атанасов към „Непокорни“: „Тодоров полага портретите на своите герои в контекста на тяхната национална и професионална реалност. Така той разкрива пестеливо, но прецизно един многолик свят с показателни различия и прилики между отделните му части и отделните му представители. За неговото единство съдим по общото в моралните добродетели на непокорните личности, чиито действия са имали решаващ политически ефект. Тодоров го осмисля така, че непокорството на тези морални образци звучи актуално и днес“. Именно това ми липсваше в книгата на Инна Пелева: пестеливостта (а от там прецизността) на детайла, изведената актуалност в подобен род поведение и наратив.

Дискусията около една биография не минава непременно през саркастичната провокация, а сякаш повече през проблематичността, която е изведена някъде в ъгъла при „Снимки с познати“. За лошо качество (и дъх) говорят пасажите за „вдовиците“, „леглата“, „колите“, „плодовитостта“… Не успях да разбера каква е връзката между слуховете за Георги Марков (митовете около него), житейските му несгоди (понякога), героите му, повествователното начало, прототипите му, житейското начало и измисленото, което градира в художествения текст. Амалгамата на художественото е провокация не само към биографичното, но и към въображението. В това отношение е най-големият провал на биографията на Инна Пелева за Георги Марков. Наслагване на спорни факти въвежда биографичното в насипно състояние с неясна консистенция. С голямо неудобство го казвам, защото имам усещане за йерархия: чисто литературоведски не съм виждала другаде такова изравняване между прототип, реална личност и герой от литературен текст. Чудя се това само на мен ли ми прави впечатление?

В „Непокорни“ пък ясните линии на повествованието извеждат екзистенциалното, философското, житейското на преден план, без да се избягва човешката гледна точка. Усещането за непокорство е максима, която превръща човека в щастлив индивид с много проблеми в личен план (но не това е най-важното). Впечатляваща е панорамната картина, която очертава Цветан Тодоров и която не се принизява и снишава, когато обсъжда живота на Пастернак и Солженицин на принципа: прилики-разлики. А и с каква мекота и уважение се отнася Цветан Тодоров към своите герои (субекти)!

Давам си сметка, че биографът не е писател (може би). Знам, че напоследък е модерно да се четат биографии на футболисти, исторически личности и всякакви хора, които искат някой да поразкаже нещо за тях. Но в случая с двата начина на представяне на житейското (при Пелева и Тодоров) става дума за нещо симптоматично и важно, което излиза извън лековерната история за нечий живот. Различните личности при Тодоров ни карат да се питаме накъде вървим, това се случва по най-естествения възможен начин. Явен е и смисълът на саможертвата, като част от нашата актуалност; деликатно Тодоров внушава, че си е струвало, постиженията на демокрацията се дължат на подобни личности – чудати, но много истински. И да, френският привкус, критическото мислене, непокорството и каузата, която не си личи, че е такава, но влияе и идва към нас с умисъл. Не случайно Цветан Тодоров има свое владение в съвременната наука и хуманитаристика, присъщо му е да задава значими структури, да „вае“ с някаква мекота и сръчност. И то как само! „Непокорни“ не представя само житейски моменти, авторът прилага някакви биографични хватки-доказателства, търсейки ползата за всички ни. Цветан Тодоров се фокусира като истински разказвач, вижда се кой (и на кого) говори, но акцентът не е към личността на биографа, а към непокорните и това, което ги прави такива. Френският учен е в пълен контрол на своето критическо умение да представя и анализира исторически личности, и то от различно време. Според мен Инна Пелева не успява да овладее своето предубеждение и емоции спрямо един или друг момент (личен, творчески), а и не се въздържа да борави с инсинуации, базирани върху свободно асоцииране на литературни и нелитературни текстове. Един от най-крещящите примери е, когато коментира изречение от романа на Георги Тенев „Господин М.“: „В едно изречение, с хладно почти изящество, Георги Тенев отнема и най-дълбинно човешката, физиологически обусловената надежда на героя за траене и смисъл във времето. Въпросното изречение намеква за онова, което и споменни страници (или пък слухове) понякога мълвят – намеква, че дъщерята на Марков не е негова. “ (виж Пелева 2017: 247)

Цветан Тодоров, в крайна сметка, утвърждава общочовешки ценности, които променят света, а и неговата биографичност може да претендира за достоверност. Има нещо крайно ненатрапчиво в онова, което пише Цветан Тодоров, което ме кара да се съмнявам на воля, но да се завръщам към текстовете му, като към добър събеседник, от когото няма как да избягам, но и не искам. Да не би пък тази биографичност да е вид литература, измислица? Или пък истина за нечий живот, нова историчност, която все още не се е промъкнала по нашите земи.

Предлагам да се съсредоточим в близките десет години в популяризирането на „Задочни репортажи за България“, за които Инна Пелева казва съвсем малко. Репортажите, с които Георги Марков е известен навсякъде, които са актуални колкото когато са били писани, толкова и днес, и за които най-вероятно той плаща с живота си.

А когато нещата се уталожат, когато сме готови да погледнем непредубедено към чуждия живот не просто през сухотата на струпаните факти и пикантността на градските легенди, да поговорим и за живота на Георги Марков, по възможност по-деликатно. После да го оставим на мира, защото всеки има нужда от покой и коректност: тук на земята, и може би „там“… на небето.

Инна Пелева. Георги Марков. Снимки с познати, изд. „Кралица Маб“, 2017 г.
Цветан Тодоров. Непокорни, изд. „Изток-Запад“, 2017 г.

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).
Предишна статияВреме е за култура
Следваща статияРоботи с човешки механизъм