0
2604

Михаил Неделчев на 80 години

Михаил Неделчев, снимка Wikipedia

В началото на тази юбилейна за Михаил Неделчев година Пламен Дойнов започна серия от разговори с него, в които професионалният път на големия литературен историк се представя от първо лице, единствено число. Който познава стила на говорене на Михаил Неделчев, няма да се изненада как ефектните концептуални формули се сплитат с цветни биографични и битови подробности, обогатяващи същностното разбиране на времена и личности, на професионални проблеми и културни герои. Словото му като всяко проникновено действено слово разкрива тайни, но и прави неща. Такова е то и в разговора от 17 февруари 2022 г., откъс от който поместваме тук.

***

Михаил Неделчев: В основата на занаята на литературния историк стои текстологията

Из поредицата разговори, водени от Пламен Дойнов

Днес ще говорим за текстологията и твоите изкушения, свързани с нея. Кога започна да осъзнаваш, че литературната история не може без текстология? Какво се случи?

Стана случайно. Както знаеш, злощастно не си представих кандидатската дисертация в Софийския университет. Не за друго, просто от Държавна сигурност ясно ми посочиха, че катедрата „Теория на литературата“ е идеологическа катедра. Както  Иван Попиванов беше казал на мен и на Огнян Сапарев: „Тук няма да има място за вас“. Тогава просто се демотивирах, взех си шапката и започнах да търся път за друга кариера. Съчиних за себе си формулата, че ще бъда „светски литературовед“ – такъв, който няма някаква институционална реализация и статус. Лесно е обаче да кажеш „светски“. Нали някъде трябва да се работи! Тъй като вече бях изкарал една година в списание „Родна реч“, бях известно време и на стаж в „Литературен фронт“, т.е. имах „редакторска биография“, Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев и други хора говориха със Симеон Султанов, за да ме вземе в издателство „Български писател“…

Значи твоето постъпване в „Български писател“ пряко влече след себе си заниманията ти с текстология?

Не съвсем пряко. Първоначално ме назначиха в отдел „Литературна критика“. Максим Наимович, който май беше станал заместник-главен редактор на издателството, и Иван Сарандев, който завеждаше отдел „Литературна критика“, обикновено ми даваха най-калпавите ръкописи. Веднъж ми разпределиха един ужасен ръкопис на Любен Георгиев, с когото преди това имахме стълкновения. Все пак Любен Георгиев, след като го поканих на разговор, дойде и разговаряхме нормално. Изобщо всичко беше „цветя и рози“. Но явно не съм чел много внимателно този ръкопис, защото когато книгата излезе, се оказа, че вътре има статии, в които се споменава Йосиф Висарионович Сталин с много добри думи. И Живко Живков, който тогава беше член на Политбюро, заместник министър-председател и май отговаряше за Комитета по печата, дръпна една реч, където обясни, че продължават да се правят идеологически грешки и ето тук излязла една книга, в която се възкресяват догматизмът, сталинизмът и т.н. Кой е редактор? Михаил Неделчев. Това беше една от моите „дебютни“ книги като редактор. Тряс, и ме уволниха. И без това бях на пробен стаж. Като ме уволниха, какво да ме правят? Моите хора Здравко, Тончо и Кръстьо пак ходиха при Султанов, за да ми се намери нещо – не може така да си стоя без занимание. И тогава ме „разпределиха“ към Пантелей Зарев. Точно тогава издателството правеше 22-томното издание на Вазов. Пантелей Зарев беше поел като редактор два-три тома, които очевидно сам никога нямаше да направи. Придадоха ме към него като „чирак“ – да му помагам в редактирането на тези томове. Дори се оказа, че в един момент Зарев и Георги Цанев си бяха преразпределили някакви стихосбирки на Вазов, та трябваше да участвам и в том, за който отговаряше Цанев. Зарових се в тази работа съвсем съвестно. Започнах да сравнявам всички текстове, да правя съвсем подробно описание на вариантите.

Ти работеше на хонорар по тези томове, така ли?

Да. Хонорарът беше минимален – 80 лева месечно, докато редакторските заплати в издателството бяха около 250–280 лева, т.е. бях трета или четвърта категория редактор. Но няма значение. Когато започнах да се занимавам с редактирането, установих удивителни неща. Разбрах, че в повестите, в „Чичовци“ например, Вазов е направил драстични съкращения, които изглеждат нелогични. Установих, че когато Вазов е включвал самата повест „Чичовци“ в „Повести и разкази“ (том първи и том втори), след завръщането си от емиграция, сам не е разбирал собствения си нонсенсов хумор и е съкратил най-смешните неща. Те са безсмислици, но прекрасни безсмислици. Нонсенсов хумор par excellence, прекрасен! Това беше удивително.

Сам ли стигна до тези открития?

Да. Но имах страхотен ментор. Човекът, който удържаше текстологическата практика и даваше указания, беше самият д-р Илия Тодоров, който се беше завърнал от Москва със защитена дисертация именно върху проблемите на текстологията. Той беше единственият истински квалифициран текстолог у нас. Преди 9 септември 1944 г. също има хора, които са се занимавали с Вазов, например Иван Хаджов или Табаков. Но Илия Тодоров систематизира всичко това. Когато прегледах предишното 20-томно издание на Вазов, видях, че то е правено от почти същите хора, които бяха в редколегията и на 22-томното, но в миналото са били младши редактори, т.е. те са били „чираците“, които тогава наистина са работили. На тях обаче не им се занимаваше отново с това на стари години. Мислеха, че са си свършили работата. По трети том (който беше със стихотворения), работих месеци, година кажи-речи. Когато го занесох на Пантелей Зарев, той го погледна и каза: „А, браво, Неделчев, много добра работа сте свършили!“. И толкова. Което не му попречи да вземе всичките пари за тази работа. Тогава се плащаше на стих за съставителство. Брояха се стиховете и за редакция. Всичко това бяха две процедури, за които се плащаше. Работата по този том струваше една лека кола. Буквално. Това бяха три-четири хиляди лева. Както и да е. Аз продължих да си вземам моите 80 лева, но работата страшно ми хареса.

Защо? Нали е черна работа?

Видях, че има едно прекрасно нещо в текстологията. Правиш нещо, което има предел, т.е. нещо, което свършваш и си го приключил, въпреки че след като го предадеш и тръгне за печат, отново разбираш, че е имало какво да се доизкусурява. Но в текстологията има едно усещане, за разлика от литературознанието, че тук знаеш точно какво трябва да свършиш и че то има някакви граници. И това страшно ме увлече на фона на другите ми занимания, защото през това време вече бях започнал да пътувам из цялата страна, да държа речи, да представям книги и т.н.

О, това е специален разговор…

Да. Дори в един момент ме обявиха за „пътуващ проповедник“ – от онези, които разнасят из страната „враждебни теории“. Това го казвам в скоби. Въпросът е, че текстологическата работа удивително ми хареса и взех да усещам, че благодарение на нея започнах да съграждам концепции, да имам нови идеи. Тогава при Вазов видях потенциален сюжет, когато описвах „Италия“, за който чак сега написах текст. Видях сюжет и около „Чичовци“, както и около други творби… Ето, едва сега написах текста „Вазовите криле“. Много ми хареса тогава и поемата „Сантиментална разходка из Европа“, на която не бях обръщал внимание. Открих неща, които не бяха канонизирани в рамките на Вазовото творчество. През текстологическите си занимания открих един друг Вазов.

После Яворов ли следва?

След това е Яворов. Като приключих работата си с Вазов, вече ме одобриха и назначиха за постоянно, т.е. това беше някакъв стаж – ставам или не ставам. И попаднах направо в един институт. Отделът за литературно наследство на издателство „Български писател“ просто беше цял институт. Това бяха свръхквалифицирани хора, знаещи, работещи, удивително работещи. Аз никога не се научих да работя като тях. Работех, когато нещо ми харесва, но като ми даваха автор, който много не ми допада, не влагах особено усърдие. Докато тези хора бяха удивително работливи. Това са Тихомир Тихов, Милка Спасова, Светла Гюрова, Таня Пекунова, която от коректор стана наш колега, Мария Кондова… Удивителни хора! От тях научих страшно много. Изкарах втори университет по българска литературна история. И не само по литературна, но и по политическа история, защото там се дебатираха какви ли не проблеми, особено след 17 ч. Ние оставахме още малко след работно време и говорехме за какво ли не. Особено с Тихомир Тихов имахме много сложни отношения, защото той беше комунист идеалист, антиживковист, който навремето е превземал Дряново, спасявал е различни хора от затриване в първите дни след 9 септември 1944 г. С него вечно водехме политически спорове.

Знаеш ли дали той е оставил някакви свидетелства? Мемоари или друго?

Не, за съжаление. Той не написа нищо за това. Написа много хубави неща, но от друг род – предговори, коментари. С него водихме политически разговори, аз – като „буржоазен мислител“, той – като комунист. Скарвахме се, на другия ден се сдобрявахме, а понякога се сдобрявахме още същата вечер. Това беше вечна полемика между нас. Всъщност животът, който течеше в отдел „Литературно наследство“, беше удивителен, защото там идваха често Тодор Боров, Михаил Арнаудов, който не се качваше до нашия етаж, а по някакъв начин долу получаваше материалите, които трябваше да му бъдат предадени… Той седеше долу на партера, в библиотеката, където Елена Огнянова беше негов верен човек. Тя се грижеше и за още нещо – да не се срещнат случайно със Симеон Радев, защото между тях двамата имаше голяма вражда… Арнаудов и Радев трябваше да се разминават, да не бъдат сблъскани, защото щеше да избухне скандал. При нас идваха най-различни хора – литературоведи, хора, които се занимаваха с политическа история и с какво ли не още…

Да се върнем на въпроса за текстологията. Ти спомена за менторството на Илия Тодоров. В какво се изразяваше то?

Той даде модела, по който да строим коментарите, бележките, начина на систематизиране на вариантите на текстовете. Той ме научи да размишлявам над прословутите закони на текстологията – за последната авторска воля като абсолютен закон и за закона за недопускане на контаминация. Контаминацията преди това беше допустима. Това е да вземеш части от различни варианти и от различни етапи при създаване на творбата и да съградиш нов текст, който ти харесва. Илия Тодоров ме научи да разглеждам творбата като процес, да гледам на нея процесуално – от момента на замисъла, от предварителните бележки, които авторът прави, до завършването на текста, като всеки следващ вариант се описва отделно. Най-противоестественото е от втория или от третия вариант да си избираш части, от които да съшиеш творбата. Понеже ти харесва един куплет, вземаш го от втория вариант, а друг куплет – от следващ вариант и така конструираш творба. По този начин обаче нарушаваш процесуалността. Разбира се, можеш да вземеш каквото си искаш, но трябва да го уговориш в съставителската си концепция, стига да не те ограничава последната авторска воля. За Илия Тодоров последната авторска воля беше закон, въпреки че един от неговите учители Лихачов излезе със статия против нейната задължителност и даде пример колко често тази воля драматично разрушава творчеството на автора.

В българската литература има няколко емблематични случаи.

Историята с Никола Фурнаджиев е пословична в това отношение. При преработките Фурнаджиев първо си разваля стихотворенията, после се опитва да ги възстанови, но не докрай и прави контаминации със собственото си творчество. Съставителят не може да се оправи с това. Наскоро редактирах и съставях един том на Фурнаджиев и просто бях ужасен. Не само аз, но и други колеги, които са работили с неговите варианти, са го изпитали. И Иван Динков го беше изпитал също.

Този опит е по-късен. Какво стана с работата ти върху Яворов?

Пак като „чирак“, но вече щатен „чирак“, т.е. щатен редактор в отдела, ме прикрепиха към Кръстьо Куюмджев, който беше основен редактор на първия том на Яворов. На него чинно му разказвах какво откривам, какво правя и той ми казваше: „Браво, браво…“, докато си пиеше ментата. Тук искам да кажа, че самата работа, която вършех също беше сравнително добре платена. Самите бележки се хоноруваха отделно, хоноруваха се и на коли. Една редакторска кола се плащаше по 180 лева. Когато излязоха бележките ми върху Яворов, повече от 10 коли, това бяха сравнително добри пари, две хиляди лева и нещо. Но когато томът на Яворов излезе, Кръстьо Куюмджиев, който се водеше редактор и съставител на тома, ме хвана за ръка и раздели с мен своя хонорар абсолютно по братски. Извън моя хонорар – фифти-фифти. И ние, разбира се, отидохме и изпихме по едно питие с бате Кръстьо.

Бележките за Яворовата поезия имаха ли продължение в други текстове?

Написах тези бележки в упоение. Всъщност заедно с тях създадох моята работа върху проблема за автобиографизма в творчеството на Яворов. Буквално с писането на тези бележки фиксирах този автобиографизъм – как се укрива, как първоначално стои много плътно, как в „Хайдушки копнения“ има замисъл, който не се е реализирал, и т.н. Яворов го е мислил като писма до любимата, която е тук, в София, а той ѝ пише по модела „Мила ми Венето“… По подобие на това, което прави Христо Силянов в „Писма и изповеди на един четник“. Но Яворов се отказва от този замисъл. В самия текст обаче тук-там има следи от него и аз видях, че това е безкрайно интересно. При наблюдението на този укрит или, напротив, експлициран, но силно трансформиран автобиографизъм усетих, че има важен проблем. При писането на бележките и коментарите установих, че Яворов наистина се променя. Той преминава през това, което формулирах като три социални роли: социалната роля на млад социалист народник, ролята на участник в национално-освободителното движение, приближен до Гоце Делчев и третата социална роля – на самотен трагически художник, духовен аристократ. Това са три различни социални роли, за които има следи и буквално цели разкази за това как той преминава през тях в редица стихотворения още от първата си книга и най-вече в това, което той впоследствие кръщава „Антология“ в книгата „Подир сенките на облаците“. След като излезе първият том на Яворов, Кръстьо навсякъде го хвалеше. Наду ушите на Тончо Жечев. Тогава Тончо ми каза: „Ела да си защитиш тези бележки и коментари в Института за литература като текстологическа дисертация“. Аз му казах: „Бате Тончо, остави това! Няма как да има дисертация от бележки! Да даде Господ, може да напиша нещо друго някога“. Но така и не се случи това и аз продължих нататък по инерция, като се намесих на няколко пъти и в разпределени за други редактори томове на Яворов.

Сега се сещам за актуалния сюжет около изданието на Яворов от началото на 2020 г. с негови уж неизвестни творби, събрани в книгата „Непознатият Яворов“, широко рекламирана. Става въпрос за т. нар. откритие на непубликувани ръкописи на Яворов от 1912 г., за които по-късно се разбра, че са фалшификати. Как един текстолог, който е познавач и изследовател на Яворов, посреща такова „откритие“?

Аз веднага се усъмних, че това не са текстове на Яворов. Знаех много добре, че през 1910 г. той извършва ритуален отказ от поезията със стихотворението „Невинност свята – орхидея…“ и че след това не пише никакви стихотворения. Да, записвал е отделни стихове, говорил е непрекъснато, че ще прави за Лора стихосбирка „Некролози“, но както знаем, не е написал нищо. Но си казах, в края на краищата, откъде да знам със сигурност? През 1912, 1913 г. по онези чукари, той, макар и напуснал своето вдъхновение, да не би да е седнал и да е написал някакви работи, които са доста несръчни, после не ги е обработил и дори ги е изпратил в писма? Въпреки че това ми стоеше в съзнанието с пет процента вероятност… И все пак, кой знае! Още повече ме засегна, че се изпъчиха експертката Милкана Бошнакова и издателят Пламен Тотев и заявиха: „Михаил Неделчев твърди, че през 1910 г. Яворов ритуално се е отказал от поезията, но не е така…“. И това го даваха по телевизията. Дори го казаха при представянето на книгата „Непознатият Яворов“, на което присъствах. Не се противопоставих веднага, за да не излезе, че защитавам себе си и тезата си за ритуалния отказ на Яворов от поезията. Исках да изчакам. Но когато Димитър Михайлов направи това уж обикновено, но гениално откритие, че в ръкописите няма нито Е-двойно, нито голяма носовка, просто ги разобличи. Тогава стана съвсем ясна фалшификацията.

Мисля, че ти участва в тържествата в Чирпан през януари 2020 г., когато имаше голяма еуфория около това „откритие“. Тогава по медиите „откривателите“ биеха големия тъпан. Как се усещахте двамата явороведи – ти и Димитър Михайлов?

Как! Като препикани мушката. Беше ужасно. Още същата вечер ние вдигнахме скандал на нашия приятел от фондация „Яворов“ Тодор Иванов. Казвахме му: „Чакай бе, човек, това може да не са оригинали на Яворов“, а той: „Вие сте злобари“… Не бяхме никакви злобари, просто усещахме, че има нещо нередно, без да можем да го докажем. После всичко стана ясно.

Да се върнем към 70-те години на ХХ век…

Преломният момент, когато добих самочувствие на текстолог и литературен историк, беше след като написах и представих моята идея за автобиографизма на Яворов по време на голямата конференция по повод 100-годишнина му през 1978 г.

Къде се проведе конференцията?

В Софийския университет. Моят доклад получи голям отзвук. Истината е, че той просто порази аудиторията. Но как го написах? Всички свои идеи записвах на листове, които слагах в папки. Всякакви идеи – за автобиографизма, за литературната личност, за литературния бит и т.н., всички тези неща ги измислях тогава. Но когато започнах да пиша този доклад, никак не ми вървеше. Буксувах с писането. Но какво стана? Отново се бяхме залюбили с моята бивша студентска любов, бяхме в рецидив, така да се каже… Един ден нейният съпруг замина за Германия в командировка и вечерта преди конференцията отидох у тях. Дотогава бях написал едва-едва страничка и половина от доклада. Взех си два сака с книги и записките и отидох. Там присъстваше някаква нейна приятелка от Пловдив, която се ухили, сякаш казваше: „Съпругът замина в командировка и веднага дойде любовникът“. Но любовникът извади всички книги и папки и вместо да люби любовницата си, ѝ продиктува 18 страници направо на машината. Тя беше опитна журналистка, пишеше бързо на машина. Продиктувах ѝ всичко на прима виста. След това не съм променил нито дума в този текст.

Вярно ли? Това е текстът „Автобиографизмът“ от книгата „Социални стилове, критически сюжети“ (1987)?

Да. Абсолютно. В книгата дори е датиран: януари 1978 г. За мен този текст е сакрален и по тази причина. Ние писахме с нея до 5 часа сутринта.  След това се прибрах с такси вкъщи, сложих си тържествения черен костюм (имах такъв строг костюм с жилетка) и на конференцията прочетох доклада си като бог – с патос и вдъхновение. После се върнах следобед да се долюбим с моето момиче. Ето такава е биографията на цялата тази история с текста за автобиографизма на Яворов.

Значи текстологическата работа ражда концепцията за автобиографизма на Яворов? По този начин литературната история върви по стъпките на текстологията, която представлява лабораторна работа, подготвяща по-големи идеи, концепции…

Точно така. Много внимателно бях чел Юрий Тинянов. Бях видял как това става при него. До концепциите си относно Пушкин и особено върху Кюхелбекер той стига след своите текстологически разработки и съставителства на томове. Въобще издигнах в култ текстологията като основа на литературната история и започнах да гледам с голямо презрение моите колеги, които смятаха текстологията за черна работа.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературно-историческата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.
Предишна статияПредизборно
Следваща статияПатриотизъм за антиевропейска употреба