0
2559

Непосилната цена на самозаблудата

Кадър от филма „Зимните вечери на Александър Жендов“

Управляват ни прости хора.
Ал. Жендов

Документалният филм на Юрий Дачев (сценарист и режисьор) „Зимните вечери на Александър Жендов“ разказва за типичен казус – битката на свободното изкуство срещу догматичната, нормативна естетика на сталинизма в началото на петдесетте години на миналия век. В казуса изводите се оставят на интелигентността и съвестта на зрителя. Целият случай с Александър Жендов – неговото творческо, психическо, а и физическо унищожение (чрез отказ да му дават работа), ми прилича на жертвоприношение в угода на един жесток сатрап – Сталин. В действителност партиите на неговите фанатизирани последователи в комунистическите държави от Източния блок напомнят много повече на парарелигиозни секти. Затова не съм съгласен докрай с мнението на един от разказвачите – изкуствоведа проф. Чавдар Попов, че тогава само комунистите са били леви. Те остават (на думи) леви, след като ликвидират всички останали леви партии и техните поддръжници – широките социалисти, социалдемократите, земеделците… Това за мен остава недоизказано в иначе изключително добрия като творческо постижение филм.

За това кой е Александър Жендов няма да пиша много. Изключително талантлив художник, убеден идеалист, увлечен по идеите за социално равенство, израснал в такава социална среда в Ючбунар, приятел на Христо Смирненски и Вълко Червенков. Илюстрирал книгата на Смирненски „Зимни вечери“. През цялото време, докато гледах филма, си мислех за сходната съдба на проф. Владислав Шчимински – създател на полския модернизъм и на Художествената академия в Лодз, главен герой в последния филм на Анджей Вайда „Остатъчни образи“. И в двата филма основна тема е самозаблудата по утопичните идеи. Жендов (а и Шчимински) обаче не дава знак да е забелязал жертвите на повсеместните жестоки репресии след силовото налагане на съветския модел на държавно управление.

Във филма Юрий Дачев започва с разказ за новогодишната нощ, когато се посреща 1950 г. Всъщност това е и завръзката. Много силен драматургичен подход е веднага да се постави проблемът в неговата страховита острота. В дома на партийния поет Христо Радевски се е събрал да празнува червеният елит. Там са Александър Жендов и Вълко Червенков, министър на културата. Празненството е дни след убийството на Трайчо Костов, но това не тревожи гостите. Едва ли някой си спомня и за другите хиляди знайни и незнайни жертви. Всички се забавляват…

Авторът подчертава, че Жендов е много талантлив творец с широка култура, придобита в Мюнхенската художествена академия и в Художествено-техническия институт в Москва. Освен че рисува, той чете и пише много в червения печат. В някакъв момент през тази весела вечер той се приближава до Червенков, с когото са съученици и стари приятели. Започва с него важен разговор за смисъла и значението на изобразителното изкуство, за проблемите, настъпили след чистките, за догматизма и естествената потребност на таланта да показва света такъв, какъвто го вижда, за свободата на твореца. Без да декларира, Юрий Дачев дава знак, че Червенков (възпитаник на института за червена професура в Москва) не разбира какво му говори неговият съученик и стар приятел. А навремето те двамата заедно носят ковчега на Христо Смирненски… Свързват ги стара дружба и общи политически идеи. Но интелектуалното им развитие и политическите им възгледи са вече различни. Жендов е човек на свободното творчество, а Червенков на силовото налагане на партийния устав и догмите на Сталин. И пак, без да го казва директно, авторът представя Жендов като типична жертва на самозаблудата, на нежеланието да види кървавите ръце на своите доскорошни идейни събратя, на опасното опиянение от безконтролната власт и всепозволеността, на развихрящия се култ към личността… Филмовият разказ загатва за зейналата пред Жендов пропаст, която той отказва да види…

Архивните кадри показват Вълко Червенков, вече като министър-председател, как на висш партиен пленум призовава хората смело да критикуват. Приканва ги настоятелно и ги убеждава да не се страхуват. Като ярък представител на комунистическия художествен елит Александър Жендов присъства на този пленум и приема думите на Червенков буквално. Неговите рисунки, скици, карикатури (повечето,  рисувани със Стоян Венев), неговите очерци, фейлетони и памфлети са солиден политически капитал. Това, както и десетилетното приятелство с Вълко Червенков, му дава основание да мисли, че може да каже истината. Особено на Червенков. (Впрочем комунистът Жендов е единственият, който се застъпва за живота на Райко Алексиев…) Дали се е чувствал недосегаем? Този въпрос прозира в подтекста на разказаното във филма. И на 9 март 1950 г. той пише писмо до Вълко Червенков, дълго цели 18 страници. Всъщност прави фаталния избор да защити истината, такава, каквато я вижда и чувства, а не да прислужничи на властта заедно с наплашените вече свои колеги. Има такива хора – с чест и достойнство, внушава Дачев, но показва и измеренията на неговата самота. В писмото с факти и цифри Жендов разказва за страшната деградация на продукцията на т.нар. пролетарски художници. Не е ли виждал и разбирал Жендов култа към личността на Сталин и Червенков? Глух и сляп ли е бил за репресиите? Няма отговор на тези въпроси във филма. Юрий Дачев обаче ясно напомня, че още през 1931 г. в Москва неговата жена Цецилия Густав, латвийка, е арестувана и убита. Дъщеря им Унга (Жендов вече се е завърнал в България) е изпратена в приют за деца на врагове на народа. С това дава знак, че Жендов е знаел, ако не цялата истина за страшните репресии, то поне част от нея.

Александър Жендов е вярвал, че с това писмо ще убеди Червенков – самозабравил се, овластен примитив, – че изкуството не се управлява като гарнизон, а иска грижи и внимание. В него той с цифри и факти обвинява Съюза на художниците, че се е превърнал в средище на организирана посредственост, прикриваща груповата бездарност на картините си зад уж партийни сюжети. Жендов пише, че художественото ниво е далеч под нивото на последните две десетилетия. Остро критикува апологетите на социалистическия реализъм Богомил Райнов и Любен Белмустаков. Дали Жендов е надценявал интелекта на Червенков? Друг разказвач във филма – изкуствоведът Красимир Илиев, уточнява, че тогава настъпва времето на търсене на врагове с партиен билет, които да бъдат принесени в жертва на олтара на парарелигиозното капище на сталинизма. А то, това капище, иска жертви – колкото повече и колкото по-известни, толкова по-добре… Драмата на Жендов е, че не разбира това, защото е идеалист и смята, че крайната цел е сияйна и прекрасна. Според него. Според сталинските креатури (в Полша по същия начин се разправят с Шчимински) крайната цел е диктатурата на пролетариата, а социалистическият реализъм е негов инструмент. Това в критично висока степен означава диктатура на овластеното невежество. Жендов разбира това много, много късно и заплаща с живота си. Кулминация на филма е разказът за унищожителната статия на Вълко Червенков от 26 май 1950 г. срещу него, публикувана във всички вестници. В нея сталинският главатар на България дословно праща доскорошния си приятел „по дяволите“. Най-малкото по две причини – първата, че е осъзнал колко е невеж в областта на изобразителното изкуство и културата, и втората, че някой е дръзнал да се противопостави на директивите на единствената партия, сиреч на неговите. В Държавна сигурност това и чакат.

Разказът на Юрий Дачев много убедително гради напрежението, следвайки най-важните събития от онова мрачно време. На 7 юли 1950 г. Тодор Живков, който още по-малко разбира от култура, свиква първичната партийна организация на Съюза на художниците и ги заплашва, че ще ги разбие, ако не изкоренят „жендовщината“ от своите редици. Три дни трае това събрание с призив да се стигматизират и малкото останали нерепресирани художници, за да се угоди на Червенков и Живков. Младият Никола Мирчев, завършил преди две години Художествената академия, прави списък с тридесет имена на неудобни художници. Те са „жендовщината“. Пропуск на филма е, че тези имена не бяха показани, както не бяха изречени и имената на ръководството на съюза. Обществото става свидетел на страховита разправа на комунисти с друг комунист, който обаче превъзхожда първите в интелектуално отношение. А това фанатизираният профан никога няма да преглътне и оттам идва атавистичната му омраза към по-умния и образования, а в комунистическата, партийна йерархия това е нетърпима ерес. И това е важно послание на филма.

От 16 октомври 1950 г. Жендов вече е съвсем сам. Приятелите го избягват, няма работа, единици като Борис Ангелушев му дават свои поръчки, за да се прехранва. Проф. Чавдар Попов казва, че баща му е от малцината, които се престрашават да поговорят с него на улицата. Жендов го предупреждава, че така ще си навреди и му прошепва: „Прости хора ни управляват!“. Вярно, но късно прозрение. Художничките Весела Бибина и Рада Баларева са също сред неколцината, които го посещават и му носят храна…

Епилогът във филма е тъжен, както е тъжен и краят на Жендов. Забравен и стигматизиран, художникът умира през 1953 г. И както става с Владислав Шчимински във филма на Анджей Вайда „Остатъчни образи“, през 1957 г. го реабилитират с ретроспективна изложба. Овластените нищожества, които са го хулили и съсипали по времето на Червенков, сега се надпреварват да го хвалят. Но никой никъде не изрича думичка за репресиите срещу него. Дори в монографията „Перото на Жендов“, издадена през 1984 година…

Изкуствоведът Николай Ущавалийски задава важен въпрос – кой е виновен за тези репресии. Системата, разбира се, но тя си има изпълнители, екзекутори, палачи и кликата от вечните конформисти и опортюнисти, а те си имат имена и биографии.

Филмът не показва тези екзекутори и дори не казва имената им. А трябваше. Образът на Александър Жендов драматургично е изграден прекрасно чрез разказите на изкуствоведите Красимир Илиев, проф. Чавдар Попов, Николай Ущавалийски, Анелия Николова, които представят дълго премълчаваната истина за трагедията му. Изключително точно и добре подбрани архивни кадри и фотографии подсилват въздействието на филма. Но изкуствоведите и авторът не дават отговор на важния въпрос – дали Жендов е преосмислил утопичните си възгледи. Някой изобщо знае ли този отговор? Вече няма кой да каже това…

Филмът може да бъде видян на сайта на БНТ.

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).