„Нина Роза“ разказва за емигранта Михаил (Галин Стоев), който работи като куратор в Монреал и след години се връща в родината си, за да откупи картините на 8-годишно талантливо момиче, живеещо на село. Филмът, който вече е по екраните у нас, е копродукция между Канада, България, Италия и Белгия, режисьор е Женвивев Дюлюд дьо Сел. В началото на годината той спечели Сребърна мечка за най-добър сценарий на кинофестивала в Берлин, а вече е и официалното канадско предложение за наградите Оскар.

Димитър Радев се обърна с въпроси към продуцентите от българска страна Любомира Пиперова и Николай Мутафчиев, режисьорката на филма Женвиев Дюлюд дьо Сел и основния актьор Галин Стоев. 

Продуцентите

Филмът „Нина Роза“ се отличава от повечето български филми в последните две-три десетилетия с атмосферата си на топлина и съчувствие към нашата културна и социална действителност. Трябваше ли да дойде чужденец режисьор и сценарист, за да види и красотата, и достойнствата в българското битие и характер? Как като продуценти помогнахте за този специфичен топъл полъх и разбиране на режисьорката към нашата среда? Как не се загубихте в превода

Николай Мутафчиев: Оказва се, че за чужденец е по-лесно да погледне българина отстрани, особено ако има такова желание, защото ние сме свикнали с много неща и не им обръщаме внимание, а други може би мразим повече, отколкото трябва, и се лутаме между двете крайности. В случая Женвиев много фино е успяла да докосне българската душа. Предполагам, че е и въпрос на чувствителност на режисьора. Ние се помъчихме да създадем условия, в които да ѝ помагаме само когато тя има нужда. Да създадем условия, за да направи филма, който е в нейната глава. Винаги сме се старали да предлагаме варианти, но никога, никога да не се налагаме.

Любомира Пиперова: Въпреки абсурдността на държавата, в която живеем, смятам, че има определени неща, които нас, българите, ни отличават и сплотяват, които ни карат да обичаме. Те са свързани с миналото, детството, приятелите, начина, по който сме отгледани, града, в който сме израснали. И това може да бъде забелязано в историите, които всеки един от нас разказва за себе си. Преди да се запознаем лично с Женвиев, за момент си зададох въпроса дали филмът би могъл да се превърне в пореден разказ за българската мизерия, но след първата ни среща стана ясно, че това няма как да се случи. Тя е изключително деликатен човек, който подхожда с огромно уважение и топлина към всички около себе си. Смятам, че това изгради много силно доверие между нас – продуцентите, екипа и актьорите, което всички страни се опитваха да оправдаят максимално.

Какво отличава подхода на Женвиев Дюлюд дьо Сел в работата ѝ с актьорите и погледът ѝ към режисьорската и сценарната работа?

Интересното е, че тя много добре знае какво иска да постигне и същевременно оставя актьора да довърши това, което е в главата ѝ, да я изненада. И ако то е в леко по-различна посока, тя намира начин – дали с усмивка, дали с разговор – да използва същата тази енергия, но да го върне в посоката, в която тя желае да разкаже тази история. По някакъв начин оставя актьора да доразвие идеята ѝ, а ако случайно това не ѝ върши никаква работа, накрая на монтажа е готова да го махне.

Каква бе вашата основна грижа в процеса на продуциране?

Основната ни грижа е била да направим най-доброто за филма – от развиването на сценария до разпространението му след това. Още от първия ден той е замислен с идеята да бъде селектиран в Берлин и да стигне до максимална аудитория, защото е  много емоционален филм. Радваме се, че докосва българските зрители, те са силно развълнувани от него. За нас винаги е голямо постижение, когато един филм се оценява и от критиката, и от публиката. В крайна сметка затова работим тази работа – за да разказваме истории, които ни вълнуват.

Режисьорката

Силно ме заинтригува темата за грижата във вашия филм. В отношението на Михаил към Нина видях препратка към концепцията на Хайдегер за грижата (Fürsorge), която помага на другия да разбере себе си и да поеме отговорност за собственото си съществуване. По-конкретно това се вижда в сцената, когато главният герой подава запалката, с която детето подпалва своите картини. Според вас каква е най-дълбоката травма/рана, която главният герой иска да излекува в себе си и в хората, които обитават неговия свят?

Идеята за „грижата“ се оформи късно в процеса на писане. Тя се появи след среща с арт консултант и разговор за значението на думата „куратор“. Тази идея създаде мост между професионалните и личните търсения на Михаил. Той трябва да се грижи за артистите, които представлява, както и за дъщеря си и своите корени. В началото на филма виждаме проблемните отношения на Михаил с миналото му. В Монреал му е по-трудно да поддържа българските си връзки, отколкото да ги забрави. Убеден, че животът в Канада е най-добрата възможност за него и дъщеря му, той отказва да признае болката от това, че е трябвало да напусне родината и семейството си. Нина ще му помогне да приеме тези загуби.

Във филма има сцена, която може да се приеме като препратка към новозаветната притча за заблудената овца. Може ли Нина да се интерпретира като пастир на изгубения (колективен) невинен детски дух, който според думите на главния герой в края на филма той иска да запази? Или всъщност пастирът/създателят на тази философия на детския дух е самият Михаил? Какво означава за вас състоянието на невинност, което отличава Нина от нас, възрастните?

Нина вижда нещата от детска гледна точка, от позицията на това, което познава и обича: семейството си, приятелите, общността. В селото е домът ѝ. Идеята да живее някъде другаде, да използва друг език ѝ се струва съвършено абстрактна и безинтересна. Нейната гледна точка е изпълнена с наивност, с простота, която тя предава на Михаил и която същевременно отразява и опита на неговата собствена дъщеря, напуснала България съвсем малка. Също така гледната точка на Нина връща самия Михаил към онова, което е изгубил, докато е живял далеч от родината си.

Според вас може ли „Митът за вечното завръщане“ от Мирча Елиаде да бъде интерпретиран във вашия филм като опит на изкуството да говори за свещеното и истината като за завръщане към архетипа на дома и семейството – основа на съвременната постмодерна култура?

За съжаление, не съм чела това есе!

Вашият поглед към нас, българите, е различен, защото идва отвън. Ние в по-голяма или по-малка степен сме с притъпени сетива, що се отнася до даровете и наследството на собствената ни култура. Има ли нещо, което трябва да осъзнаем по отношение на себе си?

Не зная дали изразът съществува на български, но на френски казваме: „Тревата винаги изглежда по-зелена от другата страна на оградата“. Като чужденка неизбежно виждам нещата от различна гледна точка. Харесва ми да мисля за себе си като за влюбената, която открива красота дори в недостатъците на своя любим. Идвам от място, където следите, оставени от нашето минало, са малко – както на физическо (архитектурно) ниво, така и в нашите обичаи и традиции. Бях впечатлена от някои древни традиции, които все още са живи и се празнуват в България. Българската култура е толкова жива!

Бихте ли споделили с читателите на Портал Култура кои ваши любими филми са вдъхновили по някакъв начин „Нина Роза“ и са насочили вниманието ви към темите във вашия филм?

Много силно ми повлия филмът на Фелини „8 ½“. Мисля, че ме вдъхнови безцелното лутане, екзистенциалното търсене на героя между настоящето и спомените. По отношение на стилистиката имах предвид друг италиански филм – Конформистът“ на Бертолучи! И накрая, в по-близко време „Химера“ на Аличе Рорвахер послужи като отправна точка за творческия екип на филма.

Актьорът

От образа на Михаил струи ненатрапчива скромност, естественост и топлина към хората, които той среща по пътя си. Как успя да стигнеш до тази аура на разбирането и прошката, които оцветяват разказа толкова силно, че в един момент твоето лице и жестове обагрят всяка сцена с емоции и мисли и го превръщат в пълноценна картина, която точно представя цялостния дух на филма? Какви методи, съвети и интуиции използва или съблюдава?

Радвам се, че филмът оставя силно емоционално впечатление. Още при първата ни работна сесия с Женвиев по време на кастинга разбрах, че тя търси ненатрапчива автентичност и че никакъв фалш не може да ѝ убегне. Тя ме следеше изкъсо, коригирайки всеки погрешен ход. Също така ми задаваше много въпроси, на които трябваше да отговарям съвсем спонтанно от името на героя, без да се замислям. Постепенно разбрах, че героят е нещо, което вече живее в мен, и че просто трябва да се свържа с него и да го оставя да действа. Чисто технически трябваше да намеря точката на концентрация, мястото, в което е насочено вниманието ми. Това място не беше в мен, но не беше и извън мен. То беше на границата на тези два свята. В емоционален план, това е мястото малко преди хората около теб да осъзнаят, че плачеш.

Ти си повече от двайсет години извън България, а героят ти Михаил като един съвременен Одисей се прибира у дома, където вече изглежда далечен и непознат за близките (сестра му и нейното семейство) след 28 години странство. Какво в личен и в професионален план ти се видя по-различно този път в България? Успя ли с нещо да изненадаш сам себе си?

Беше ми интересно да наблюдавам Женвиев и целия канадски екип как работят в български условия. И най-вече какво виждат и какво оценяват от непосредствения си опит в България. Женвиев търсеше и срещаше онази базисна доброта, която човек носи в себе си, но която често е склонен да забравя или игнорира, особено когато живее в напрегната или враждебна среда. Филмът валоризира именно тази база в човешките взаимоотношения.

Има ли нещо от образа на малкото дете Нина във филма, което ще се погрижиш да вземеш със себе си? Имам предвид онзи неин „детски дух“, за който Михаил говори в края на филма и оставя специална следа у зрителите?

В историята Михаил говори за малката Нина, но също и за собствената си дъщеря, която е била откъсната от естествения си контекст и е била поставена в нов свят и в нов език, без да има право на мнение. В по-глобален план обаче мисля, че Михаил говори за вътрешното дете на всеки от нас. Онова дете, което е в нас, което носи раните от порастването и чиято тъга може да бъде лекувана само от нас самите.

А има ли нещо, което би откраднал за себе си като човек и режисьор от работата с Женвиев Дюлюд дьо Сел по филма?

Тя има специално отношение към детайла и един всеопрощаващ поглед към човешките същества с тяхната слабост, глупост и уязвимост. Това ѝ позволява да разказва частни истории, които носят универсални послания. Освен това е и много спокойна по време на снимки и това е впечатляващо.