0
3483

Нечовешкият театър

Венелин Шурелов, SubHuman Theatre, Credo Bonum, фотография Венелин Шурелов

С художника за неговата януарска изложба SubHuman Theatre в галерия Credo Bonum разговоря Ваня Кубадинска.

За да разтълкуваме ретроспективата на Венелин Шурелов SubHuman Theatre, разиграна в столичната галерия Credo Bonum (до 11 януари; куратор Галина Димитрова), можем да се върнем към основите на театъра, положени от древните гърци. Тук е моментът да си припомним, че в повечето гръцки пиеси героите са митологични персонажи. Защото пиесата, която поливалентният автор (художник, сценограф, преподавател, куратор и организатор на фестивали) ни представя, е населена със същества като Фантомат, Orthoman, Машина за рисунки, Tabula Rasa, Ротор, Man ex Machina, Перипатетик. Авторовото въображение захранва съвременната митология с хибриди между човек и машина, разработени като технологични монстрьозни конструкти, които обаче не внушават заплаха или враждебност, а по-скоро потапят зрителя в причудлив свят с много познати фигури. Мащабът е човешки, въпреки че става дума за нечовешки създания, което пък осигурява спокойствие и комфорт на гледащия.
Не липсват и другите компоненти на театралното действие, от които е съставено то: реч – произвеждана от очите-екрани на киборгите Фантомати, подредени по номера; музика, танц, звук – в пространството, в което се движат Перипатетикът и инсталацията Горе–долу; зрелища – видеата на проекта Ротор и Je suis Je (реплика към станалия популярен в социалните мрежи код за съпричастност Je Suis Charlie); жестовете на интерактивната инсталация Машина за рисунки, в която пускаш монета и печелиш изкуство на принципа на игралните автомати, и пърформанс-инсталацията Табула Раза, в която авторът предоставя тялото си за интервенции на публиката във вид на текстово послание, идея или рисунка.

Историите, които играе пиесата, са всъщност авторови изследвания на междинни състояния на човешкото тяло и границите, които се очертават или прехвърлят на моменти. Превъзмогването им, преодоляването на ограниченията на тялото и егото са представени в замисъла на проекта Ротор. А най-новият герой е Еволюирал перипатетик с петна по себе си. Череп на глиган, оглавил моден дизайнерски костюм, е във вана, пълна с черна течност (вероятно петролен продукт) в състояние на безкрайна разходка. Според автора това е финал на цикъла за ходенето като изкуство – тема, която доминира в по–ранните му произведения, реплика към мисълта на поета Уилям Уърдсуърт, който вижда ходещия човек като поема, а фигурата му като тиха поезия. Създанието Перипатетик, смесица от човек и животно, Венелин Шурелов е затворил във вана като в тресавище и го е обрекъл на вечно движение в траектория без изход.

фотография Венелин Шурелов

Декодирайки съвременните митове и трансформирайки кодовете им в нови междинни форми между човек и технологии, авторът материализира замисъла си, без да дава преимущество на интелектуалния подход в изкуството. Работите му произвеждат участие вместо наблюдение и могат да бъдат асоциативно отнесени към ретрофутуризма и стиймпънка.

Въпросите, които поставя Шурелов в платформата си SubHuman Theatre, са в търсене на изгубената човечност: спечелихме ли и какво; загубихме ли и какво; какво ни донесе технологията и какво ни отне от човешкото.
„В основата на драматичното действие стои конфликт, чието разрешение или неразрешение провокира размисъл“, гласи едно от древногръцките театрални правила. Това насочва към смисъла от критичния, рефлективен поглед на художника според Венелин Шурелов. „Дали е технология, дали е политика, дали е социален проблем, художникът стои като индикатор, който донякъде безпристрастно успява да изведе най–характерните знаци на времето, в което живее, да изгради собствена съвременна митология и да помогне на зрителя да се вгледа в тях, в себе си, в своите очертания и страхове и евентуално да ги разреши по някакъв начин. И може би да намери някакъв импулс за следващата си стъпка, за следващото си движение, което да не е паническо, а да е осъзнато и осмислено.“

И ако приемем за константа идеята на древните гърци, че „целта на театъра е да предизвика у зрителите катарзис“, то неизменното вглеждане в очертанията на собствената идентичност и размисъла върху нея, както и провокирането на импулс за движение бихме могли да приемем за пречистващи.

Ваня Кубадинска

Фотография Венелин Шурелов

От утопиите на бъдещето до необяснимите пластове на миналото

Венелин, вие ни представихте, изиграхте всъщност, една много интересна пиеса от дългогодишния ви проект „Нечовешки театър“. Как започва тази пиеса, какъв е прологът и откъде тръгва? Личното ми усещане е, че това са странджански митове и легенди, създания и образи…

Да, има връзка със Странджа, със спомени от детството. Аз живях там първите седем години и всъщност те са вградени в тази планина, в определени местности, вирове, реки и язовири, дерета. Все по-често започнах да се връщам натам и да копнея за този специфичен мирис на земя, на шума. Това място наистина ме притегля. Не знам доколко е буквална и директна връзката между това, което правих след това през годините, защото до някаква степен то се еманципира от природното, от традиционното. Но същевременно и се захранва от тях. Има един митологичен пласт, едно ниво на възприемане на културните натрупвания, към които не съм безразличен. Приемам, че имаме някакво наследено тяло, наследена телесност, която ние всички споделяме. Винаги са ми били много интересни пътуванията далеч назад във времето и като история, и като допускане, какво е онова, което ни е формирало. Какви са тези най-трайни, най-устойчиви неща, които под друга форма съществуват и до ден днешен. И всъщност колкото това е опит за еманципиране от традиционното, толкова е и връщане назад. Тоест това е един много ритмичен, силно динамичен процес, засилка към утопиите на бъдещето и същевременно далдисване в необяснимите, неизяснените, тайнствените, мистичните слоеве, които ни изграждат.

Тръгнахме от образите на детството, а сега продължаваме към този театър на съвременността. Защото всичко онова, което виждаме като минало, ние го откриваме претворено и в съвременността. Видяхме материала, който е свързан с вашето обучение по дърворезба, част от обектите бяха от дърво. Видяхме и много странни, хибридни същества. Кои са тези персонажи?

Най-известните, разбира се, звездите. И тези, към които съм най-привързан, тъй като те са някаква форма на екстериоризирана същност, която споделям. Нещо, което смятам, че е екстракт, сбор от състояния, от функционалност, от характеристики, които изграждат една индивидуалност, и може би ярката индивидуалност, която съм успял да постигна в изграждането на тези субекти – протагонисти в този нечовешки театър, е причината да се спра на обектите, които представям. Това е решение, съдържателно и формално, до някаква степен да подходя по такъв начин, изграждайки своите артистични обекти. Тоест, да изляза от подчинеността на формата или на материала и по-скоро да се опитам през тези елементи да изградя една индивидуалност. Гледам на произведението на изкуството като на обект, който има своите специфични характеристики, така както един човек носи своя особен специфичен характер и действията, които той извършва, поведението, което той притежава, са свързани от този специфичен код, зададен в него. В този смисъл героите в нечовешкия театър, който създавам, имат свой код, своя индивидуалност, която е свързана както с най-актуалното, със спецификата на всекидневието, което споделяме, така и с някакъв опит за дисекция на това какво е човешката природа, кои са най- едрите най-масивните елементи от това, което ни изгражда. И така стигнах до 1-2 признака, които според мен задават спецификата на тези характери. Единият, свързан с нашите копнежи, със стремежа ни за по-добро съществуване, да постигаме повече, да снабдяваме с качество нашия живот. За целта ние имаме нужда да се свържем с някаква технология, винаги ми е било интересно да изследвам това партньорско съществуване. А и връщайки се назад във времето, виждаме, че цялата история на изкуството е пронизана от това съвместно съществуване. И не само историята на изкуството, изобщо цялата хуманитаристика се гради на това, че ние тренираме, развиваме, подобряваме, упражняваме се – дали мисловно, или физически, и във всяка една от тези зони имаме нужда от технология, от техника как да постигнем това.

Дотук виждаме една пиеса, в която съжителстват много и разнообразни герои, и във всеки един от тях откриваме и Венелин Шурелов. Освен това режисурата и сценографията са също ваши. Тоест, един комплексен театър, който ни изправя пред въпроси, свързани с нашия съвременен живот.

Неизбежно е това вграждане на себе си, тъй като това означава, че мога да задам, че има какво да изследвам в себе си, че има все още някакви пластове, които не са разгърнати, и ровенето из тези страници ме довежда до някакъв конкретен образ, до конкретна ситуация, до специфична система. Един съвсем естествен процес. Надявам се, че той не е твърде егоцентричен и самовглъбен в своята показност, в показността на „Аза“. Опитвам се в това претърсване на себе си да свържа нещата с по-глобални процеси, с по-глобални платформи, които са едновременно и индивидуални, и колективни.

Фотография Венелин Шурелов

Тук аз лично не усещам страховете на човека от неговото съжителство с технологиите. Но заложен ли е и такъв елемент?

Страхът е стимул, ако можем да го погледнем и по този начин. Страхът е онзи лост, онзи механизъм, който води до нашето съхраняване, той е инстинкт за самосъхранение. Дори и да е наличен, той е необходим. И по-добре е да го погледнем, да се вгледаме в него, отколкото панически да го избягваме. В този смисъл ако в моя път и в моята работа има някакъв червен сигнал и някаква застрашителна индикация, тя е част от цялата тази игра. Според мен самите форми, самите механизми, които използвам, крайният резултат, до който стигам като обект, не кокетират със зрителя и с красивото, с естетизацията така, че да каже: това е една невинна територия, в която ние сме спокойни, в която няма никаква опасност. Напротив, мисля, че в повечето работи има индикация за прекрачената граница. Като че ли мярката е на път да бъде прехвърлена. Понякога те са чудовищни, има някаква демонстрация, има някаква монстрьозност в повечето обекти, която не толкова ни плаши, а като че ли ни привлича и ни кара да и съчувстваме. Като че ли ни привиква да се разпознаем в нея. И това е смисълът на критичното, на рефлективното вглеждане на художника.

Тръгнахме от пролога, минахме през кулминационни моменти на пиесата, а епилогът какъв е? С какви очи виждате днес вашите работи, правени през годините?

Виждам един прелюбопитен свят. Щастлив съм, че успях да издам и една доста обемна книга, която събира много текстове, документация, свързана с този дълъг процес. Щастлив съм, че успях да обобщя всичко. Мисля, че това е един скромен, но принос от сърце за нашата малка културна общност. Надявам се, всеки, който е любопитен към тези особени пластове на моята мисъл, да разгърне каталога и по-детайлно да вникне в историите. Започвам като че ли начисто. Епилогът е лаконичен. Той установява една локация, една зона за достигане и веднага се отправя към следващи територии.

Имам особена възбуда за различни нови идеи, които искам да реализирам. Нямам самочувствието за достигане на някаква точка и стоене. За достигане – да, но за стоене в някаква сфера на височинно достигане – не. По-скоро след всеки проект, текст, изложба усещането ми е, че отново съм в изходна позиция и такъв е епилогът: „Стоя в изходна позиция“.

Венелин Шурелов е роден 3 юли 1977 г. в Бургас. Завършва сценография в НХА през 2004 г. Доцент е в катедра „Изкуствознание“, преподавател в магистърска програма „Дигитални изкуства“ на НХА и част от кураторския екип на DA Fest. Член на сценографската гилдия към Съюза на артистите в България, основател на арт група Via Pontica (2002) и Subhuman Theatre (2004). Носител на Аскеер за сценография. Той е ръководител на проекта за интерактивен „буквар“ Abecedarium Bulgaricum на екипа на НХА, представен в Съвета на Европейския съюз в Брюксел по повод на българското европредседателство.