„Една наистина добра картина изглежда така, сякаш се е появила изведнъж“. Думите са на Хелън Франкенталер (1928–2011) и изразяват отлично нейния начин на рисуване, наречен color field painting (живопис на цветното поле). Той се родее донякъде с drip painting (капковата живопис) на Джаксън Полък, първата изложба на когото тя вижда през 1950 г. и е веднага запленена: „Всичко беше там. Исках да живея в този свят. Трябваше да живея там и да овладея езика му“. И да, овладява го, започва да говори на него добре, но в един момент този език не ѝ стига. Не само заради action, характерен за рисуваческия процес на Полък, но и заради различното разбиране как трябва да се полага боята върху платното: ако абстрактният експресионизъм на Джаксън пада върху него като златен дъжд, то различният абстрактен експресионизъм на Хелън настоява да се разлива по повърхността подобно на морски приливи и отливи, сиреч естествено. Полък като Зевс, който оплодява Даная; Франкенталер като Селена, която помага на хората да откриват в сънищата си изход от заплетени ситуации. Първият е донякъде насилник, втората – непосредствена…
Започнах с този малко уж страничен увод, за да обясня първото изречение, с което тръгва този текст, посветен на изложбата на Марианжела Анастасова „Воден дневник“ (10–26 септември 2026) в галерия „Ракурси“ в София. Това първо изречение, всъщност и то цитат, е присвоено от „визитната картичка“ на Марианжела: „В последните години тя работи с техниката на Хелен Франкенталер – акрил и подобрител на разливането върху неподготвено платно“. След което (се) доуточнява: „Този метод преобръща традиционната логика на създаване: вместо образът или идеята да водят процеса, именно боята, разлята в локва вода, става първоначален източник на форма, движение и смисъл“. И ето как става ясна необходимостта от цитата в началото: „Една наистина добра картина изглежда така, сякаш се е появила изведнъж“. С други думи, малко форсирани, не художникът твори картината, картината сама се сътворява. Художникът е нужен само, за да ѝ допредаде „форма, движение и смисъл“, тоест те от само себе си създават, не той ги създава…
„Водният дневник“ на Марианжела Анастасова не повтаря точно техниката на Хелън Франкенталер (също както американската художничка не повтаря тази на Полък), а я продължава. Живописта на color field специално за Франкенталер се ограничава до цвета (боята, казано грубо), разливана по платното все едно е мастилено петно. Българката не спира до този пункт, а минава нататък: след като колоритът е завършен, тя търси форми и образи, които сякаш изскачат от дълбините на подсъзнанието и се превръщат в разпознаваеми фигури, било реално съществуващи, било митологически. Като това подсъзнание, за което говоря, не е на индивида, на човечеството е; колективното безсъзнателно, заемащо толкова значимо място в аналитичната психология на Карл Густав Юнг. Все едно на повърхността затрептява някой от архетипите, благодарение на които сме това, което сме (без обаче да знаем съвсем точно и в детайли какви точно сме): „В творчеството си стигнах до работа с техника, която наричам Изкуство Изненада, основана на принципа на работа Мокро в Мокро, но използвайки акрилна боя и подобрител на втечняването върху неподготвено платно. // Харесва ми диалогът в материала и невъзможността да се контролира напълно образа. Случайността и изненадите ме караха да реагирам като към жив организъм и това създаваше усещане за съвместна работа между мен и материала“. Материалът като архетип…
Архетипът (или по-точно архетипите) особено изплуват в картината „Ех, ако бях пчела…“ (Wish to be a bee). Оставяме настрана играта на думи, макар че, убеден съм, тя е съществена част от разиграваните състояния на „случайност и изненада“, поглеждаме появилите се образи, очертани (или по-скоро загатнати) с молив: най-горе едно уплашено демонче, свило лапички в някакъв сюрпризирал го и него скок; под него една пчела в анфас, достолепна и аристократична, по-скоро кралица майка, отколкото работничка; леко вдясно най-долу едно надничащо изпод пищна флорална избуялост лисиче, с любопитство наблюдаващо пчелата, а над изобилието от цветя – прилеп вампир с остри зъби, приличащи на бивни, и със също толкова остри крила се е взрял в нас с настоятелен поглед. Марианжела казва, че заглавието ѝ хрумнало, след като видяла с какъв копнеж малкото лисиче гледа благородната пчела как се носи в полет, аз обаче бих предложил друго тълкувание: трябва да внимаваме какво си пожелаваме. Защото полетът, за който си мечтае рижото бозайниче, не е само достолепният и спокоен полет на пчелата; той е също така и леко втрещеният на демончето, както и силно застрашителният на прилепа. Да, има такива, които летят, но не всички, които летят, са за завиждане… Уплашеното демонче може да е гений (геният на Сократ?), изведнъж изправил се пред своите страхове (бучиниша например) и вместо да лети към Брокен се готви да спре, да завие и да се скрие; лисицата е, според „Речника на символите“ (Шевалие и Геербрант): „храбра, но страхлива; неспокойна, хитра и при все това непринудена, тя въплъщава присъщите на човека вътрешни противоречия“; цветният гъсталак – освен че някак като че ли нарочно се противопоставя на отлично промисленото, перфектно изразено и идеално подредено японско изкуство на икебаната, ни позволява и да различим някои (предполагаеми) цветя – божура например, който китайците наричат „краля на цветята“ и който се среща с една изящна разточителност в стила „птици и цветя“ (花鳥畫), а също и бял и розов трендафил, та да се сетим за старата градска песен: „Трендафилът мирише, бодилото боде“; прилепът, разбира се, може да ни подсети както за Батман, бранителя на Готъм, така и за Дракула, владетеля на Трансилвания, и сякаш от нас зависи кой от двамата action герои ще изберем; колкото до пчелата, този символ на трудолюбието, тя е заедно с това и онова божие създание, което от разнообразието на живота е способно да произведе единствено и само сладост – нещо като животното на съзиданието и прехода към по-висше състояние на душата. Затова изобщо не е случайно, че жриците от мистичния култ в Елевзин гърците наричали пчели… В тази посока на търсене на значения можем да продължим още дълго (нищо например не сме казали за цветовете – яркожълтия в центъра, синия зад демончето и светлозеления на прилепа), тоест играта на/с образи/те няма свършване; архетип без край…
Като дете обичах да се излегна на поляната, да забия поглед в облаците и да си представям най-различните форми, в които те ми се показваха. Отнасях се така с часове, голям заплес бях. По-късно – вече учейки психология, разбрах, че този процес да си съставяш цялостен образ от частични дадености се нарича парейдолия. От безформените и разхвърляни елементи на света човек скрепява завършена картина. Парейдолия = като образ, около образа. Всички проективни психологически тестове, между другото, работят на този принцип: Роршах, ТАТ (тематичен аперцептивен тест), Розенцвайг… Изложбата „Воден дневник“ на Марианжела Анастасова използва активно и без остатък тъкмо парейдолийните способности на психиката, за да ни представи огромния набор от архетипи, които съществуват в подмолите на безсъзнателното. И в това именно се съдържа есенцията на признанието ѝ, че работи по метода на Хелън Франкенталер, не е чак толкова техниката. Защото и двете се възползват от „талантите“ на колективното безсъзнателно, сътворяващо не единствено кошмари и патологии, но също и възвишения и красоти.
Изненадващи красоти…
