0
915

Одисеята на чужденеца

Фауст, реж. Томаш Пандур, Словенски национален театър,

За Международния театрален фестивал INTERFERENCES 2016 в Клуж, където участваха ТР „Сфумато“ с ОООО – Сънят на Гогол и Самуел Финци в Носорози на Националния театър на Люксембург.

Последните две издания на Международния театрален фестивал INTERFERENCES (от 2012 и 2014 г.), организиран от Държавния унгарски театър на Клуж (Трансилвания, Румъния), предложиха серия от медитативни танцови и невербални спектакли, в които шумовете от външния свят нарочно бяха заглушени. Човекът беше поставен насред абстрактното поле на собственото си въображение. Новото издание на фестивала обаче (от края на 2016 г.) рязко смени настроението и посоката, и това е напълно разбираемо – как да медитираме в изолация и тишина при положение, че познатият ни свят се преструктурира пред очите ни? Селекцията на Габор Томпа (режисьор и директор на фестивала) преоткри литературния театър, класическите автори и драматургични произведения, старите театрални инструменти – диалог, конфликт, интрига, гранични ситуации… И позволи на живота извън театъра да нахлуе на сцената.

Мотото на Interferences 2016 беше Одисеята на чужденеца. Освен че е актуална, темата на фестивала е и много театрална, може да се каже дори, че това е вечната тема на театъра. Персонажът изведнъж започва да се чувства не-на-мястото-си и ето го началото на драмата.

Кризата с мигрантите в Европа постави на изпитание самите основи на нашата култура, духовните ни лимити. Тя поднесе на тепсия нашия собствен страх от непознатото, инстинктивната ни враждебност. Готови сме да видим по-скоро заплахата, отколкото новите възможности. Готови сме веднага да разлепим около нас листчета с надпис „това е мое, не пипай!”. Изкуството идва на помощ именно в подобни ситуации, за да регулира тази вътрешна криза, да компенсира изгубения морален баланс. Театърът е тук, за да ни предупреди, когато започнем да губим човешкото си лице. Той ни информира посредством своите традиционни методи къде минава границата между човешко и нечовешко, между култура и варварство.

Отчаянието на Фауст от последния спектакъл на словенския режисьор Томаш Пандур (преди внезапната му смърт през 2016 г.) звучи много познато за съвременния зрител: „Всичко, което знам, е безполезно. Сърцето ми е мъртво“. Фауст ни казва, че мечтае за магически плащ, който да го отнесе в непознати земи – той иска да бъде… чужденец.

Фауст на Пандур, поставен в Словенския национален театър, притежава деликатна графична визия. Тя отлично кореспондира с лекия естествено звучащ глас на Фауст (Игор Самобор); няма и помен от рецитации и старомодни рими. Групата на скептиците и нихилистите (с техните иронични съвременни коментари) е добавена от Пандур не само за да се съкрати максимално текста на Гьоте, но и за да се скъси дистанцията между сцената и залата.

Фауст като отчаян хуманист се опитва за последен път да се свърже с външния свят и да създаде утопичен модел на универсалното щастие. В този аспект словенският спектакъл, който откри фестивала, влезе в директен диалог със следващия спектакъл от първия ден – Този плаж (автор и режисьор – Фейдим Кенън и Гари Кийган, театър Brokentalkers, Ирландия).

Този плаж, Фейдим Кенън и Гари Кийган, театър Brokentalkers, Ирландия

Докато спектакълът на Пандур е по-философски ориентиран, ирландския спектакъл говори съвсем конкретно за съвременната криза на човешкото. Персонажите опитват да реализират обратната утопична възможност: те не търсят връзка с другия, а самодоволно твърдят, че са намерили вечното щастие в ограден, красив и тих частен плаж, а всички връзки с външния свят и неговите проблеми са прекъснати. Ако това наистина е възможно, дали е човешко? – питат авторите на спектакъла. Когато морето изхвърля на техния частен утопичен бряг чужденец (мигрант), те му дават дрехи и бира, въпреки че той моли за вода на добър английски. Всеки проектира върху него собствените си предразсъдъци, хобита и желания. Обитателите на плажа са опростени алегории на различни поведенчески модели на съвременния човек, те хаотично миксират либерални възгледи с чист егоизъм и неволен цинизъм.

Пиесата на Лесинг Натан мъдрецът, написана през 1779 г., излезе от учебниците и през последните години започна да се разхожда от театър на театър и от фестивал на фестивал – заради очевидната си тематична актуалност. Натан пита директно: „Дали фактът, че аз съм евреин, а ти мюсюлманин, е по-важен от факта, че и двамата сме човешки същества?“ Отговорът на Лесинг на въпроса за чужденеца е ексцентричен: никой не е чужденец. Финалният сюжетен пирует в пиесата ни разкрива, че султан Саладин, еврейското момиче и рицарят кръстоносец са всъщност членове на едно и също семейство, разпръснато от обстоятелствата и времето. В спектакъла на Армин Петрас (копродукция на Шаушпил Щутгарт и театър „Раду Станка”, Сибиу) това узнаване оставя персонажите вцепенени. Не разбираме дали тази информация променя живота им към по-добро и дали религиозните предразсъдъци са преодолени.

Натан мъдрецът, Армин Петрас, копродукция на Шаушпил Щутгарт и театър „Раду Станка”, Сибиу

На сцената виждаме полуразрушения Вавилон под постоянни самолетни атаки, чуват се падащите бомби и се виждат прожекции на прелитащи самолети (сценография Драгош Бухаджяр). Спектакълът се колебае между пародия и пресилен драматизъм (когато някой декларира религиозния си статус, или когато Река отказва да избяга в Европа с думите: „Ти чуваш бомби, а аз чувам бъдещето.”). Актьорите говорят едновременно на немски, румънски и английски, за да подчертаят мултикултурната среда (в пиесата, а и в театъра на Сибиу, където румънски и немски актьори работят заедно) и това всъщност е позицията им като творци – различните езици, култури и религии не могат да разделят хората, ако има желание за общуване. 

Една чудесна съвременна унгарска пиеса It’s not the time of my life (автор и режисьор Хайду Соболч, Látókép Ensemble, Будапеща) ни показа проблема за чужденеца в съвсем конкретен микроплан: как хората от по-неразвитите европейски страни се справят с предизвикателствата на икономическата миграция. Спектакълът впечатлява с психологическата си многоплановост, свежия хумор и самоиронията. Има и момент на сюрреализъм, най-вече в детските персонажи, играни от възрастни актьори. Спектакълът ни кара да се замислим над психологическите и материалните рискове, които носи ситуацията на чужденеца. Човек лесно може да остане бездомен, в прекия и преносния смисъл, и никога да не хареса достатъчно някое място, което да нарече свой дом. Така персонажите на Соболч, всички около 40-годишни, все още са „бездомни“. Емела и Алберт няма къде да отидат, след като се връщат разочаровани от фермата в Шотландия, където са работили. Приютяват се при сестрата на Емела и не пропускат да отбележат все пак колко „е жалко цял живот да живееш под наем“. Желанието за някакво „другаде“ се сблъсква с липсата на определена конкретна идея къде би могло да бъде това другаде. Съществува драматичен сблъсък между реално и въображаемо, между мечтите и житейските обстоятелства.

Дневникът на един луд, реж. Виктор Бодо, изпълнение Томаш Керестеш (театър Катона)

Друг наистина зашеметяващ спектакъл, дошъл от Унгария, беше Дневникът на един луд по Гогол, режисиран от Виктор Бодо и изпълнен от Томаш Керестеш (театър Катона). Дългият процес на полудяването на титулярния съветник Попришкин е проследен в детайли и с въображение, което надхвърля всякакви стандартни очаквания. Гоголевият текст е анализиран (заедно с психиатър), почувстван, експериментиран задълбочено. За да бъдат визуализирани пораженията, нанесени от сблъсъка между реалност и въображаем живот в главата на Попришкин, сценичното пространство е миниатюрно, затворено и обзаведено с деформирани обекти (сякаш сценография от кошмар). В края на спектакъла тази сцена-свят буквално се обръща надолу с главата и се трансформира за секунди (Томаш Керестеш е и автор на сценографията).

ОООО – Сънят на Гогол, Маргарита Младенова и Иван Добчев, ТР Сфумато

Театрална работилница Сфумато също представи своя театрална версия на Гоголевия свят със спектакъла ОООО – Сънят на Гогол (реж. Маргарита Младенова и Иван Добчев). Спектакълът впечатли фестивалната публика с „персонажите, излизащи от пода или иззад завесата, с техните бледи лица, втренчени или блуждаещи очи, забързан речитатив, ритмуван като песнопение, при това винаги придружен със странна усмивка, изписана на лицето. (…) Режисьорски, те са конструирани като зловещи марионетки, от които животът е бил изсмукан и които абсорбират енергията и импулсите на по-слабите. Любовта не може да се осъществи, защото плаши, бракът е присъда за нещастие. За други човешки чувства изобщо не може да се говори, защото всички те са били унищожени безвъзвратно.“ (Ирина Злотя, Дневник на фестивала).

Южнокорейският спектакъл Медея в медиите (Medea on Media, Theatre group Seongbukdong Beedoolkee) прибави съвсем необичайна енергия към духа на фестивала. Старият сюжет за Медея, нейната любов, ярост и отмъщение са разказани през няколко жанра на масовата култура – класическото азиатско кино, риалити шоу, анимация, фитнес урок и естрадна песен. Медея споделя ясно проблема си: тя е абсолютен чужденец. Няколко пъти тя споменава думата изгнание. Това е, което я тревожи. Изгонена е от мъжа си и няма къде да се върне (предала е баща си заради неблагодарника Язон). Ким Ми Ок (Медея) изглежда наистина способна на всичко, решителна и добре тренирана… А и е въоръжена с автомат. Тази Медея ни напомня, че един отчаян чужденец е непредсказуем и опасен.

Медея в медиите, Theatre group Seongbukdong Beedoolkee

Още един античен персонаж ни напомни за фаталната си участ – Електра на Андрий Жолдак (Национален македонски театър, Скопие). Разбира се, спектакълът няма нищо общо с Есхил, Софокъл и Еврипид, въпреки че имената им се мъдрят героично на афиша, до името на режисьора. Тази Електра е композирана, разказана и нафантазирана изключително от Жолдак. Спектакълът предлага минимално количество текст, множество музикални интермедии и едри впечатляващи картини. Сценографията (Жолдак и Лукас Нол) е тежка и разточителна, но в същото време създава впечатлението за интимно пространство, за вътрешността на царски дом. Серия от домашни убийства се случват тук през четирите часа на спектакъла (семейството на Електра има сериозни проблеми, знаете), разнообразени с песни, изпълнения на китара и медитативни моменти. Религиозният авторитет тук не са античните божества, а мълчаливата (през повечето време) фигура на Христос, който дава индикации на Електра какво да прави („Трябва да убиеш майка си.“) и я наказва, ако тя се противопостави. Това е много театрално, визуално представление, което се опитва да осъществи контакт с нашето надлогично и некохерентно „Аз“. Чуваме вълните на Егейско море, дъжда или мълчаливо пушим цигара заедно с Електра след поредното убийство (спектакълът предлага богата гама от версии на едно и също убийство). Най-голямото достойнство на този спектакъл са неговата непредсказуемост и чудесната концентрирана актьорска игра на целия екип. Публиката масово напусна салона, може би именно поради непрозрачността на сценичното действие, а може би защото се отегчи от премногото вокално-инструментални моменти.

Носорози, реж. Франк Хофман, Национален театър на Люксембург

Спектакълът Носорози на режисьора Франк Хофман (Национален театър на Люксембург) ми предложи приятна изненада – Самуел Финци в една от главните роли. Спектакълът подхваща всичко откъм смешната му страна, преди спектакъла актьорите се смесват с публиката в салона и внезапно започват да говорят високо, да се карат и да поливат зрителите с бира, предизвиквайки безредици. По-нататък спектакълът продължава в същия дух, разказващ за края на човешкото със средствата на цирка и акробатиката (Самуел Финци има няколко чудесни „номера“ като сцената на скачането върху трамплин, катеренето по струпани маси и накрая излитането във въздуха, когато се и трансформира в носорог).

Премиерният спектакълът на Юрий Кордонски На дъното (Унгарски театър на Клуж) беше един от най-чаканите фестивални моменти от всички, запознати с метода на работа на този режисьор с руските класици (Чехов, Достоевски, Булгаков) в редица румънски театри.

На дъното, Юрий Кордонски, Унгарски театър на Клуж

Кордонски освобождава персонажите на Горки от старите идеологически акценти. Помага ни да забравим, че Горки е бащата на соцреализма, и ни припомня, че е бил близък приятел с Чехов. Емоционално и тематично персонажите на Горки влизат в диалог с тези на Чехов, Достоевски и Толстой (части от Ана Каренина са стратегически цитирани в спектакъла). Дори сенките на Булгаковите демонични персонажи преминават през сцената, особено когато се появява странникът Лука в изпълнението на великолепния Богдан Жолт. Постановката на Кордонски звучи изключително актуално към днешния ден, при това без особена режисьорска намеса в самия текст на Горки. На финала Кордонски просто наслагва два монолога – в единия ъгъл на сцената Татарина се моли, а на авансцената Сатин произнася своя прочут монолог: „Човек, това звучи гордо“. Тези два страстно произнесени речитатива отразяват разкъсването на съвременния човек между несъвместими идеи, образи и мечти.

Две много силни версии на Брехтовата пиеса „Добрият човек от Сечуан“ (Театър Буландра, реж. Андрей Шербан, и Театъра на комедията от Будапеща, реж. Михал Дочекал) запълниха до последния стол голямата зала на театъра и доказаха, че Interferences 2016: Одисеята на чужденеца е ориентиран към широката публика, към класическите автори и тяхното хуманистично послание, към света извън театъра и неговите актуални проблеми. Една смела и отговорна позиция.