0
936

Плячкосването на България

Венелин Йорданов Ганев завършва право в Софийския университет и става доктор по философия в Чикагския университет; там започва да работи по книгата „Плячкосването на държавата. България 1989–1997”, която издава в Корнелския университет през 2007 г. В оригинал на английски заглавието й е Preying on the State: the Transformation of Bulgaria after 1989.  Преди два месеца неговата книга бе публикувана от издателство „Изток Запад” в превод от английски на Кънчо Кожухаров.

венелин9999

Венелин Й. Ганев пред Портал Култура

Оказва се, че времето на нашия преход – т. нар. „плячкосване на България” – може да се превърне и в сюжет на висока политологична теория? Що за предизвикателство е да представите историята на прехода в Източна Европа не през класически страни като Полша, Чехия и Унгария, а тъкмо през България? 

Това наистина беше голямо предизвикателство и голям риск същевременно. Да пише човек за България и да иска да му обърнат внимание, си е рисковано начинание. От друга страна, всички пишат за Полша, Чехия и Унгария. А това, което се пишеше за България, беше свързано почти изцяло с Балканите и съседните страни, с национализъм и т. н. Всички работеха по т. нар. Централна Европа или Mittelеuropa. Така че имаше ниша за някакво различно тълкуване на това, което се случва в България. В крайна сметка изборът ми на България не бе продиктуван от някакво патриотарство или нещо подобно, въпреки че отчасти е и това. Съображенията ми бяха по-скоро методологически, особено когато вече имах голямата рамка да сравнявам ранната европейска модерност с посткомунизма. Въпросът, който трябваше да реша, бе какъв е все пак най-добрият метод, за да се систематизира емпиричната информация. Един от възможните методи е да се сравняват различни страни и това беше първоначалното ми намерение. След това обаче реших, че този метод не е много подходящ, защото не хваща добре т. нар. диахронно измерение, тоест развитието на процесите във времето. Методът на сравнението има своите преимущества, той е като снимка, но ако искаш да проследиш някои взаимоотношения на политическата сцена в тяхното развитие, е хубаво да има времево измерение. Тогава реших, че най-добрият метод е т. нар. case study (анализ на отделен случай) – изследване на една държава във времето. Щом стигнах до извода, че това е най-добрият метод, беше ясно, че държавата, за която ще пиша е България, защото така или иначе знам за нея повече, отколкото за другите. Освен сериозният методологически въпрос имаше и друго – аз все пак съм българин и виждах липсата на сериозно отношение и внимателни изследвания за България, която обикновено се категоризира и класифицира по много повърхностен начин. За България всеки може да каже каквото си иска, включително неща, които са очевидно неверни, без от това да последва някаква реакция. Реших, че е добре да се появи едно систематизирано мнение.

Докато четох книгата ви се питах дали всъщност България не е идеалният случай за една такава теория – много чист вид на рухване на идеята за държавност, пълен разпад на връзките, трудно контролируеми и неясни процеси. Не е ли България по-добрият пример от гледна точка на плячкосването на държава, отколкото Полша, Чехия и Унгария? 

Не се бях замислял за това. Всъщност тези процеси протекоха навсякъде. Навсякъде имаше едно дезинтересиране на хората с власт от това да градят държава. Това се случи както в Унгария, така и в Полша, особено в Полша. Цялата тази инфраструктура, създадена от „Солидарност“, местните комитети и т. н., всичко това се разпадна и загни през 1992-1993 г., то просто изчезна. Защо? Защото елитите, които се изкачиха нагоре и започнаха да играят други игри, вече нямаха интерес от това. Аз твърдя, че това се случи навсякъде и не съм чул досега някой да е опровергал подобно твърдение. В България обаче този процес протече много по-драматично и много по-дълго. Все пак в Полша се появиха насрещни сили, например профсъюзите. Разграбването на предприятия на местно ниво е по-трудно, ако има някой, който следи какво става и с когото хищниците трябва да се съобразяват. В Полша това беше профсъюзът, който идва и казва: „Защо правите това, откъде накъде? Ние можем да вдигнем стачка, помните ли какво стана преди три години“. В България нямаше такава организация.

Нещо повече, вие говорите за ролята на профсъюзите в разпада на държавността, за отношенията между „Подкрепа“ и „Мултигруп“. 

България е в някакъв смисъл радикален пример за феномените, които описвам. Но тя е радикален, а не уникален пример. Тези процеси се случиха навсякъде, към края на 90-те години всички бивши комунистически страни без изключение имаха по-слаби държави, отколкото в края на 80-те години.

Как се случи това? Имаше ли някаква матрица в тази връзка? Вие описвате например заличаването на Комитета за държавен и народен контрол?

Аз не анализирам намеренията или волята на хищниците, анализирам структурната ситуация, техните интереси и стимули, възможните сценарии. Според мен един от важните моменти е именно това, че ако няма достатъчно контрол върху бюрократите, краденето или плячкосването става по-лесно. Ако има такъв контрол, то и плячкосването е по-трудно. В периода на Лукановото управление през 1990 г. изчезнаха тези механизми на контрол върху бюрократите, потокът на информация отдолу нагоре. Отчасти е имало намерение това да стане, отчасти то става някак естествено, защото вече никой не се интересува от това да управлява. Ето това е, което никой от нас, включително аз самият, не си е помислял – че може да има ситуация, в която хора с власт да не искат да управляват. 

Тоест държавата изчезва, това е вашето заключение. 

В книгата си наричам това диалектика на присъствие и отсъствие. В един момент държавата уж я има. Ако някой противник трябва да бъде отстранен, той бива обвинен по някакъв член от Наказателния кодекс и започват разправии. Разбира се, рядко някой отива в затвора, дори не мога да се сетя за такива случаи, но животът му става по-труден в името на някакъв ред, установен от държавата. Същевременно държавата я няма, извършват се други престъпления, извършват се кражби, но тя не реагира. Тази диалектика на присъствие и отсъствие на държавата характеризира България.

И обратното – понеже не може да има пълна липса, се появява някаква структура като „Мултигруп“, която е паралелна на държавата. Съществува ли подобен феномен в другите страни?

Има паралели, например Виктор Кожени в Чехия – млад чешки предприемач, който организира фонд за приватизация, събра много пари и навлезе много силово в чешката икономика. След това се издъни както Илия Павлов – не беше убит, но емигрира на Каймановите острови. Има много подобни паралели в страни като Украйна и, разбира се, Русия, където през 90-те години всичко бе контролирано от седем-осем души, начело с Борис Березовски. В други страни това донякъде се избегна, например в Унгария, където не се стигна до монополизиране на корупцията.

Оказа се, че предприемачеството е нещо много важно, става дума за хората, които имат таланта да виждат възможностите и да се възползват от тях. Има и нещо друго – т. нар. trible luck или късметът на племето, термин от литературата за държавообразуването. Добре, появява се някакъв вожд и управлява, но това дали той е талантлив или не е талантлив не е въпрос на структура, просто някои племена имат късмет, а други – не. Според мен българското племе нямаше абсолютно никакъв късмет. Тези, които плячкосаха страната и се превърнаха уж в капиталисти, нямаха абсолютно никакъв талант на предприемачи, те не успяха да развият някакъв бизнес, да започнат да произвеждат, да изнасят и пр. Добре, откраднал си, в Америка казват: „За първия милион не питаме“, но освен първият милион тези хора не направиха нищо друго. Очевидно освен да крадат, те нямаха талант за друго, нямаха талант да правят бизнес, да осигурят прехрана на много хора, да постигнат някаква динамика на икономиката. Нямаха и амбицията да бъдат припознати като предприемачи на световно ниво. Илия Павлов въобще не се интересуваше от това дали го взимат насериозно немските индустриалци, френските търговци или английските банкери. Той нямаше такава амбиция. В това отношение България е много, много нещастна, защото тук така и не се появи човек, който дори да е крал, има дързостта и амбицията да стане магнат в сериозния смисъл на думата. В това отношение примерите ми са отново от Америка, където през XIX в. се е крадяло много, но накрая все пак са се появили хора като Карнеги и Форд, които са дали работа на цяло поколение американци. В крайна сметка има позитивен ефект от това, че го е имало Форд в Америка. В България няма позитивен ефект от това, че го е имало Илия Павлов.

При този тип трансформация или плячкосване разпадът е предизвестен. Просто в един момент всичко свършва.  

В един момент всичко свършва и това е разликата между България и Русия например. На тези, които настояват, че след 1997 г. краденето е било още по-голямо, казвам, че трябва да се обясни как се е напълнила държавната хазна, след като преди това само „Мултигруп“ източва 200 млн. лв., „Орион“ също. За Русия е ясно, там има природни ресурси, които се изнасят. В България това го няма, затова не приемам като сериозно подобно твърдение, макар да не отричам, че е имало корупция. Освен това по онова време никой не плаща данъци, през 90-те години изобщо липсва инфраструктура за събиране на данъци. Държавата взима парите, с които разполага отдругаде, не от данъци.

Как въобще се е нормализирала държавата? Вие пишете, че извънбюджетните сметки по това време са огромни и абсолютно неконтролирани. 

Никакъв контрол. Извънбюджетните сметки са илюстрация на общото правило, че неконтролираната власт корумпира най-много. Все пак през бюджета е по-трудно да се краде и да се правят игри, там има някакви лимити – законови и политически. Докато извъбюджетните сметки показват пълна дискреция на хищниците.

Има една метафора на проф. Стивън Холмс за политиката като мач в мъглата. Дори след влизането ни в Европейския съюз тази метафора е валидна за България. Все още имаме усещането за неясно подаване на топката от страна на играчите, които са на терена. 

Метафората на Холмс е за жалост валидна. Казвам го като човек, който не живее в България и не следи случващото се всеки ден. За мен някои неща са абсолютно неясни. Доста трябваше да ми се обяснява защо човек като Делян Пеевски е предложен за шеф на ДАНС. Ако той беше професионалист, който се е занимавал с това и има опит, добре, това би било в рамките на нормалното. Обаче явно случаят не е такъв. Отново ще сравня двете страни, които познавам – България и САЩ. Разбира се, че и в САЩ има манипулативност, има селективно предлагане на информация, но в крайна сметка американските политици знаят, че е в техен интерес да предложат някакво обяснение за това, което правят. Разбира се, то няма да е едно към едно, ще има премълчаване, но все пак ще обяснят защо назначават някого за шеф на ЦРУ или на ФБР, ще кажат нещо, което звучи относително правдобоподно. В България не виждам политици, които имат интерес да обясняват на хората какво правят. Нещата стават с някаква драма, с вопли за спасение, все едно че става дума за оцеляване, нещо се налага и няма никакъв друг изход. Това не е обяснение защо точно този човек е избран на тази длъжност.

В парадигмата на българската политика е валидна тезата, че няма друга възможност –  ако това правителство падне, страната ще свърши… Ние живеем в политическа ситуация, която напомня невидимата за публиката „паяжина от интереси“ на Чарлз Тили.  

Има паяжина от взаимоотношения, които всъщност съставляват държавата. При Тили има хищници – това са владетелите, които искат да имат големи армии, но ако може да ги поддържат по най-евтиния възможен начин, което значи да не плащат на войниците, да крадат храната и пр. В такива ситуации започва противодействие, а след това и процес на преговори. Така се стига до някаква симетрия на интересите, която никога не е пълна, защото в крайна сметка кралят си остава крал, а селянинът – селянин. Държавата обаче започва да се грижи по някакъв начин за селянина, защото кралят е разбрал, че ще му е по-лесно, ако отстъпи, за да не се вдига селянинът на бунт в момента, в който призоват сина му в армията. Това, което е интересно за посткомунизма, е, че елитите нямат нужда да влизат в такива отношения с населението. За тях населението е ненужно.

Но дори по тази теория населението излиза понякога на улицата и тогава трябва да се постигне консенсус?  

Тили разглежда противодействието на онеправданите и експлоатираните, което идва от нарушаването на техните материални интереси – държавата им взима нещо, което те имат. В момента ситуацията в България не е такава. Никой не е взел нещо конкретно от тези хора, които са по улиците. Тук има някакво идеологическо противопоставяне. Това, което става сега, е по-различно от случилото се през февруари-март, то няма материални съображения. Сега очевидно става дума за морал, става дума за гражданска доблест и за достойнство.

Още по темата:

Откъс от книгата „Плячкосването на България“