1
637

Под линия

Кристин Димитрова, Градината на очакванията и отсрещната врата”, изд. „Колибри”, 2012, 80 стр.

Преди да напиша някаквите си умни думи, нека изброя няколко стихотворения, които харесвам от новата книга на Кристин Димитрова (без малко да напиша антологийните стихотворения). Лято, Клането на невинни, Група разпятия, Аз и мълчаливия ми спътник, Малко хромозоми в повече, Немийския жрец, За свършека на света, Трите вещици, И как цар Давид написа псалтира, Играта.

Градината на очакванията и отсрещната врата започва с Моят живот на квадрати, случайно пропуснато от Сутринта на картоиграча, предишната стихосбирка на авторката, която сякаш продължава да пише една и съща книга или книги от едната й книга (и „това не е нито комплимент, нито критика”). Стихотворенията от отсрещната страна са подредени в озаглавени цикли и обозначени в нечерен (може би син, лилав, виолетов или червен) цвят, а между тях са останалите от градината на очакванията. И говорещият е ту оттук, ту оттам или в самата ничия земя между градината и територията, отвъд вратата (мястото, където се кръстосват трите хоризонта (като се питах какви са ми тия три хоризонта, тия три граници между земя и небо, се натъкнах на съществуващите три типа хоризонт  – истински, видим и астрономически). Книгата явно кръстосва видимото (видяното), научното (наученото), за да изказва истинското (истините). Като един от ключовете за разбирането им за мен бе думата смърт (свършекът на света). Тя подреждаше, пренареждаше, разреждаше, вреждаше и отреждаше написаното. И ако стихотворението, посветено на Николай Кънчев, В бялото пространство на безкрая, на едно от Никулденските четения ми прозвуча като добра имитация по Кънчев, като майсторска акробатика, то тук е гласът на пристигналия отвъд в точката на всички думи, но принуден да прави тукашните трудни акробатики на словото за мен, читателя. Един от разните гласовете, питащи, твърдящи, виждащи, размислящи, назоваващи парадокси, отказващи или даващи ни достъп до пред-след-или-междусмъртните свои истини. В разните регистри и роли на езика и мисълта. Ще избягам от назоваването на наличните им (привидни?) смисли, дълбочините и плитчините им. Нека да оставим (да оставя) малко откривателска радост и на читателя (ако писането на поезия е откриване на неочаквани неща за самия пишещ, ако „пиша, за да си го изясня [света]. Пиша, за да стана отново малка.”, то това сякаш е валидно със страшна сила и за четящия. Чета, за да стана отново малък, чета, за да си изясня света.).

Няма да оставя обаче без дума лекото полиграфско объркване на книгата, сякаш всичко е изместено с една страница напред (първото стихотворение е залепено веднага отзад на втория титул, съдържанието на книгата обозначава местата на текстовете със страница назад от действителното им място в нея, циклите в цвят от отсрещната страна се появяват сякаш из отникъде, с някакви празни страници съвсем не на място). Книгата не печели, губи (дори не искам и да спекулирам, че така се разбивали, подронвали, подривали и прочие читателските ми типографски стереотипи, норми и очаквания). Но пък дали не е онази грешка, която ни показва стойностите на издаденото (или си измислям пак някакво обяснение).

 

Деян Енев, Стихотворения; Бойко Ламбовски, Разкази, Сиела, 2012, общо 128 стр.

Много неща от пръв прочит в тази книга събуждат първичната ми съпротива. Стихът е онова, което пораждало време. Положеното във времето било вещ (от писмо на Иван Методиев). Дрън-дрън. Не били нужни дати, били безсмислени (пак там). Лично на мен не само ми бяха нужни датите, но исках да знам за всяко едно стихотворение къде точно е написано, на коя пейка или на под кой навес в Борово, Люлин, Дружба, Обеля, Надежда. Да имам възможност и аз някой ноември да се прислоня и, свещенодействайки, да чета. Ставало било дума за братско състрадание и съчувствие към хората, за език на съпричастието, за скепсис (синът на Енев, Иво Рафаилов, Иван Методиев в предговарящите стихосбирката текстове). Ако трябва да назовавам усещането си за/от написаното от Енев, то бих го назовавал с въжделеност, нега, тих, мек, несподеленост, несподелимост, у-единеност, безименност, преходност, отрада, притома (да преглътнеш и наведеш глава, когато те пита възжелания как се нарича времето между отишлата си есен и недошлата зима). Че ни отнемал надеждата да не състрадаваме (синът на Енев). Ама що ми приписва такава надежда. Че това били стихове, правени от еднорък. Но все пак ставали, щото глината им била истинска. Като прозаическата (пак той). Тоест по начало едноръките не могат да пишат стихове (преживявал съм десетминутен танц на безкракото момче, което ме стисна за гърлото, което каза повече за света, отколкото всичките думи преди него в представлението час и половина. Рядко ми се е случвало танц на двукраки така да ме хваща и понася, и не беше от съчувствие, състрадание, съжаление, жал към сакатия. Онзи, безкракият, правеше нещо истинско, казваше ми нещо истинско в танца си с танца, нямаше как да не го чуя.). Че в двореца на поезията (божке, дворец на поезията!?) стражите и придворните (ах, тези критици блюдолизци) щели да изгонят скитника и прочее (пак син). Че поетът бил шаман, викащ опулен срещу духовете (Бойко Ламбовски), дори само един бегъл поглед към наличните български поети е достатъчен, за да проумеем, че освен ролята на шамани, те, поетите, играят и други роли. Първичните интуиции, които имам за поезията на Деян Енев, е за станала, случила се поезия, за налично вътрешно единство (толкова добра ми се струва, че прощавам за нарушаващите целостта неуместни стихотворения – за цирковия артист, за русата вдовица, за Славе Шушев-Биринджико, последното за двореца на поезията и пребиването на скитника натрапник в храма й, за думата гадже, която ме удря като чук по главата). Струва ми се вярно твърдението относно способността на стихосбирката да може да стане явление преди 15-17 години (сега просто е една от добрите, използващи наративни техники и ритми стихосбирки). Изненадан съм от автентично изразеното християнство (в прозаичните текстове на Енев то е външно и украсително). Леко недоумение будят в мен смиреността (дали не притворна?) на прозаика (видите ли, музиката на словото не му била подвластна, сякаш разказът му Солено и сладко не е един прекрасен образец точно и на това и сякаш прозата му не е подвластна на ритмичната организираност), че той не бил никакъв, ама никакъв поет, и хвалипръцковщината на поета (бре къв съм готин и къв майстор, барабар Бойко с прозаиците).

Що се отнася до прозата на Бойко Ламбовски. Ще замълча (Два-три нормални разказа не правят пролет.) Изглежда авторът не е спазил собственото си правило и не си е седял хиляди и хиляди часове залепен за стола да пише и брише. Витиеватото и скудоумно шикалкавене ще оставя на Алек Попов (за който съм сигурен, че би трябвало да знае къде зимува разказът).