Откъс от романа на македонската писателка, преводът е на Божидар Манов, изданието – на „Колибри“
„Единен граждански номер“ е разказ за една от съдбовните ситуации, характерни за нашето време – битието на изгнаника, за дехуманизацията и неизменната потребност от близост и човечност. Единният граждански номер е формалното доказателство, че съществуваме със своя идентичност, че сме граждани на конкретна държава и принадлежим към определена нация. Но каква може да е съдбата на човек, който живее единствено като ЕГН – не просто като бежанец, но и като чужденец без самоличност в собственото си семейство?
Никос Аврам е грък от Кипър, избягал от родината си в Македония след етническото разделяне на островната държава през 1974 г. – събитие, оставило в съзнанието му дълбока травма. В семейството му връзките постепенно се разпадат, погребаните тайни отварят неизлечими рани, домът за него се превръща единствено в подслон на бежанец, болезнено преживяващ самотата, отчуждението и чувството за екзистенциална празнота.
Лидия Димковска е сред най-въздействащите гласове в съвременната македонска литература, авторка на романи, разкази, есета и поетически книги, преводачка. Родена е в Скопие, Северна Македония, където завършва общо и сравнително литературознание в университета „Св. св. Кирил и Методий”. Има докторска степен по румънска филология от Букурещкия университет. Живее и работи в Словения. Удостоена е с редица престижни литературни отличия, между които е и Наградата за литература на Европейския съюз за 2013 г. На български език са издадени романите „Скрита камера”, „Резервен живот” и „Но-Уи“.
„Единен граждански номер“, Лидия Димковска, превод Божидар Манов, издателство „Колибри“, 2026 г.
Запустелият град е по-скоро градче на двеста километра източно от Скопие, в което Преходът затвори фабриките, та жителите започнаха масово да се изселват и то стана едно от най-запуснатите места в страната. Затова останалите няколкостотин жители лесно можеха да се убедят да се преселят в Скопие, което е обетована земя за всеки в Македония, който все още не е решил да я напусне. На повечето от тях им допадаше или поне изглеждаше, че им допада идеята за запустелия град. Нима не е най-добре „човек да хване дивото“, без да трябва да се преселва? В градчето и без това бяха останали някои престарели родители, чиито деца са отишли в Скопие или в търсене на по-добро бъдеще са заминали за Австралия или Нова Зеландия или в различни градове и села в Италия, Германия, Швеция, и по някое семейство, в което поне един човек работеше в градската управа. Къщите и зданията, построени още през социализма, зееха празни, както и фабриките за оцет, за брусове за точене или камъни за шмиргел. В болницата, сега изглеждаща мегаломанска и празна, преди майките, бащите или дядовците откарваха на велосипед или на магаре децата от околните села да им поставят детските ваксини, а и всякакви инжекции против гнойно гърло или против бяс. В голямата автогара се бяха заселили кучета, а катинарът на вратата на хотела вече беше ръждясал. Сградите се рушаха, но все пак съществуваха, имаха някакви основи, та да се ремонтират и реновират, да се модернизират и в тях да се заселят нови жители, които ще са и работници, и ще ползват домовете. Защото в запустелия град от нищо се прави нещо. Пък и не може там да е толкова пусто, колкото около него. Та нали затова хората „хващат дивото“ тук все пак?
При първата инвазия на 20 юли 1974 г. баща ми бил на работа. Както често се случвало, съботите в ресторанта имало сватба. В работилницата в сутерена той си подреждал инструментите, готов да вдигне слушалката на телефона, ако звъннат от рецепцията, че в някоя стая нещо се е повредило и трябва да се поправи. На майка ми ѝ било задушно в пералнята, та излязла на въздух пред хотела и гледала сватбата на някакъв англичанин с кипърска гъркиня, за която после разказвала на съседката си, че през живота си не е виждала по-дебела булка. Когато някъде отдалече се чула пукотевица, гостите изпаднали в паника, а музиката веднага спряла. Всички наскачали от масите или се пуснали веднага от сиртакито и побягнали: някои, вероятно чужденците, към хотела; но повечето търчали към автомобилите или велосипедите си, или пък хукнали към домовете си, ако живеели наблизо. Майка ми само се обърнала и побягнала към сутерена. В ресторанта, а после и във фоайето на хотела останали кажи-речи само чуждестранните гости, но там не били булката и младоженецът. На снимки бях виждала торта на три етажа, с шоколадови фигурки на булка и младоженец, и си помислих как там, в ресторанта, е останала на келнерската количка, украсена с цветя и панделки още в кухнята, където температурата е била като в хладилник. Защото и онова лято, както и предишните, било адски горещо, но хотелите във Фамагуста са имали вече най-съвременни начини за охлаждане на помещенията. Фамагуста през 1974 г. е била изпреварила времето, но времето във Фамагуста останало загробено в 1974 г., така казаха веднъж по телевизията. Но баща ми тогава само изключи телевизора и излезе, а аз пропуснах единствения шанс да видя този фамозен град – тема табу за турската инвазия, а и за нашето семейство. Но тогава, в онази ситуация, баща ми, чувайки тропот над главата си, изтичал в пералнята, а оттам по стълбите нагоре, където срещнал майка ми, както рече, останала без душа. Казал ѝ да не излиза никъде и че в сутерена е най-безопасно, а той ще отиде да види как са техните и ще се върне. Майка ми се развикала, не вижда ли че ѝ прилошава, може и да е бременна, как ще я остави, някой може и да я убие. „При тях ли реши да отидеш?“, му казала остро, сигурно повече с жестове, отколкото с думи, „трябвало е да мислиш овреме, а не сега, виждаш, че ми е лошо, сигурно съм бременна“. Да, точно така му казала. „Море, още тогава добре му рекох, да си знае, аз не съм дошла от Македония, та някой да ме малтретира, майка му и баща му за човек не ме имаха, още като ме видяха – гъркиня съм била“, така разказваше на съседката, която слушаше и подпитваше: „Е какво толкова лошо им направи бе, Милке?“, а майка ми с гневен глас ѝ отвърна: „Те на мен ми сториха зло, не аз на тях! Но Господ вижда, та Никос повече нито ги потърси, нито нищо!“. Докато другите работнички побързали да си заминат, всяка търсейки най-добър начин да се прибере у дома, при своите, баща ми сигурно е стоял пред майка ми, не знаейки какво да прави: дали да яхне велосипеда и да изчезне към дома си или да намокри някоя кърпа и да избърше лицето ѝ, да я освежи и върне към живот. На неговата уличка сигурно вече всички са били наизлезли, между тях и родителите, и брат му с дебелите очила, заради които тази година не бил мобилизиран в армията. Баща ми астмата го спасила от мобилизация, та можел да работи в хотела, когато размириците на острова вече започвали и младежите били бързо мобилизирани. Стоял и кашлял, не знаейки какво да направи. „Мен ме избра и това е!“, рече майка ми на съседката и аз надникнах зад учебника, но тя тъкмо тогава се обърна към котлона, на който вареше кафе, и видях само как съседката се подсмихва под мустак. „Море, трябва да ми благодарят, че го доведох тук.“ Ако не бе светнала лампата във входното антре – знак, че баща ми се връща от пазар, може би щях да разбера какво точно се е случило, защо толкова е намразила родителите на баща ми или поне защо те са я намразили. В същия миг майка ми рече да стана и да взема торбите.
Вече целият град бил в напрежение, но не всички напускали. Някои изчаквали до втората инвазия на 14 август, когато турската армия завзела Фамагуста и от Вароша презглава побягнали и последните жители. През тези три седмици много пъти бягали от домовете си в близките села, но отново се връщали, защото мислели, че все някога трябва да се върнат. Но квартал Вароша останал отвъд бодливата ограда на турската армия. Три седмици преди да я построят, баща ми и майка ми с последните гости в хотела се отправили към британската военна база в Декелия. Във всички посоки масово напускали последните гости от хотелите. Баща ми навярно повече не е можел да се добере до дома им, а кой знае и дали все още е имал такива намерения. Отвсякъде се чували гърмежи и когато майка ми му казала „Тръгваш с мен и това е!“, той само кимнал с глава. А и къде да отиде? Семейството му навярно вече било заминало някъде на юг, а изглежда и гордостта му не позволявала да изтича при тях, след като не е отишъл да ги види добре ли са, всички заедно ли са, а пък и те не го потърсили в хотела. И бездруго онова лято били „на бойна нога“, след като се запознали с майка ми и изглежда родителите са променили отношението към сина си, защото нещо се е изпречило между тях. Видял, че портфейлът му е в десния джоб на работните дрехи, а в левия – паспортът, който най-вероятно винаги носел със себе си заради инспекторите, които обикаляли по хотелите. Но най-важно било да вземе помпичката за дишане при астма.
При това вероятноОт базата тръгнал кораб към Крит с британските семейства, но сред тях били и сезонните работници от Югославия, а и баща ми. От Крит друг кораб ги отвел до Солун. На пристанището в Солун пристигнал автобусът на „Ласта“, взел ги и се отправил към Скопие. Докато е държал плика за повръщане на майка ми, баща ми сигурно се е питал защо неговите от семейството не са го потърсили, когато са разбрали, че го няма; защо са мислели само за себе си. Изпълнен с бяс и ярост, слязъл с майка ми на автогарата в Скопие. Така си представях тяхното пристигане.
При това вероятно неразбирателство, баща ми и неговото семейство сигурно са се отчуждили. Родителите и брат му сигурно не са знаели, че е заминал за Македония, и може би са си мислели, че се е приютил при някой от колегите в работата и че ще ги потърси, когато отмине опасността. Или пък са били прекалено сърдити, че е заминал с майка ми. Може би у тях нещо се е пречупило, почувствали са се изоставени и измамени, и че той е мислел само за себе си и е забравил за тях в най-трудните моменти – и за семейството, и за страната. И мълчаливо са се отказали от него, без дори да го споменават в разговорите си.
Да, времената били само за бягство, всички мислели само как да се спасят, но защо по такъв начин? Или дори и във война личното надделява над общото? Онова, което всеки си е мислел, никой никога не го е чул, но изглежда и родителите, и брат му никога не са му простили, че е заминал без да се обади. Според клетвите на майка ми и онези няколко изречения, които казваше на съседката, нещо се е пречупило между тях още при първата среща, а после пропастта само се е задълбочавала. Доколкото знам, баща ми никога не ги потърси – нито лично, нито чрез международните организации. Това не го разбирах, докато не пораснах достатъчно, за да проумея, че баща ми не само си беше такъв – затворен, намръщен, потънал в мълчание, но че зад това мълчание се криеше нещо друго, което знаеха само той и майка ми. Или тъкмо срамът, че не ги е потърсил, че не е заминал с тях, а е тръгнал с майка ми, не му даваше да ги потърси по-късно. Или пък може би, че те не са се опитали да го потърсят, да отстъпят и да приемат майка ми? А в това неразбирателство баща ми освен дома си, загубил и семейството си, може би надявайки се, че новото, създадено с майка ми, ще замести предишното с най-близките, а така ще ги изтрие от спомените си. Дали и колко се е самозаблуждавал, знаеха само ръцете му, които започнаха да треперят още докато бях дете, и кашлицата, която се чуваше нощем из къщата, а по-късно и белите дробове, в които, вместо в черния, с десетилетия складираше не само астматичните симптоми, но и премълчания бяс! И всички свои думи, неизречени на нито един език, предназначени за другите, но и за себе си. Промърморваше „Човек да хване дивото“ и излизаше от къщи. А аз излизах на балкона и гледах къде отива. Винаги слизаше в гаража, никога на друго място. Тогава вярвах, че отива там, за да хване „дивото“. Ама какво диво може да има в гаража?
По-късно, когато питах учителката какво е това дивото, тя ми отговори с въпрос: „В какъв смисъл? Дивото е пустош, но зависи какво искаш да кажеш с това“. „Човек да хване дивото“, промърморих, а децата започнаха да се смеят. Укротявайки ги, учителката рече: „Катерина даде много интересен пример за метафора. Когато пораснете, ще разберете, че някои изрази, които чуваме или изговаряме, не могат да се възприемат буквално, а в преносен смисъл. Човек да хване дивото, означава човек да избяга някъде, да отиде далече, неизвестно къде, да се спаси от нещо, от някой проблем. Но трябва да знаете, че дивото е същевременно и място без духовно съдържание, без събития и случки. Както би казал Силян Щърка,[1] за когото говорихме предния път, в дивото нито петел кукурига, нито куче лае. В дивото няма хора или са съвсем малко, там наистина е пусто, затова се нарича пустош, пустиня. Но разбира се, в случая нямам предвид Сахара, дивото не съществува на географската карта“. Едвам успявах да осмислям думите на учителката, защото целият клас бърбореше и не разбрах какво точно иска да каже. Някои от децата с преправен глас повтаряха „Човек да хване дивото, човек да хване дивото“, други се смееха, а когато учителката ме попита къде съм чула този израз, бузите ми вече горяха от срам. И само изпелтечих: „По телевизията“.
Запустелият град е общност на отчуждени хора, които живеят заедно само териториално; градче с асоциални самотници, в което най-важно от всичко е отчуждението във всички негови прояви. Всъщност в глобален план такава отчуждена общност вече е светът – общност предимно от индивидуалисти, които стават все повече. А това е свързано с безброй външни фактори: неолиберализма, в който се дави поне половината свят; състезателния дух, който се поощрява от най-ранна възраст, когато децата още от детската градина получават точки и награди за едно или друго; конкуренцията и в личен, и в колективен план. Но светът все пак е достатъчно голям и един такъв запустял град ще загуби смисъл в неговите рамки. Запустелият град е преди всичко индивидуално пространство за всеки отделен човек. Акцентът е поставен върху отчуждеността между хората, върху самотата и самостойността, индивидуалността и самодостатъчността, а отношенията с другите са сведени до крайно редуциран, технически смисъл. Затова човек „хваща дивото“, за да бъде сам!
Откакто учителката ми обясни метафората за дивото, нощем се будех и мислех за дивото на баща ми. И не ми беше ясно какво е това пусто място, където може да се избяга от всичко, където човек може да се спаси от нещо, от някой проблем, от някоя мъка и където може да бъде сам. Дали всеки човек си има свой запустял град? Ако е така, тогава за всеки човек на земното кълбо би трябвало да съществува едно празно място за неговия запустял град, където може да отиде и да се потопи в самота, както каза учителката. Стефан спеше на другото легло и не смеех да стана и да извадя атласа, за да проверя дали на земята би имало достатъчно място за запустелия град на всеки жител. И какво, ако се изпълни желанието на баща ми да хване запустелия град? Та там човек е сам – така каза и учителката, и аз, с буца в гърлото, реших, че и баща ми иска да е сам, без нас. Стефан нямаше с мен никакви отношения. Или ми заповядаше, или ме пренебрегваше, трето нямаше. Смяташе стаята за своя и ако можеше, щеше да прати и мен в някой запустял град, за да си хвърлям спокойно топката в стената до леглото. Никога не ми я даваше, само ако влезе майка ми и се развика „Някой ден ще падне стената, тогава ще видиш! Къде намери тази топка, какво се заигра“ и тогава Стефан мигом ми подхвърляше топката. Когато една сутрин отиде на училище, а аз бях втора смяна, сто пъти огледах земното кълбо в атласа и разбрах, че не може да има запустял град за всеки земен жител. А ако вече съществува някой запустял град, то трябва да е общ за всички, които искат да го „хванат“, т.е. да отидат в него. И че баща ми и в запустелия град ще налети на други хора. Но веднъж си помислих: може би там хората мълчат, както обикновено мълчи и баща ми. И затова всеки може да бъде сам със своите мисли и далече от проблемите. Но освен кашлицата, баща ми очевидно имаше и друг проблем. Дали ние бяхме неговият проблем? Дали аз?
[1] Силјан Штркот. Главен герой от македонска народна приказка, непрокопсан син в обикновено селско семейство. Б.пр.
