0
2101

Попитай Камен Стоянов

Камен Стоянов, „Попитай художника“, SARIEV Contemporary, 2017

Разговор с Камен Стоянов по повод изложбата му „Попитай художника“ в пловдивската галерия SARIEV Contemporary (до 12 май 2017 г.).

Вместо входа към познатия бял куб на SARIEV Contemporary в Пловдив отвън човек вижда огромен полупрозрачен принт на самия Камен Стоянов в гръб и седнал на пейка пред зелена завеса – от тези градински изобретения, които хем целят да препречат погледа, хем да създадат евтина илюзия за растителност. И точно там можем да седнем и ние – на пейката пред галерията, и да наблюдаваме Камен как наблюдава в зеленото.

Когато преодолеем завесата и се окажем в галерията, виждаме стените на помещението, плътно покрити с над 60 рисунки от пърформанса „Попитай художника“, както и видео, проследяващо еволюцията на проекта. Началото е на „Фокус България“ на viennacontemporary 2015, когато Камен е поканен за разговор от куратора Десислава Димова – неизменния формат на artist talk, който (нека да бъдем честни) цели чисто и просто публиката да разбере „какво иска да каже авторът“. Десислава Димова обаче не сяда на стола срещу Камен Стоянов. Той е запазен за публиката и всеки може да седне и да му зададе въпрос. И Камен ще отговори, каквото и да го попитате, само че с рисунка, която е направил на сляпо с ръце, скрити в черната кутия на коленете му. Без да каже и дума.

Дори да оставим настрана това, че рисунките са направени на сляпо, те съвсем не целят да дадат еднозначен отговор, а точно обратното – да повдигнат още повече въпроси. Топката се връща към публиката и форматът на разговора като средство за обяснение на изкуството, се обезсмисля. Но и цялостно се поставя под въпрос „разбирането“ на изкуството. Необходимо ли е да познаваме всяка подробност от замисъла, историята и контекста на едно произведение? Може ли изкуството да съществува без сигурността от познаването на фактите, като се задоволим с многозначителността?

След първия „разговор с публиката“ Камен продължава проекта, като го развива, заменя черната кутия със състояние на транс, прибавя сценография, музика. Неизменни обаче остават въпросите за разбирането и за връзката между художника и публиката. С други думи, неловкият диалог, превърнал се в оправдателен ритуал на изкуството, може да придобие функцията да създава изкуство сам по себе си.  

Когато се обърнах към Камен с покана за интервю, честно казано, не очаквах да се съгласи. Или по-скоро очаквах да изпадна в ситуацията на пърформанса и да задам конкретен въпрос, на който да получа отговор, който ще съм безпомощна да разшифровам. Той обаче се съгласи и с присъща алчност аз му подготвих един куп въпроси, на които той отговори с изключителна отзивчивост и прямота.

Камен Стоянов, „Попитай художника“, SARIEV Contemporary, 2017

Имах удоволствието да видя първия ти пърформанс от поредицата artist talks на viennacontemporary. Но оттогава пърформансът значително се е развил – вече не сте само ти, черната кутия и някой от публиката, а в зависимост от случая има музика, конферансие, перуки и др. Ще продължаваш ли да го развиваш?

В Пловдив искам да вкарам нов елемент, да разширя още веднъж полето. Само така ми е интересно да продължавам.

Ако трябва съвсем простичко да те попитам: За какво става дума в „Попитай художника“? За разговор с публиката, за вид диалог, комуникация или…? И оттук може би и по-генералният въпрос: какво е публиката и каква роля има тя за теб? Аз лично усещам едно противоречие – хем работата няма как да съществува без публика (която да пита), хем в същото време ми се струва, че човекът отсреща е сведен чисто и просто до източник на импулс.

Противоречието, за което говориш, го има по принцип във всяко произведение. То е неизбежно. Всяко произведение няма как да съществува по принцип без публика. С този пърформанс това е извадено на преден план. Тук публиката е интегрирана директно в правенето. Иска ми се да е повече от импулс.

Вече си „отговорил“ на стотици въпроси на публиката във Виена, Цюрих, Истанбул и Пловдив. Това са стотици рисунки, направени за секунди. Като прибавим  и работата ти Operantium[1], няма как да не попитам – къде е точката на насищане, изчерпване, тотална умора?

След умората идва почивка, събиране на сили, премисляне, отсяване и подреждане на направеното. Работата по Operantium след пърформанса беше не по-малка от самото правене. Само заснемането на 1099 рисунки ми отне 6 часа. След това дни на обработка и подготовка за печат на книгата. Изчерпвам отделен проект, почивам си и се посвещавам на друг.

На сайта ти пише, че си роден в България и живееш в ЕС. А днес става все по-трудно да говорим за „обединена“ Европа…

Всъщност като се замисля, си е съвсем така – роден съм в България и живея в ЕС. Ясно е, разбира се, че това е стейтмънт, позиция. Аз като артист се чувствам задължен да имам и заявявам такава. Особено днес.

Страницата ми я има от 2015 г. и от самото начало реших да е така и това е съвсем сериозно, а не майтап. По това време обаче антиевропейската истерия не беше се разраснала, беше още маргинална. Прекалено много се мисли за света през националната рамка. Естествено, това е лишено от всякакъв смисъл, но въпреки това се представя като природна даденост.

Много от работите ти си играят с възможното/невъзможното. Какво за теб в момента е невъзможното, което искаш да направиш възможно?

Много неща са много мечти. Като начало искам, след като завърша филма „Нова истанбулска мечта“, който е към 30 минути, да мога да направя следващ, за който да получа по-голямо финансиране и да мога да се разгърна повече в работа с екип. Но това са съвсем възможни неща и зависят само от моята работа и ангажираност.

Скоро започва Венецианското биенале. И отново няма българско участие. Може би тактиката ти за събиране на дарения с кофичка от кисело мляко „Култура“ щеше да доведе до по-големи резултати от опитите с Министерство на културата.

Да, за съжаление, е така. Важното е не само да не спираме да мечтаем за това, но да правим малки и настоятелни стъпки и един ден ще се случи. Трябва да видя точно колко пари събрах в София и във Виена и да продължа, да ангажирам и много други хора. Благодаря за напомнянето. Дискусиите са важни, но само с тях няма да стане. Трябва да се намерят съратници от политическите среди, от хората, които могат да придвижат въпроса, но затова първо трябва да могат да разберат важността на такова участие за държавата.

Какво най-много те вълнува в момента?

Завършването на филмовия ми проект „Нова истанбулска мечта“, посветен на строенето на новото летище в Истанбул, което трябва да е най голямото в света.

Купуваш ли изкуство? Притежаваш ли творби на други автори? Какво би искал да имаш?

Купувал съм няколко пъти, рядко. Обикновено на приятели художници, които харесвам, ценя и с това искам да ги подкрепя. Или на такива, които не познавам лично или добре, но много харесвам определена работа. Купувам в момент на емоционално вълнение. Веднъж купих и видеоработа. Това е всъщност най-скъпата ми покупка.

Рядко обаче имам такива моменти. Последно ми се прииска да притежавам някоя от живописните работи или работа на хартия на Юлиус Колер от неговата изложба в Мумок. Но това няма как да стане.

Как балансираш между това да правиш и да продаваш изкуство?

Намерил съм си „лесно“ решение – като сменям медиите, с които работя, и така бързо мога да се отърва от усещането, че работя директно за пазара. Като започна да усещам, че определена техника ме комерсиализира, се фокусирам върху друга от моя арсенал и с интерес се задълбавам да търся нещо ново. Най-подходящи за това са ми пърформансът, видеото, филмът. Опасността се крие в това да се подхранва пазара с едни и същи продукти и вариации, което пък е нещото, което най-често работи и самият пазар изисква. Това обаче според мен е убийствено за един автор. Харесвам автори, които винаги има с какво да изненадат и не спират да търсят.

С изкуство се занимаваш не само като художник, но и като преподавател в Академията за изящни изкуства във Виена. Разкажи ми повече за преподаването.

Много сериозно и постоянно предизвикателство за мен. Може ли и как да се преподава изкуство? Кое е важното, смисленото? Как да се мотивира? Въпросът за мотивацията и ентусиазирането ми се струва основен. Интензивната конфронтацията с тези въпроси ми помага, а и от студените също може да се научи и чуе много.

В едно интервю говориш за себе си като за „преводач“ – който превежда „една култура в друга и обратно“. И все пак, какво се губи в превода и остава непреводимо?

Емоционалното и личното усещане в процеса на превеждане от досега с места и хора, с техните истории. Често това остава скрито зад историите, не е тема на работите. Представимо, но непреводимо е и личното отношение към нещата, към собствения език и култура.

Какво е добро/лошо изкуство?

Добро изкуство за мен е това, което ни отваря очите, което е неудобно, което рискува, но заема позиция. А лошо е другото, което не прави това.

Изложбата „Попитай художника“ на Камен Стоянов може да бъде видяна в галерия SARIEV Contemporary в Пловдив до 12 май 2017 г.

 

[1] Скоро след началото на проекта „Попитай художника“ Камен прави и работата Operantium, която също се основава на „бързото“ рисуване, само че този път публиката я няма. В рамките на почти едно денонощие той създава по една рисунка на минута. В същото време екип от асистенти окачва готовите рисунки на предварително направени дървени рамки. В края на пърформанса рисунките „поглъщат“ художника. Те вече висят навсякъде, всички рамки са запълнени, а Камен е останал някъде зад стотиците листове хартия.