0
3072

Предели и промени в прозата на Чавдар Ценов

„Отклонения наесен”, малки новели, Чавдар Ценов, „Жанет 45”, 2015 г., оформление Иво Рафаилов

zenov

Докато четях новелите на Чавдар Ценов, те взеха наградата „Хр. Г. Данов” за българска художествена литература. Оказа се, че ще пиша следпразнично.

Затова нищо не ми пречи да започна с романа „Кучета под индиго”, издаден през 2012 г. Хубав и топъл. Главният герой в него, същият от разказа „Кучетата на Томи” от първата книга на Чавдар Ценов „Черно под ноктите” (1992), е натурален  разказвач на истории от соца. Това е особена, на много от нас любима, категория човек на нашето време, интелигент, с градско хипи битие, с ясни ценности, но самият той доста объркан заради неясното съществуване на същите ценности в соц- и новодемократичното време. В романа за Томи дори има специален романов субект, наречен Разказващите на Томи. До 90-те индигото е единствената копирна машина за частна употреба, то освен че размножава, също ограничава историите най-много до времето на пишещите машини. Индиго-копи и подслушване са различни неща от времето на антисъветчиците с тази разлика, че подслушването остана да важи като запазена марка и след 90-те.

big-ChavdarСтавало е много пъти дума за езика в книгите на Чавдар Ценов. В едно интервю за сайта „Блистер магазин” (30.08. 2010) той казва: „Соцът” може да е отминал, но аз още малко няма да съм отминал”. Светът зад езика на тези истории става все по-съвременен и наш. Романът е споделен (с мен) текст за времето на 80-те и 90-те и след това, със съответните „морални съвременности”. Централните теми в романа са ненатрапчиви, като естествените съставки на едни на място разказани истории, макар че така още повече всичко е важно. „Влизаха глътки, излизаха думи” за гнева, негодуванието, зависимостите, парите, скромността, градската инфраструктура с нейните потайности (кръчми, кучкарници, китайски ресторанти, тъмни квартали, квартирни дупки), имигрантските съдби и „възродителния процес”. Студентското, купонджийското и алкохолното отиват към мирогледната лекота/тежест на руската проза тип Ерофеев или андрейплатоновския технически човек, който все „разглобява”. Героите на романа сами дават бележки под линия, защото се саморазказват. Но това уж шеговито положение неслучайно отправя към стожерите на дисидентската култура Илф и Петров, Висоцки, Селинджър, Хашек и другите.

Уникално в романа, а и в предишните съчинения на Чавдар Ценов е специалното състояние на героя, наречено мотаене. Забавеният каданс на живота му, говоренето от ничие време, от забутания и ненамерения свой живот, от кашона, от мръсния забит апартамент в сбутания квартал. Този път обаче илюстрацията не приключва със себе си, тя не е пейзаж, който да говори сам по себе си – а се проблематизира. Онова време свърши, какво става с нас, не просто какво е останало? Тръгва от негодуванието, бунта и минава през гнева, после идва до гордостта. Проваляш се, защото си твърде амбициозен, не започваш изобщо, защото искаш всичко. Перфекционизмът, който означава бягство от несигурността в живота си/в държавата си. Какво друго е отлагането (мотаенето), ако не страх от непълноценност. Дали ще си на висотата на своя личностен подвиг? Затова Томи говори от безвремието на неопределеното бъдеще, оттам само може така дълго и увлекателно, копнежно и страстно да се разпростира в историите си, да е на тридесет и няколко, не повече.

Да, но Томи вече не може така, в романа има предел, има нова мяра въобще за прозата на Чавдар Ценов. Героят му е станал голям, приел е възрастта си и с нея негативите на детството. Той вече иска да се превърне от неуспял и никога неуспяващ поне в полу-успял, доколкото наистина в живота има успели…, „завинаги се заминава в малко по-различна посока”. Да, тук става дума за емигрантството (не говоря сега за смъртта), но и за онова, което наричаме вътрешно и което често ни прикрива, защото сме зависими, тоест – несвободни.

За онези, които се трупат пред вратата на врачката-съседка на Томи, хората, търсещи СИГУРНОСТ, романът казва: „Имаш чувството, че са тръгнали още през 80-те години на XX век, пътували са във времето и неясно защо са избрали да попаднат тук…” Темата „Другите са виновни” е много важна. Поемането на отговорност в личен план прави темата да зашуми без комплекс за назидателност и в обществен, „държавен” смисъл. Така освободена от случайното мърморене и изказваща в прав текст обществената липса на отговорност е новата книга с новели „Отклонения наесен”.

В „Отклонения наесен” има пет новели, които през езика на административното, клишираното, чиновническото минават до интимното човешко. Тези две форми на битие в света, говоренето-живеенето по единия или другия начин, са на една улица. Колко странно, на нашата улица.  Онова, което изглежда да е на високия етаж, предразсъдъкът, „приличието”, „както трябва”, се разтяга до другия край на „всъщност аз”, моето, без преиграване. Чавдар-Ценовият човек се обърква между двете посоки, носи се ту в едната, ту в другата, или е изцяло на едната страна, или се бори да разбере какво става с него сега, къде е. Може да се оправдава пред себе си, че не е натам, но фактите говорят друго. И човекът като дете залита и се прибира или на „своя”, или на друга страна. Това за Ценов са ценни разстояния. Открай време в книгите му стават подобни обърквания, те са и езикови, разбира се.

В първата новела чиновникът Вацев се губи по пътя за работа, като в „отклоненията” проблясват проблемните коридори. Зони на негодувание, непростени неща, неудовлетвореност, неизговорено и потиснато, зони на малодушие, нечестност, без-отговорност към собствения живот. Екраните се отварят и се вижда какво е свършено от собствения списък. За какво всеки е мечтал и какво се е случило накрая, от какво е избягал и къде неволно е пристигнал. Също бившите любови, непотърсени и дострашени момичета с красиви крака. Подминати в обществото, уж затрупани дупки в съзнанието и подсъзнанието. Светът в книгите на Чавдар Ценов е намерил по своя си „объркан” начин път на честността да излезе и да говори, защото времето още малко е тук и вече не може да се отлага. Хигиената на душата работи в тези пролуки. Така излиза наяве един велик битиен свят. Постоянното състояние на героите е думи „на езика“, те изговарят себе си, докато вършат всекидневното.

Колелото на дъщерята изчезва във втората новела, финансовият баланс на жената изчезва, едно старо колело е изчезнало преди години, но се намира зад стари затрупани неща, които гневът изкарва на показ. Как бихме ги видели, ако нямаше произшествие? Негодуванието на героя към другите повишава собствената му самооценка и прикрива липсата на любов. Негодуванието е брат на отчуждението. „Целия си живот прекара така”.

„Майя, индианецът и краят на света” е любовна новела, но никога не е само това. Майя репетира за снимките на филм и се влюбва, но най- хубавото тук е чакането на Боно от самолета, едно динамично дишане в дишането на героите. Динамиката на чакането и пак отлагането на мечтата.

Вече бях чела някъде в литературната преса „Вуйчо на баща си”, предпоследната новела в книгата. Познатото звучене отвори едно друго четене – с какво ще ме изненадат силно познатите мои съграждани Владиславов и Катев? Накрая Владиславов се сбутва в контейнер с боклук, мазен, разпилян, гаден, за да излезе от йерархията на живота, от суетата и кариеризма, от отдалечената близост. Подобни връщания/отклонения са единствената възможност да се напълни екрана с откровено и изпуснато, без шикалкавенето на годините, без външната окраска.

Последната новела „Под знамето” буквално сваля знамето, за да преговори семейните ценности заради изчезването на внука. Емигрантството, външно изглеждащата силна дъщеря, многобройните врати, през които старецът е минал като дете и по-късно, възпитанието на децата, общественият боклук…

Докъде връщат тези новели, дали не до Вазов и Алеко, или поне до чиновническата проза на Георги Стаматов. Градското Стаматовото писане, плюс неговите моралните позиции? Ако още доближим, ще видим, че Стаматов е някак по-саркастичен, докато Ценов е по-скоро хумористичен. Отново Алеко. По-къси или по-дълги, романови да бъдат тези прози? Това сякаш също е без особено значение, защото в предните съчинения на Чавдар, както и в по-новия роман за Томи, светът под клепачите е цялостен и жив, там върви една „кинопрожекция под клепачите”. Естественото говорене в него надвива всякакъв принуден стил. Не личи усилието на разказа да ни „обвързва”. Преди повече от десетина години за „Щраусовете на Валс” писах как „прозата на Чавдар Ценов се ревизира отвътре, като се сдвоява от двата противоположни края – тя ражда близнаци, за да се самоопознава, като просто се пише” („Литературен вестник”, бр.7, 2002). Това съвсем добре се вписва в проекта на „Кучета под индиго” с неговите разкази в кашони, които са копие на преживяното тези дни, а цялото влиза в дневник, който пък вероятно е самото това съчинение и т.н. Върволицата от хора, тръгнали още през 80-те, минава и сега под прозореца, ако искаме, може да преброим пътниците.