1
321

Пре(до)говаряйки изкуството в публична среда

Опитът на Проект 0

Проект 0 (2010-), 7 юни 2014, откриване на инсталираните 50 фрагмента на ул.“Златарска“. Снимка от архива на проекта

Проект 0 в пловдивския квартал Капана е „филтър на преминаващи образи, понятия и значения”, казва неговият автор – художникът Кирил Кузманов. Публикуваме гледната точка за проекта на социолога Леа Вайсова и впечатленията на куратора Владия Михайлова от конференцията по проблемите на изкуството и градската среда в Пловдив.

Преди малко повече от месец, между 7 и 17 юни, в квартал Капана в Пловдив бе осъществен дългогодишният независим проект на художника Кирил Кузманов – Проект 0. Той започна като работа за публичното пространство на квартала през 2010 г. Оттогава до изграждането и временното експониране на 50-те фрагмента, които образуваха двустранна огледална стена, пресичаща ул. „Златарска”, Проект 0 се осъществяваше в сътрудничество с куратора Владия Михайлова и Фондация Отворени Изкуства. Представянето на проекта през юни включваше и паралелна програма от прожекции на архивни филми за квартала и международна конференция в Центъра за съвременно изкуство – Баня Старинна, в Пловдив.

По думите на автора, Проект 0 е „ реализиран от самото пространство и хората, които го обитават”, а също и „филтър на преминаващи образи, понятия и значения”. Той е съставен от 50 индивидуални фрагмента, които бяха заявявани между 2010 и май 2013 г. от различни хора и групи. Така Проект 0 се осъществява като процес във времето, който има множество аспекти.

Кирил Кузманов: „Процесът на реализация на Проект 0 е свързан с изграждането на идейна платформа за генериране на съдържания и диалог. Нейната цел е да разшири кръга на възможните теми и проблеми, като включи всички участници в проекта – партньори, групи и хора, заявили фрагменти, жителите на ул. „Златарска” в кв. Капана, хора, заинтересовани от проекта, коментари на социолози, културолози, изкуствоведи, архитекти и др. Развитието на платформата следва процеса на заявяване на фрагменти от огледалото и същевременно създава критическа и публична среда за реализацията на Проект 0.” (Цялата концепция на проекта можете да видите на: http://0otkireto.blogspot.com/p/blog-page_20.html)

Опитът на Проект 0 остава и след реализацията му на ул. „Златарска”, така както петдесетте фрагмента продължават своя живот като притежание на своите заявители, намиращи се в Пловдив, страната, Берлин, Виена, Брюксел, Ню Йорк, Аугсбург и др. Тук публикуваме гледната точка за Проект 0 на социолога Лея Вайсова, която бе сред участниците още в първите дискусии за проекта, и впечатленията на куратора Владия Михайлова от Международната конференция по проблемите на изкуството и градската публична среда.

 

Леа Вайсова

 

Какво виждаме?

 

LeaVajsova1
Снимка авторката

В градските изследвания могат да бъдат откроени две водещи линии на анализ – градът като управленска грижа (на община, архитекти, урбанисти, историци, туристически агенции и т.н.) и градът като топос на социален опит. От перспективата на институционалната управленска власт се вижда знак на равенство между форма и съдържание, материализирани и стабилизирани артефакти в града и думи за града, които имат за цел да канализират колективното действие и въображение на обитателите. Съдържанието става публично телесно поведение, специфична сетивност на окото, слуха, обонянието, вкуса и интерпретацията. Простият комфорт на движението през улицата, а ако ме попитат, мога да кажа какво е значението на този град за мен като негов обитател. Да бъде нещо управляемо – означава да мислим публичните дискурси в смисъла на политически стратегии за формиране на пространство като йерархично обвързани със самия локален социален опит на обитателите. Но може ли да си представим публична артикулация на значение, без непременно да го мислим като предзададено следствие на управленски стратегии? Как тогава се появява значението и как се стабилизира? Има ли изобщо йерархия между публичните дискурси и всекидневния социален опит? Откъде идва предпоставката, че едното сякаш се налага, а другото в подчинение просто се приема и възпроизвежда?

Проект 0 не задава съдържание, а иска да провокира такова, да го изследва отвътре. Овластява, без да властва – власт без Власт. Става въпрос за огледало (скулптура), което пресича по същество една незначима улица в пловдивския квартал Капана – отразява я, отразява и „нас”, случайно озовалите се пред огледалото. По този начин улицата бива посочена с един жест, който нищо не означава. Въпросът е какво виждаме? Може би ядосан жител, който сега ще трябва да си промени траекторията на ходене, за да стигне до работното си място; хола на съседа, което ме кара да се притеснявам; твърде много светлина, не мога да спя; съвсем друга конфигурация, която променя способността ми за измеримост на пространството, бързо преминаване на колело, лениви котки, нахлуване на носталгичен спомен от детството или просто едно огледало. Обективиране на субективното преживяване в огледалото през комуникация с „мен”. Това несъмнено ще предизвика дискомфорт, просто защото социалният опит е принципно рефлексивен и възприема непосредствено значенията, не отграничава субекта от обекта. Дори леко раздразнение спрямо абсурда на това да се обръща внимание на такива дребни и банални жестове. Какъв е смисълът? Как разбирам, че това, което си мисля по отношение на образа в огледалото, има някакво значение? Но тъкмо през този въпрос струва ми се Проект 0 въвежда друг ракурс към публичността, тъй като непосредствените значения биват утвърждавани в комуникация с други и именно това ги прави публични. Пространството се произвежда в ситуация на среща с други и то може да е твърде банално по съдържание. Просто разговор на съседи, които обсъждат кандидатстудентския изпит на внучката или неволите на липсата от паркомясто в централните части на града. Проект 0 е скулптура на комуникативната ситуация, в която живеем, без да я забелязваме, и през която правим стабилни крехките социални смисли, а после те се разпадат, отиват си, за да се появяват може би отново. По този начин пространството започва да изглежда по друг начин – то е черта на социалното взаимодействие между хора. Градското пространството се мултиплицира и става твърде множествено, неуловимо и живо, а огледалото – естетика на нашите думи тук и сега.

Разбира се, въпросът е доколко тази ситуация може да бъде определена като политическа, което отново ни връща към темата за управляемостта. Как е възможно всекидневните смисли, които пораждат контексти (и в този смисъл пространства), да придобият изразимост в политиките на общината? Точен отговор едва ли може да бъде потърсен, но Проект 0 го задава, насочвайки погледа ни към микрофизиката на властта – променлива, хлъзгава, преминаваща през улицата. В този смисъл той представлява предизвикателство пред политическото ни въображение, върху което си струва да помислим.

 

Приложение – разговор с местни пред огледалото в Капана

Местен: Да не строят нещо? (Човекът си мисли, че това е преграда за строеж.)

Аз: Не, скулптура е.

Местен: Аха! Само да не мине някой с колата през него, че не се разбира много.

 

 

Владия Михайлова

 

Места на конфликт, места на диалог

 

Не знам дали е редно писането на репортаж да започва с питане за смисъла от самия репортаж. Във всеки случай, един месец след представянето на Проект 0 на Кирил Кузманов в Пловдив пред мен стои точно този въпрос. Имайки предвид това, че едва ли бих могла да изпълня условията на репортажа – текстът нито следва непосредствено събитието, нито предлага анализ на наблюдател, доколкото съм непосредствен участник в него – намирам за себе си смисъл в предаването на опит. Такъв, който полага Проект 0 в някакво културно поле на работа с публичното пространство, но и свидетелства за диалога, който съпътства проекта. Надявам се, този опит да бъде от полза при мисленето за практиките на изкуство в публична (градска) среда, които в последните години станаха популярна форма при организирането на събития. А също така и да покаже мястото на самия проект в мисленето на публичното пространство и работата с него, които имат специфична история в страната и същевременно са съществена част от „битието” на съвременното изкуство в публичните програми на биеналета, проекти в градска среда и др.

Международната конференция за изкуство и градска публична среда по замисъла на художника съвсем съзнателно следваше логиката на Проект 0. А именно, да създава връзки между нещата, да организира поле на видимост, в което се появяват различни гледни точки, влизащи в диалог помежду си. Условие за това бе и широката рамка. В самото заглавие на конференцията думите „изкуство”, „градска” и „публична” бяха оставени отворени с идеята да се създадат мостове между тях.

За Шантал Муф[1] възможностите за критическо действие се състоят в разпадането, прекъсването и новото създаване на връзки в социалното поле, което означава в разреждането на съществуващия ред. Според нея, това е властово действие на агонално, политическо врязване в структурата на социалното. Подобен тип действие се съдържа в замисъла и самия процес на осъществяване на Проект 0, стартирал като независима инициатива, реализирал се като художествен проект, който не се съобразява с друга рамка, освен със своята собствена, и не участва в други политики за мястото. Проект 0 съдържаше определена парадоксалност и не-в-ред-едност – двустранната огледална стена, пресичаща перпендикулярно ул. „Златарска”, едновременно отваряше пространство и се явяваше препятствие в града.

Самата среда на конференцията в Баня Старинна, създадена от Кирил Кузманов, въплъщаваше идеята на проекта и начина, по който тя се осъществява във времето. През 2010 г. (в рамките на Нощ на музеите и галериите) отново като част от платформата на проекта, на ул. „Златарска” бе организирана дискусия за Проект 0, изкуството и градската публичната среда, като по начина на организиране на местата за сядане участниците бяха поставени в диалогична среда, отговаряща на пространственото осмисляне на самия Проект 0. Такава среда бе създадена и в Баня Старинна: в средата бе поставен голям двустранен екран (на който се прожектираше в реално време случващото се в залата), а столовете бяха наредени свободно в пространството, без да създават разделение между говорещи и слушащи, участници и аудитория, така че да позволяват субективни конфигурации по избор на присъстващите. За конференцията бяха поканени хора с различен опит – художници, социолози, куратори, мениджъри, урбанисти, архитекти, както и представители от Община Пловдив; сред тях – Лъчезар Бояджиев, Овюл Дурмушоглу, Тодор Христов, Катрин Девентър, Десислава Димова, Милена Фетваджиева, Елиза Калоси, Раха Фаразманд, Ергин Чавушоглу, Владислав Костадинов, а като модератори бяха привлечени антропологът Стефан Кръстев и директорът на Фондация Отворени Изкуства Веселина Сариева. Целта бе да се говори за множеството аспекти, които се отнасят както към физическата структура на пространството (в архитектурен и урбанистичен план), така и към нейните политически и социални измерения (публичност).

Самият Проект 0 се появи в ситуация на преразпределящи се публични и частни интереси, които са специфични за квартал Капана. След 1989 г. в него протичат два успоредни процеса: от една страна, официалното му превръщане в групов паметник на културата и от друга, връщането на собствеността на имотите. Второто води до различни процеси на „дребни” отнемания и смени на функциите на сгради.[2] (Например в масираното появяване на фризьорски салони.) Така двата процеса превръщат Капана в място, където съсъществуват различни по характера, предназначението и архитектурата си обекти и поддържат жив въпроса за неговата идентичност. Според Кирил Кузманов „преди четири години кварталът беше почти невидим – останал като паралелно пространство на централните градски части, към които принадлежи”. Въпросът за мястото, според него, днес е по-важен, отколкото тогава, поради неговата „потенциалната джентрификация”. Така Проект 0 остана при първоначалната си идея – да дава поле на видимост, без да предписва решения, както и да следва хоризонтален принцип на реализация, базиран на участието, а не такъв, при който решенията се взимат отгоре надолу. Докато за зам. кмета Стефан Стоянов в началото на конференцията значението на Проект 0 за мястото се състои в самото му случване като такъв, то за повечето от участниците проектът провокира мислене за критическата роля на изкуството.

Способно ли е изкуството да бъде израз на споделена свобода? И как тази свобода може да се мисли политически? – бяха скритите под повърхността въпроси, свързани с проблема за изкуството в публично пространство. Сред множеството примери за различни проекти или художествени практики бяха поставени и редица принципни въпроси. Още в началото Лъчезар Бояджиев предложи типология на мислене на художествените практики в публично пространство, които, според него, винаги са свързани с предоговаряне на различни интереси при ползването на това пространство. Той предложи да говорим за публично изкуство (public art), изкуство в публичното пространство (art in public space) и изкуство на градската намеса (art of urban intervention), като разликите между тях се определят от типа връзки и фазите в процеса на предоговарянето на съществуването на тези връзки, които се формират като властови процеси в социалното и културно пространство. В първия случай това е изкуство, което се случва (показва устойчиво и независимо от възраженията, които възникват във времето) в предварително договорени условия – например в музеите или пък като паметник в градската среда. Във втория – авторът (художникът) преговаря с различни структури (въплътени в гражданството, властта и т.н.) и индивиди в социалното поле, за да реализира своята работа. (Подобен е случаят с Проект 0.) Последните са акционистки жестове, които са бързо планирани, не участват в дълги преговори и разчитат на бързо въз-действие, което да предизвика реакция или да бъде публичен фокус (с елементи на атракция). (Пример е акцията на Destructive Creation върху паметника на Съветската армия.)

Мисленето не само как можем да определим типологически различни художествени практики, но и как те самите предполагат различни роли на художника-зрителя-гражданина; както и едни или други естетически, политически и критически хоризонти на действие бе продължено и от другите участници в конференцията. Овюл Дурмушоглу постави въпроса за структурата в организацията и дизайна на изложбите, която трябва постоянно да бъде мислена така, че да създава комуникация с публиката – физически и ментално да я включва в изложбата. Кураторката говореше за възможностите в изложбите да бъдат „отразявани” конкретни проблеми в зависимост от мястото и условията на тяхното случване. Тя обърна внимание колко важно е художниците да се отнасят към конкретния контекст и да мислят работите си или тяхното представяне във връзка с него. Така предложената концепция за организиране на изложби надхвърля представата за идеалния индивидуален зрител, който идва в изложбата и „разбира” работата. Тя по-скоро обръща внимание на образователните аспекти при правенето на изложби, които бяха коментирани и от Десислава Димова. В разговорите Дурмушоглу сподели опита си при работа с публичната програма на 13-ото Истанбулско биенале миналата година, както и идеята на неговата кураторка Фуля Ердемчи, че изкуството в публичното пространство е точка на проявяване на потиснати в обществото конфликти. Това беше дискутирано от Катрин Девентър, която пък обърна внимание на политическите рамки, чисто мениджърските стратегии и решения при организацията на събития.

Въпросът как „местата на конфликт” могат да бъдат превърнати в „места на диалог” и дали това не би било просто примиряване на гледните точки без реален политически резултат, остана отворен. Специфичната неразрешимост на това до каква степен практиките на изкуство в публичното пространство са феномен, следващ определени политики и доколко те самите могат да създадат политически ситуации, също бе поставeн от Десислава Димова. С провокативното заглавие „Как да говорим на масите?” тя изтъкна проблемите за инструментализацията на изкуството от процесите на джентрификация, от креативните и туристически индустрии, както и при разрешаването на социални конфликти. Тя обаче предложи да се мисли и от другата страна – на изкуството в публична среда да се гледа като на феномен, тясно свързан с развитието на градовете. Нещо, за което според нея свидетелства все по-тясната връзка между съвременното изкуство и архитектурата. Употребата на самата дума „маси” бе отново в посоката на преосмисляне на фигурата на индивидуалния зрител и необходимостта да си дадем сметка за дидактичния характер на образователните практики, свързани с изкуството; с това, че показвайки изкуство, същевременно се обучава аудитория.

Връзката между изкуство и архитектура беше дискутирана и показвана многократно и от урбаниста Милена Фетваджиева, която посочи необходимостта от оставянето на непланирани сектори в самия урбанистичен план на града, където могат да възникнат спонтанни действия; и в представянето, което Ергин Чавушоглу направи на своят сайт-специфик проект Who Goes Up Must Come Down (Който върви нагоре, трябва да слезе надолу); и по специфичен начин във връзка с организирането на проекти в градска среда от Елиза Калоси. Последното върна към началния разговор след изложението на Лъчезар Бояджиев, като провокира въпроса до каква степен можем да говорим именно за изкуство при някои от проектите в публична среда и как се удържат границите на участието. В самия край на конференцията Владислав Костадинов направи анализ от архитектурна гледна точка на употребата на огледала и огледални повърхности при различни обекти и сгради.

Общата поанта бе, че ситуацията днес изисква не мащабно цялостно планиране на пространствата, следващо определен модел; но много повече конкретен, макар и структуриран подход. Подход, който обаче оставя възможности за луфтове и гъвкавост спрямо конкретна ситуация / пространство. Интересна теза предложи Раха Фаразманд, която обърна внимание на необходимостта от „психологизиране” на пространството при изпълнение на архитектурни или урбанистични проекти, като под това се разбира проучване на необходимостите и възприятията на хората, които го обитават. В контекста на многократно поставяните въпроси за възможността за свободно политическо действие (под това, разбира се, се има предвид критическо действие), архитектката обърна внимание, че вместо за „революция”, бихме могли да мислим за „еволюция”, за процес на постепенна промяна.

Някак фундаментални за така очертаната проблематика на конференцията бяха въпросите, предложени от социолога Тодор Христов. В своето представяне в началото на срещата той влезе в критически диалог с тезата на Антонио Негри за това, че изкуството може да създава не-места отвъд пазара и по този начин да представлява критика на късния капитализъм. Условията според Негри за това са: първо, то (изкуството) да поражда специфичен афект, който е властови опит; второ, този афект да превишава стандартите и в този смисъл да бъде самостоятелен властови жест; трето, да бъде комуникиран публично и така да бъде споделен = общ; четвърто, да отваря възможности за субектите да действат свободно. За Тодор Христов тези условия сами по себе си съдържат рискове. Той ги коментира от гледна точка на сложността на пазара на изкуство, който има различни нива и измерения. Обърна внимание върху възможността за приватизиране на публичната комуникация и най-вече върху феномена на инвестиране в изкуството, свързан с увеличаване на стойността му във времето. Така според социолога не-местата участват също в пазарните процеси.

Юли 2014



[1] Mouffe, Chantal, Art as an Agonistic Intervention in Public Space; in Open! – Art as a Public Issue, #14 / 2008

[2] Случаят с квартал Капана е уникален за страната. Идеята от края на 70-те за неговото разрушаване и превръщането му в търговски център активира група местни архитекти, които още тогава успяват да възстановят статута на мястото като групов паметник на културата, а по-късно през 90-те в екип, ръководен от арх. Антоанета Топалова (участник в тези процеси още от 70-те), създават силуети на улиците и последователно превръщат отделни сгради в паметници на културата.