0
603

Пътят на Ида

ricardo
Рикардо Пиля

Публикуваме откъс от романа „Пътят на Ида“, в който се срещат литературният свят, университетското всекидневие и детективското разследване.

bigpath1„Пътят на Ида“ е своеобразна сплав от автобиографични отзвуци, литературни герои и детективско разследване… Криминалната завръзка се появява в средата на романа – със смъртта на блестящата и потайна преподавателка по литература Ида Браун – и придава нов прочит на редица симптоми, които пулсират под повърхността на изкуствения микроклимат в академичния свят на кампуса.

„Кампусите са спокойни и изискани, замислени са с цел да изолират външния свят и страстите, но под тази повърхност текат бурните води на глух гняв: страховитото насилие на образованите хора“, казва авторът. Това затворено пространство е като метафора на състоянието на американското общество – силно регулирана общност, в която зад привидността на свободата и ефикасността се крие напрежение, разтърсващо от време на време системата с необичайна сила.

Марио Носоти

Рикардо Пиля е роден в Аржентина през 1941 г. Професор по латиноамериканска литература в Принстън, САЩ. Носител е на престижните международни награди за роман Планета (1997 г. – за „Пари за изгаряне“, също издаден от „Рива“), Ромуло Гайегос (2011 г. – за „Бяло ноктюрно“) и Форментор за литература за 2015 г. за цялостното си литературно и есеистично творчество, вписало се в световната литературна традиция.

„Пътят на Ида“, Рикардо Пиля, изд. „Рива“, превод от испански Мариана Китипова

 

Злополуката

 

ГЛАВА ПЪРВА

По онова време живеех различни животи, движех се в независими една от друга поредици: тази на приятелите, на любовта, на алкохола, на политиката, на кучетата, на баровете, на нощните разходки. Пишех сценарии, които не се филмираха, превеждах купища криминални романи, които си приличаха като капки вода, редактирах скучновати книги по философия (или психоанализа) от други автори. Бях изгубен, откъснат, докато накрая – случайно, внезапно, неочаквано – се озовах като преподавател в Съединените щати, замесен в събитие, за което искам да оставя свидетелство.

Приех предложението да прекарам един семестър като гостуващ преподавател в елитния и престижен университет „Тейлър“[1]; някакъв кандидат не се беше явил и се бяха спрели на мен, защото ме познаваха, писаха ми, договорихме се, определихме дата, но аз започнах да увъртам, да отлагам: не исках да се погреба цели шест месеца в някакво затънтено място. Един ден, в средата на декември, получих писмо от Ида Браун, написано със синтаксиса на спешните телеграми: „Всичко готово. Изпратете учебния план. Очакваме пристигането Ви“. Същата вечер беше много горещо, така че си взех душ, извадих бира от хладилника и седнах в тапицираното кресло до прозореца: навън градът беше тъмно море, изпълнено с далечни светлини и нехармонични звуци.

Бях се разделил с втората си жена и живеех сам в апартамент, който ми беше преотстъпил мой приятел в квартал „Алмагро“. Толкова отдавна не бях публикувал нищо, че веднъж на излизане от киното блондинката, която заговорих, се изненада, когато разбра кой съм, защото мислела, че съм умрял („О, казаха ми, че си починал в Барселона“).

Работех върху книга за годините на Уилям Хенри Хъдсън[2] в Аржентина, но писането не ми спореше. Бях уморен, скован от инерцията и две седмици не пипнах нищо, докато една сутрин Ида ме намери по телефона. Къде съм се бил изгубил, та никой не можел да ме открие? Оставал един месец до началото на лекциите, трябвало веднага да отида. Всички ме очаквали, преувеличи тя.

Върнах ключовете от апартамента на приятеля ми, оставих вещите си в склад за мебели и заминах. Прекарах една седмица в Ню Йорк и в средата на януари потеглих с влак на „Ню Джързи Трензит“ за спокойното градче, където се намираше университетът. Разбира се, Ида не беше на гарата, когато пристигнах, но бе изпратила двама студенти да ме чакат на перона с табела, на която с червени букви бе изписано грешно името ми.

Беше валяло сняг и паркингът приличаше на бяла пустиня, с потънали в мразовита мъгла автомобили. Качих се в колата и потеглихме със скоростта на костенурка в падащата привечер, огрени от жълтеникавата светлина на уличните лампи. Най-после пристигнахме в къщата на Маркам Роуд, недалече от кампуса – университетът я беше наел от един преподавател по философия, който прекарваше едногодишния си отпуск в Германия. Студентите бяха Майк и Джон ІІІ (щях да ги видя отново в часовете), много енергични и много мълчаливи, които ми помогнаха да сваля куфарите, дадоха ми няколко практически указания, вдигнаха вратата на гаража, за да видя тойотата на професор Хюбърт, която беше включена в наема; показаха ми как работи отоплението и ми оставиха един телефонен номер, ако стане леденостудено („в случай че възникне проблем, позвънете на „Обществена безопасност“).

 

Градчето беше прекрасно и изглеждаше един съвършено различен свят, въпреки че се намираше на шейсет километра от Ню Йорк. Жилищни сгради с обширни открити дворове, големи стъклени прозорци, улици с дървета, пълен покой. Все едно се намирах в луксозна психиатрична клиника – точно онова, от което се нуждаех в момента. Никъде нямаше решетки, нито караулки, нито каквито и да било зидове. Укрепленията бяха от друго естество. Опасностите сякаш бяха далече, отвъд горите и езерата, в Трентън, в Ню Брънзуик, в опожарените къщи и бедните квартали на Ню Джързи.

Първата вечер си легнах късно. Оглеждах стаите, наблюдавах през прозореца лунния пейзаж на близките дворове. Къщата беше много удобна, но отново изпитвах странното чувство на безтегловност заради факта, че за пореден път живеех в чуждо жилище. Картините на стената, украшенията на полицата над камината, дрехите, грижливо опаковани в найлонови торби, ме караха да се чувствам по-скоро като воайор, отколкото като натрапник. В кабинета на горния етаж стените бяха покрити от лавици с книги по философия и докато ги разглеждах, си помислих, че томовете сякаш са направени от някаква гъста материя, която винаги ми е позволявала да се откъсвам от настоящето и да бягам от реалността.

В шкафовете в кухнята открих мексикански сосове, екзотични подправки, буркани със сушени гъби и домати, тенекиени кутии с олио и бурканчета с мармалад, сякаш къщата беше подготвена да издържи на дълга обсада. Консерви и книги по философия – какво друго можех да желая? Приготвих си доматена супа „Кембъл“, препекох от замразения хляб и отворих консерва сардини и бутилка  „Шенен блан“. После си направих кафе и се настаних на дивана в хола, за да гледам телевизия. Винаги правя това, когато пристигам на ново място. Телевизията е еднаква навсякъде, тя е единственият елемент от реалността, който устоява на всички промени. По канал ESPN „Лейкърс“ побеждаваха „Селтик“, по News Бил Клинтън се усмихваше с простодушната си усмивка, една кола потъваше в морето в реклама на „Хонда“, по HBO даваха „Обладани“ на Къртис Бернхард, един от любимите ми филми. Джоан Кроуфорд се появяваше в квартал в Лос Анджелис, без да знае коя е, без да си спомня нищо за миналото си, вървейки по странно осветените улици, сякаш се движеше в празен аквариум.

Явно съм задрямал, защото звънът на телефона ме събуди. Беше около полунощ. Някой, който знаеше името ми и ме наричаше „господин професоре“, с прекалена настойчивост предложи да ми продаде кокаин. Всичко беше толкова необичайно, че сигурно беше вярно. Изненадах се и прекъснах разговора. Можеше да е някой шегобиец, глупак или агент на Службата за борба с наркотиците, контролиращ личния живот на преподавателите от Бръшляновата лига[3]. Откъде знаеше фамилията ми?

Това обаждане истински ме обезпокои. Често страдам от леки пристъпи на тревожност. Не повече от който и да е друг нормален човек. Представих си, че някой ме наблюдава отвън, и угасих лампите. Дворът и улицата бяха потънали в сенки, листата на дърветата се полюшваха от вятъра; отстрани, зад дървената ограда, се виждаше осветената къща на съседите, в чийто хол дребна жена в спортен екип правеше упражнения по тай-чи бавно и хармонично, сякаш плуваше в нощта.

На следващия ден отидох в университета, запознах се със секретарките и с някои колеги, но не споменах на никого за странното среднощно обаждане. Снимах се, подписах разни документи, дадоха ми карта за библиотеката и се настаних в един слънчев кабинет на третия етаж на департамента с изглед към покритите с каменни плочи пътеки и готическите сгради в кампуса. Семестърът започваше, студентите пристигаха с раниците и куфарите си с колелца. Сред ледената белота на широките алеи, осветени от януарското слънце, се разнасяше весела глъч.

Намерих Ида Браун в стаята на преподавателите и отидохме да обядваме във Фери Хаус. Бяхме се виждали по време на престоя ми тук преди три години, но докато аз се спусках към дъното, на нея времето й се беше отразило положително. Изглеждаше неустоима с елегантното си сако от рипсено кадифе, с яркочервените устни, стройното тяло и самоувереното и насмешливо държане. („Добре дошъл в гробището, където идват да умрат писателите!“)

Ида беше звезда в академичния свят. Дисертацията й за Дикенс беше спряла изследванията върху творчеството на автора на „Оливър Туист“ за двайсет години. Заплатата й беше държавна тайна, твърдяха, че й я повишават на всеки шест месеца и че единственото условие било да получава сто долара повече от най-добре платения мъж (тя не ги наричаше така) в професията й. Живееше сама, никога не се бе омъжвала, не искаше да има деца, винаги бе заобиколена от студенти, по всяко време на нощта човек можеше да види светлините в кабинета й и да си представи лекото бръмчене на компютъра й, на който пишеше впечатляващите си материали за политика и култура. Можеше също да си представи как тихо се подсмихва при мисълта за скандала, който нейните хипотези ще предизвикат сред колегите й. Твърдяха, че е сноб, че сменя теорията си на всеки пет години и че всяка нейна книга е различна от предишната, защото следва властващата в момента мода. Всички обаче завиждаха на интелигентността и енергичността й.

Едва седнахме на масата, и тя ме осведоми за положението в Департамента по съвременна култура и киноизкуство, в чието създаване бе участвала. Беше включила киното, защото студентите, както твърдеше тя, можело да не четат романи, да не ходят на опера, да не харесват рока или концептуалното изкуство, но винаги щели да гледат филми.

Беше непосредствена, директна, умееше да се бори и да мисли („тези два глагола вървят заедно“). Водеше неумолима война срещу дериданските[4] клетки, които контролираха департаментите по Източна литература, и най-вече срещу централното ръководство на Йейлската школа по деконструкция. Не ги критикуваше от позициите на защитниците на канона, като Харолд Блум или Джордж Стайнър („кичовските естети от списанията на просветената средна класа“), а ги атакуваше отляво, опирайки се върху великата традиция на марксистките историци („но изразът марксистки историк е плеоназъм, също като израза американско кино“).

Работеше за елита и против елита, мразеше хората от професионалното си обкръжение, не се радваше на широка публика, четяха я единствено специалистите, но оказваше въздействие върху онова малцинство, което пресъздава крайните хипотези, преобразява ги, популяризира ги, превръща ги – години по-късно – в информация за масовите медии.

Беше чела книгите ми, познаваше проектите ми. Искаше да проведа семинар за творчеството на Хъдсън. „Нуждая се от твоята перспектива“ – каза ми тя с уморена усмивка, сякаш тази перспектива не беше кой знае колко важна. Каза ми, че работи върху отношенията на Конрад[5] с Хъдсън, предупреждавайки ме, че това е нейна територия и че не е в мой интерес да навлизам в нея. (Не вярва в частната собственост, казваха за нея, а само в онова, което засяга нейната изследователска област.)

Едуард Гарднър, издателят, открил Конрад, беше публикувал и книгите на Хъдсън. По този начин двамата писатели се бяха запознали и бяха станали приятели; бяха най-добрите английски прозаици в края на ХІХ в., и двамата бяха родени в далечни екзотични страни. Ида се интересуваше от традицията на онези, които се противопоставяха на капитализма, изхождайки от една архаична и прединдустриална позиция. Руските популисти, бийтпоколението, хипитата, а сега еколозите бяха подхванали отново мита за естествения начин на живот и селската комуна. Според Ида Хъдсън беше прибавил към тази полуюношеска утопия интереса си към животните. Пълно е с гробове на котки и кучета в гробищата на луксозното предградие, каза тя, докато бездомните умират от студ на улиците. Според нея единственото, което бе оцеляло от литературната борба срещу въздействието на промишления капитализъм, бяха разказите за деца на Толкин. Но в крайна сметка какво съм смятал да правя в часовете си? Обясних й плана на семинара и разговорът продължи в този дух без особени сътресения. Беше толкова красива и толкова умна, че изглеждаше леко изкуствена, сякаш се опитваше да смекчи чара си или го смяташе за недостатък.

Приключихме с обяда и тръгнахме по „Уитърспун“ към Насау Стрийт. Снегът беше започнал да се топи под слънчевите лъчи и ние вървяхме предпазливо по заледените алеи. Щял съм да имам няколко свободни дни, за да свикна с обстановката, ако ми потрябвало нещо, трябвало само да й се обадя. Секретарките можели да се погрижат за административните подробности, студентите били въодушевени от курса ми. Надявала се да се чувствам удобно в кабинета ми на третия етаж. Когато се разделяхме на ъгъла срещу кампуса, тя постави ръка на рамото ми и ми каза с усмивка:

– През есента винаги съм разгорещена.

Замръзнах на място напълно объркан. А тя ме погледна със странно изражение, изчака за момент да изрека нещо, а после се отдалечи с решителни стъпки. Може би не ми беше казала това, което ми се стори, че чух (In the fall I’am always hot), може да е казала: При падането винаги съм ястреб. Би могло да бъде hothawks[6]. С „есен“ е искала да каже есенния семестър, но скоро след това започваше пролетният семестър. Разбира се, hot на жаргон можеше да означава speed[7], а fall на харлемски беше „престой в затвора“. Ако човек говори с жена на чужд език, значението на думата се разширява. Това беше още един знак за объркването, което щеше да се задълбочи през следващите дни. Обикновено съм много прецизен към езика – навик от образованието ми, – слухът ми е отровен от фонетиката на Трубецкой[8] и винаги чувам повече от необходимото, понякога задържам вниманието си върху анаколутите[9] или адиективните съществителни и губя значението на фразите. Случва ми се, когато съм на път, когато не съм спал, когато съм пиян и също когато съм влюбен. (Или би било граматически по-правилно да кажа: случва ми се, когато пътувам, когато съм уморен и когато харесвам някоя жена?)

Прекарах следващите седмици изпълнен с тези странни съмнения. Английският език ме държеше в напрежение, защото греша по-често, отколкото би ми се искало, и отдавам тези грешки на заплашителния смисъл, който думите имат понякога за мен.  Down the street there are pizza huts to go to and the pavement is nice, bluish slate grey. Не можех да мисля на английски, веднага започвах да превеждам. В дъното на улицата има пицария и асфалтът (настилката) блести приятно под синкавата светлина.

Животът ми навън беше спокоен и монотонен. Пазарувах в супермаркета „Дейвидсън“, готвех си вкъщи или се хранех в клуба на преподавателите, срещу парка на Проспект Хаус. Понякога се качвах в колата на професор Хюбърт и обикалях близките села. Стари селища, със следи от битките по време на войната за независимост или от жестоката гражданска война в САЩ. Друг път се разхождах по брега на Делауеър, канал, който през ХІХ в. е свързвал Филаделфия с Ню Йорк и е бил основният търговски път. Прокопали го с лопати ирландските имигранти и имал сложна система от шлюзове и диги, но вече не го използваха и се бе превърнал в сенчеста алея с луксозни къщи по склоновете, които гледаха към спокойните води. Беше замръзнал по това време на годината и хлапетата, с жълти якета и червени шапки, летяха с кънките и шейните си по леда.

Едно от заниманията ми бе да наблюдавам съседката си. Беше единствената успокояваща гледка в самотните ми утрини. Мъничка фигура, която се грижеше за цветята в малката си градина сред мъртвата земя. От стаята ми на горния етаж я виждах да слиза в двора всяка сутрин. Вървеше внимателно по снега, а после повдигаше жълтия полиетилен, предпазващ оранжерийните цветя, които отглеждаше в единия ъгъл, на завет до каменния зид. Опитваше се да опази кълновете от скрежа и липсата на слънце, както и от ледения зимен вятър. Мисля, че говореше на цветята, до мен достигаше тих шепот на чужд език, като нежна и непозната музика. Понякога ми се струваше, че подсвирква с уста, странно е жена да подсвирква, но една сутрин я чух да припява „Картини от една изложба“ на Мусоргски. В реалността има фонова музика и в случая руската мелодия – доста лека – подхождаше много на обстановката и на душевното ми състояние.

 

Бях чел Хъдсън няколко пъти през живота си и дори в миналото бях посетил фермата „Двайсет и петте омбу[10]“, където беше роден. Намираше се близо до дома ми в Адроге и отивах с велосипед до трийсет и седми километър, поемах по черния път, обграден от дървета, и стигах до ранчото сред полето. Всички обичаме природата, когато сме много млади, и Хъдсън – като много писатели, които препредават тези емоции от детството си – сякаш бе останал там завинаги. Дълги години по-късно, през 1918-а, болен в продължение на шест седмици в една къща до морето в Англия, Хъдсън получил някакъв вид божествено откровение, което му позволило да преживее с „чудодейна“ яснота щастливите си младежки дни в пампата. Подпрян на възглавниците и въоръжен с молив и тетрадка, написал на един дъх, в състояние на трескаво щастие „Там далече и отдавна“, своята прекрасна автобиография. В тази връзка между болестта и спомена има нещо от неволната памет на Пруст, но както самият Хъдсън пояснява, „не беше онова познато на повечето хора душевно състояние, в което един цвят или звук, или най-често ароматът на някое цвете, свързани с най-ранните ни години, възстановяват миналото внезапно и толкова ярко, че сякаш е почти илюзия“. Било е по-скоро някакво просветление, сякаш отново се е върнал там и е успял да види ясно дните, които е преживял. Прозата, родена от тези спомени, е един от най-забележителните моменти в англоезичната литература и също, парадоксално, едно от най-ярките събития в безцветната аржентинска литература.

Може би е писал така, защото е смесвал английския с испанския от детството си; в оригиналите на текстовете му често се появяват съмнения и грешки, които свидетелстват за недостатъчната близост с езика, на който е пишел. Един от биографите му си спомня, че понякога се спирал, за да потърси някоя дума, която му се изплъзвала, и веднага прибягвал към испанския, заменял я с нея и продължавал да пише. Сякаш езикът от детството му винаги се намирал близо до творчеството му и бил съкровищница, в която се съхранявали изгубените слова. Пишел на английски, но синтаксисът бил испански и спазвал мелодичния ритъм, присъщ на пустинната словесност на лаплатските равнини.

През 1846 г. семейство Хъдсън напуснало „Двайсет и петте обму“ и се преместили в Часкомус, където бащата бил наел една ферма. Пътищата били почти непроходими по онова време и не е трудно човек да си представи мъчителното пътуване, продължило три дни. Потеглили един понеделник призори с волска каруца, следвайки едва забележимата диря на пътя, водещ на юг. В каруцата били родителите и децата. Носели малко багаж със себе си, защото дрехите, кучетата, посудата и книгите пътували с лодка по реката. Колата се движела бавно, със скърцане и клатушкане, търсейки пътя на войските. Един фенер се полюшвал на кръста на каруцата, а пред тях се простирала нощта.

 

Излизах от библиотеката следобед и се връщах вкъщи по Насау Стрийт. Често сядах да обядвам в „Блу Пойнт“, рибен ресторант, който се намираше по средата на пътя. Един просяк киснеше неизменно на паркинга. Държеше плакат, на който пишеше „От Орион съм“, и носеше бял шлифер, закопчан до врата. Отдалече приличаше на санитар или на учен в лабораторията си. Понякога се спирах да поговоря с него. Беше написал, че е от Орион, в случай че се появеше някой, който също е от там. Търсеше си компания, но не каквато и да е. „Само хора от Орион, мосю“, каза ми той. Смята ме за французин и аз не опровергах това, за да не променя хода на разговора. След малко замълчаваше, после се опираше на някой калник и заспиваше.

Вкъщи подреждах бележките, които бях водил в библиотеката, и работех по цяла нощ. Приготвях си чай, слушах радио, опитвах се да отложа настъпването на утрото.

Хъдсън си спомняше с носталгия времето, когато бил войник в Националната гвардия и участвал във военните учения и маневри през 1854-та близо до р. Колорадо в Патагония. „По време на войниклъка вкусих от самотния и труден войнишки живот на гаучото[11] и се научих от индианците да спя излегнат върху гърба на коня.“

„Прозрачни години“, романът на Хъдсън, пресъздава суровата и аскетична илюзия за свят, разположен в далечното бъдеще. „Сексуалната страст е основната мисъл в романа ми, пише Хъдсън в едно писмо, идеята, че няма да има отдих, нито вечен покой, докато тази лудост не изчезне. Можем да твърдим, че сме се издигнали морално и духовно, но смятам, че няма промени, нито се забелязва някакво стихване на необузданото сексуално влечение, което ни измъчва. Днес горим със същата страст, с която сме пламтели преди десет хиляди години. Можем да се надяваме, че един ден няма да има бедни, но никога няма да видим края на проституцията.“

 

Аз също живеех в един прозрачен свят и увлечен от известна отшелническа склонност, се опитвах да следвам установена рутина, въпреки че се чувствах все по-объркан. Страдах от леки психични разстройства, които имаха върху мен странно въздействие. Не можех да спя и в бъзсънните нощи излизах да повървя. Селото изглеждаше необитаемо и аз обикалях тъмните квартали като призрак.  Гледах къщите в нощната тъмнина, откритите градини; чувах шумоленето на вятъра сред дърветата и понякога до мен долитаха глухи гласове и звуци. Дори мислех, че тези бели нощи, в които скитах из празните улици, са всъщност съновидения, и сутрин се събуждах изтощен, без да съм сигурен, че не съм прекарал нощта, въртейки се в леглото, без да напускам стаята.

Излизах от тези състояние полузаслепен, сякаш бях прекарал дълго време загледан в светлината на някоя лампа. Ставах със странно усещане за бистрота на ума, спомнях си ясно някои откъслечни подробности –  счупена верига на тротоара, мъртва птица. Беше точно обратното на амнезията: образите бяха запечатани с фотографска точност.

Това можеше да е резултат от кошмар или от безсънието, но пазех в тайна тези симптоми. Само лекарят ми в Буенос Айрес знаеше за това и в действителност ме беше посъветвал да не пътувам, но аз се възпротивих, бях сигурен, че животът в уединения кампус ще ме излекува. Няма нищо по-хубаво от спокойно и изпълнено със зеленина градче.

– Няма нищо по-лошо – прекъсна ме доктор Ахрест и ми подаде рецепта. Беше изключителен лекар и любезен и спокоен човек. Според Ахрест аз страдах от странно заболяване, което той наричаше дървовидна кристализация. Беше вследствие на умората и на злоупотребата с алкохол, сякаш внезапно получавах малки нервни кризи на възкресяване на спомени. Може би заболяването ми или пък усещането, че съм се изгубил, се засилваше на някое място, в което вече съм бил години по-рано и което си спомнях смътно.

Когато се чувствах затворен като в клетка, отскачах до Ню Йорк и прекарвах два дни сред тълпите в града, без да се обаждам на никого, без да се набивам в очи, като посещавах анонимни места и избягвах Сентръл Парк и твърде отворените пространства. Открих кафенето „Ренси“ на Макдугъл Стрийт и се сприятелих със собственика, но той не успя да ми каже защо кафенето се нарича така. Отсядах в „Лио Хаус“, католическо общежитие, поверено на грижите на монахини. Преди време в него  нощували близките, които посещавали болните си роднини в една болница в района, но сега беше малък хотел, отворен за всички, в който настаняваха с предимство свещеници и семинаристи. Срещах ги на закуска – целомъдрени и тържествени, те се смееха на най-малкото нещо като децата и четяха с преднамерено вглъбен вид религиозните си книги.

Излизах от там, както толкова често правех нощем в Буенос Айрес, в търсене на някое приключение. Обикалях Вилидж или Челси, вървях по ледените улици и гледах момичетата, които минаваха, облечени в големите си шлифери и обути с високите си ботуши. Остарявах, бях прехвърлил петдесетте и ставах невидим за жените. Може би поради тази причина един следобед реших да се обадя на Елизабет Уистрин, която преди години беше публикувала разказите ми в малкото си издателство. При първото ми пътуване до Ню Йорк преди три години бяхме спали няколко пъти заедно.

Беше дребничка и много дейна, с тъмна кожа, наполовина мулатка. Беше я отгледало семейство на германски имигранти, защото майка й – която била негърка (афроамериканка, казваше тя) – я дала за осиновяване. Никога не бе виждала майка си и нямаше начин да я издири, защото жената беше взела всички легални мерки, за да не бъде идентифицирана. Накрая Елизабет наела детектив, който да я намери, но когато той я открил в Сейнт Луис, тя не се решила да отиде да я види. Жената била сменила името си, живеела в центъра на града и работела в модно списание. Елизабет не се запознала с майка си, но се бе сприятелила с детектива и един следобед отидохме да го посетим. Наричаше се Ралф Паркър, от агенция „Ейс“, и живееше в апартамент близо до Уошингтън Стрийт. Долу на вратата на сградата имаше устройство за контрол на достъпа, детектор на метали, камери. Паркър ни чакаше на етажа си пред асансьора. Беше около четирийсетгодишен, с тъмни очила и лице на лисица. Апартаментът му беше с високи тавани, полупразен, с големи прозорци, от които се виждаше градът. Имаше и четири компютъра, поставени в полукръг на голямо писалище, които стояха постоянно включени, с отворени файлове и няколко активирани сайта. За пръв път видях мрежа на уеб в интернет със специална търсачка, WebCrawler, която се бе появила съвсем наскоро.  Браузърът обхождаше страниците, с които Паркър беше свързан, и информацията пристигаше мигновено. Частните детективи вече не излизаме на улицата, каза той.  Всичко, което търсим, е тук. Един от екраните беше свързан с някакъв склад на пристанището и когато човек движеше курсора, можеше да влезе в сградата и да види неколцина мъже, седнали на маса, и да чуе какво говорят. Паркър изключи звука и остави картината, която се движеше като в някакъв сън. Мъжете се смееха и пиеха бира и на един от кадрите ми се стори, че видях оръжие. Вече няма и частни детективи в истинския смисъл на думата, добави той, няма човек, който да разследва частно престъпленията. Това може да се види само във филмите, в телевизионните сериали, но не и в живота. Истинският свят е неясен, психотичен, корпоративен, нелогичен. Ако останеш сам, на улицата, няма да просъществуваш и два дни, усмихна се Паркър. Пушеше джойнт след джойнт и пиеше джинджифилов ейл. Агенция „Ейс“ била организация с много членове, които обаче били независими. Работели с информатори, с полицията, наемали наркомани, проститутки, педерасти, войници, внедрявали се, действали в банди. Никой не познавал другите агенти, всички се свързвали чрез интернет. По-добре било да не познаваш лично онези, които работели с теб, имало много гадняри в професията. Privateshit.[12]

Разследваше смъртта на трима чернокожи войници от пехотен батальон във войната в Залива, в който повечето офицери и подофицери били тексасци. Една организация на роднини на афроамерикански войници го бе наела, за да разследва случилото се. Беше сигурен, че са били убити. Чист расизъм. Убили ги за развлечение. Агенцията се свързала с няколко войници, които все още били в Кувейт, и именно те щели да разбулят случая. Аз само обработвам информацията, каза той. Ако успеел да го докаже, щели да бъдат изправени пред съда и щял да предостави доказателствата на адвокатите. Показа ни снимката на трима млади чернокожи войници, облечени с бойна униформа, в пустинята на Ирак.

После отидохме да хапнем в един китайски ресторант. Паркър продължи да ме осветлява относно истината за професията си. През 1846 г. в Бостън била основана първата детективска агенция, специализирана в промишлен шпионаж и контрол на стачкуващи работници. („Следенето на един индивид по всяко време и навсякъде, за да бъде сплашен, и  прикритото наблюдение над току-що проходилите синдикални организации фигурирали сред обичайните им дейности.“) Паркър говореше с някакъв романтичен цинизъм, сякаш единствено той беше открил, че светът е недружелюбно блато. Светлината в този мрак, изглежда, беше Марион, бившата му жена, която внезапно го бе напуснала и която той безуспешно се опитваше да спечели отново. Момичето работеше в книжарница и когато Паркър научи, че съм писател (или че някога съм бил писател), настоя да отидем да я видим и й се обади по телефона, крачейки от единия до другия край на китайския ресторант, за да я предупреди, че отиваме при нея и че трябва непременно да се запознае с мен, защото съм бил голям приятел на Борхес. Отидохме до книжарницата, която се казваше „Лабиринт“ и се намираше в квартала на Колумбийския университет. Наистина на стената на входа имаше гравирана фраза на Борхес за лабиринтите, но вътре нямаше нито една негова книга. Момичето беше много привлекателно, червенокосо и високо, и говореше за Паркър, сякаш той не се намираше там. Живели заедно няколко месеца, но тя го напуснала, защото й дошло до гуша от ревнивостта и избухливостта му. Сега Паркър я следеше чрез един от копоите си и беше научил, че излиза с женен мъж. Паркър непрекъснато се движеше и я прекъсваше, за да я склони да дойде с нас на питие в „Алгонкин“, но тя отказа с ясни аргументи и изключително внимателно, сякаш трябваше да убеждава току-що излязъл от психиатрията луд. Накрая ние с Елизабет си тръгнахме, а Паркър остана да прелиства книги, навярно за да изчака работното й време да приключи.

Според Елизабет той беше много добър детектив, но личният му живот бил пълен хаос, знаел твърде много за всички, затова ревнувал и изпитвал всеобщо недоверие. Имах усещането, че тя също е имала история с детектива и също е била разследвана от него. Другият проблем, каза тя, сякаш бе прочела мислите ми, е, че навсякъде ходи въоръжен и е доста невъздържан. Изпратих я до апартамента й и въпреки настояването й не останах, а отидох до автогарата, за да взема автобуса, който прекосяваше Ню Джързи и ме оставяше в градчето.

Пристигнах след полунощ, всичко беше пусто и тъмно, само паркираните коли опровергаваха усещането, че мястото е необитаемо. Имах поща в кутията, но не беше нищо важно, неплатени фактури, рекламни брошури. Тъкмо щях да вляза в къщата, когато видях съседката си, която излизаше от пералнята, където беше отишла да пере. Каза ми, че и тя не може да спи нощем, явно мислеше, че съм излязъл да повървя, за да се преборя с безсънието. Говореше английски с лек европейски акцент. Каза ми, че е рускиня, пенсионирана преподавателка по славянски езици. Мъжът й умрял преди две години. Когато съм искал, можел съм да отида в дома й, да пия чай и да си побъбрим. Беше възрастна жена, подвижна и енергична; имаше фини черти и светли, пронизителни очи. Една от онези жени, които са хубави на всякаква възраст, с лукав вид, който годините не заличават. Говореше толкова живо и изразително, че не приличаше на старица; по-скоро имаше вид на актриса, която играе ролята на вече възрастна дама. („Жените на моята възраст не остаряват, драги, те само полудяват“, ми каза веднъж тя.)

 

 


[1] Taylor University – частен евангелски християнски колеж, един от най-старите, основан в Америка през 1846 г. – Б. пр.

[2] Английски писател, естествоизпитател и орнитолог, роден и живял в Аржентина до трийсет и две годишна възраст (1841 – 1922). – Б. пр.

[3] Група висши училища в САЩ с отлично академично обучение и високи критерии за прием. – Б. пр.

[4] По името на Жак Дерида (1930 – 2004) – френски философ, писател, литературен, културен и политически теоретик, създател на понятието „деконструкция“, обозначаващ процеса, посредством който писмените и устните форми на изразяване започват да променят и да задълбочават своите значения. – Б. пр.

[5] Джоузеф Конрад (1857 – 1924) – британски писател от полски произход. – Б. пр.

[6] Букв. горещи ястреби (англ.). – Б. пр.

[7] Бързина, скорост (англ.). – Б. пр.

[8] Николай Трубецкой (1890 – 1938) – виден руски лингвист. – Б. пр.

[9] Анаколут – граматически неправилно съгласуване на думите в изречението. – Б. пр.

[10] Южноамериканско дърво с дебела кора, мека дървесина и голяма корона. – Б. пр.

[11] Гаучо – жител на пампасите в Аржентина и Уругвай, препитаващ се от животновъдство и водещ номадски начин на живот. – Б. пр.

[12] Частно лайно (англ.). – Б. пр.