0
974

Религия и поезия

Пол Клодел

Отчаянието е преходно настроение. Човешката душа не е създадена за него. Нищо не може да се създаде или построи с материали като бунта, отчаянието и цинизма.

Религия и поезия

Много съм развълнуван от поканата да говоря днес недалеч от гроба на Едгар По, и то в този забележителен град[1] – опора на вярата и католическите традиции в Америка, в край, осветен от името на Пресветата Дева, където „Ковчег“ и „Колумб“ – корабите на лорд Балтимор – ненапразно са донесли кълновете на свободата и истината.

Тема на моя размисъл са френската поезия и причините, поради които тя би трябвало да е обвързана преди всичко с религията. Католически означава вселенски и още от първите редове на Символа на вярата ние узнаваме, че светът се дели на видимо и невидимо. За невидимия свят ни известява светлината на разума и на вярата. За видимия свят – разумът, въображението и чувствата. Все нужни неща, всяко по себе си. Разумът е прекрасен. Както въображението и чувствата. Само еретиците или пък янсенистите[2], примерно като Паскал, смятат, че някои качества на човешкия разум, сътворен от Бога, могат да са лоши сами по себе си. Всъщност зли са единствено проявленията на хаоса и злонамереността. Видимият свят не следва да се дели от невидимия свят. И двата съставляват всемира, създаден от Бога, пронизани са от явни или тайни връзки. Апостолът казва, че ние узнаваме невидимия свят чрез видимия. Науката изучава само видимия свят. Нейното назначение е да направи преход от следствието към причината, от едно явление в материалния свят към друго, от факта към закономерността. Науката се интересува от съществуващото, а не от онова, което то означава. От човешките качества тя използва единствено разума, който захранва паметта и подбужда въображението. Това е способност за констатация, а не за съзидание. Науката се опитва да класифицира, да систематизира и да извлича полза от заобикалящия ни свят, поради което не ѝ е потребно да използва всички качества на човешкия разум, на душата и тялото, на ума и сърцето. Между „виждането“ и „съзиданието“ има огромна разлика. Истинското предназначение на изкуството – и в частност на поезията – се състои тъкмо в съзиданието. От явленията, възприемани с нашите сетива, човекът създава нещо умопостижимо и услаждащо чувствата. От явленията на материалния свят той създава духовния свят. Влагайки в словото пълното му значение, разкривайки го за нашия ум и за сетивата ни, поезията, както биха казали на английски, обладава власт, позволяваща на личността пълноценно да се осъществи. За да познаеш вещта, е достатъчно да разбереш какво тя представлява, а за да я създадеш – трябва да проумееш как е устроена. А за да узнаеш как е устроена, е необходимо да разбереш защо е създадена, как се съотнася с останалите неща и какъв е първоначалният ѝ замисъл. Няма да постигнете същността ѝ, няма да съумеете да се възползвате от нея, ако не проумеете мястото, което тя заема в общото устройство на света, на видимото и невидимото, сиреч ако у вас няма вселенска, тоест религиозна представа за света.

Разбира се, дори да нямате обща представа за земята и небето, можете да нижете прекрасни стихчета, да ваете изящни дреболии, да си намирате купища занимавки. Ала в подобна езическа поезия според мен винаги има нещо ущърбно, някаква ограниченост. Даже за полета на пеперудата е нужен небесен простор. Ако не различавате слънцето сред звездите, няма да забележите и лайката в тревата.

Френската поезия от XVII и XVIII в. предлага един стегнат, остроумен и хармоничен начин на изразяване на мислите. Това е особен начин на изказ, обсипан с поговорки и крилати изрази, напомнящи говора на селските жители. През XIX в. съществува истинска поезия, ала това е поезия без Бог. Мнозина френски поети от XIX в. не са били лишени от талант, дори от блясък, но не им е достигала вяра. И ако техните творби днес не изглеждат като купчина отломки, то моето обяснение е, че причината за този стремителен упадък не е бездарността, а безбожието. С други думи – и на техния талант, и на творбите им е липсвал най-важният елемент.

За да илюстрирам това мое твърдение, ще се спра на няколко теми или „мотиви“ от френската и английската поезия през XIX в.

Ключовата тема – тя наистина се корени в човешката природа – е темата за бунта. Докато в света съществува несправедливост, бунтът ще намира дълбок отклик в множество човешки сърца. Реакцията е напълно естествена, даже законна. Всички знаем, че човекът винаги ще намери какво да каже в своя защита. В изумителната книга, от която Църквата е избрала девет откъса за заупокойната служба, Йов напълно свободно и даже безстрашно се обръща към Всевишния, а когато изплашените му приятели се опитват да го възпрат, Господ Вседържител казва: „Глупци, кой омрачава Провидението с думи без смисъл?“[3]. Ето защо най-добрата поезия на XIX в. е поезията на метежа, на бунта.

Ала тази тема притежава и множествено художествени недъзи. Бунтът не води доникъде. Той не е в състояние да ви помръдне от мъртвата точка. А тъй като е безполезен, бунтът изтощава и бързо втръсва, раздразвайки ни напразно. А и основните поетични теми, подобно на самата природа, се нуждаят за самоизразяването си от безкрайно разнообразие на елементите. Бунтът не принадлежи към тях: той не свързва нещата, а води само до раздор. Гръмкият вопъл може да трогне сърцето, но никога не установява хармония.

Теми, родствени на бунта и отчаянието, широко са се използвали в поезията на деветнайсетото столетие: добри или най-малкото сносни стихове са писани в този ключ. Ала те заслужават същите упреци. Отчаянието е преходно настроение. Човешката душа не е създадена за него. Цинизмът понякога е забавен, ала е нещо евтино, бързо водещо до пресита. Нищо не може да се създаде или построи с материали като бунта, отчаянието, цинизма и други чисто негативни идеи.

И тук ще си позволя една забележка. Когато в началото на деветнайсетото столетие е била извоювана свободата на мисълта, когато старите вериги от догми и предразсъдъци са били разкъсани, е изглеждало естествено да се очаква всеобщо ликуване. Озовавайки се на свобода след дълги години плен, човек обикновено е опиянен от радост. Не е ли тогава удивително, че в поезията на XIX в. няма и капка радост? Понякога има описания на груби и неизменни наслаждения, но не търсете там радост, защото ще намерите само отчаяние и богохулство, тъга по изгубената чистота и съжаление за разкъсаните вериги. Според мен най-великият френски поет на XIX в. е Бодлер: обладавайки проницателен ум, той е постигнал същността на нещата. Да, Бодлер е най-великият поет на деветнайсетото столетие, тъй като е поет на разкаянието. За един век френската поезия отново преживява кризата на езичеството и преминава от диви революционни и романтически бленувания към нихилизма и материализма, към пълната безнадеждност на не толкова отдавнашни времена. Могат да ми възразят, че освен религията има и други достойни теми. На всички е известно как една от тях – безсмъртието на душата – бе извратена от лъженауката. След смъртта душата сякаш изчезвала като облаче дим. Ала нима не е утешителна мисълта, че драгоценното ни тяло тогава продължава да съществува, изложено на вятъра и слънцето, сред цветовете и птиците? Познати са ви подобни твърдения. В резултат от тях са се появили купища лоши стихове, тъй като безкрилата идея не може да роди истинска поезия. Няма нищо ценно в нея, тя е лишена от смисъл. Достатъчни са две минути, за да осъзнаете, че дори при оцеляването на материята ние няма да оцелеем, а в края на краищата това е единственото, което има значение. Между статуята на Венера Милоска и купчината отломки, в които тя може да се превърне, има също толкова непреодолима пропаст, колкото между живата роза и нейния цвят, пуснат за преработка.

А ето и още една плодотворна тема: еволюцията. Нямам предвид научната теория. Не знам вярна ли е тя, или не, това ми е безразлично, макар лично аз да не вярвам в нея, тъй като нищо в света не може да приеме две форми едновременно. Тук аз я разглеждам като поетична идея, като зов, подбуждащ духа ни да съчинителства. На пръв поглед еволюцията е вдъхновяваща и многообещаваща идея, доколкото влече след себе си промени и дава простор на въображението. Предполагам, че еволюцията е била голяма опора за романистите, въпреки че съм убеден, че повечето от книгите, посветени на еволюцията не са друго освен жалки измислици и празни басни на второразредни белетристи.

Нищо от онова, което истинските поети са се опитали да направят с еволюцията, не се е увенчало с успех. Спомням си няколко опуса, дидактични и епични едновременно, които нещастни борци за тази идея, подобно на Рене Гил[4] или Луи Буйе[5], посветиха на приключенията на брат Диплодок в страната Лиас. Резултатът бе чудовищен. Самият аз съм предлагал на децата си в качество на лятно задание да напишат поздравление от името на животните към сестра Жираф в деня, когато успяла да добави още шестнайсет прешлена към гръбначния си стълб. И дори бих могъл да ви прочета откъс от него. Ала не искам да разочаровам склонните да се впуснат в начинания от подобен „жирафен“ порядък. Евангелието ни казва, че не можем да увеличим ръста си дори с лакът. Ала какво е евангелист Матей редом до Уелс, Дарвин или Ламарк?

Връщайки се към темата на нашия разговор, бих могъл да предположа, че еволюцията е неподходящ обект за поезия, тъй като поетът винаги възприема всичко сериозно. Той не се отнася към заобикалящия го свят като към предварителен ескиз, който в скоро време ще отстъпи място на нещо друго. Той вижда във всичко образи на Вечността, символи, изпълнени с радост, неизчерпаем източник на познание. Той не вижда да се променя каквото и да било; пречи му самата мисъл за промяната. Липсва му Вечността. Природата за него е подобна на човек, неизменно повтарящ едно и също нещо като извънредно важна новост. Това винаги е същата роза, същата теменужка и такива те ще пребъдат, тъй като изначално са били valde bona – „твърде добри“ и не биха могли да бъдат по-добри. Най-доброто, на което са способни, е да бъдат самите себе си.

Бих могъл да приведа множество поетични теми, също толкова шаблонни и изтъркани. Доста тъжно е да се наблюдава как една след друга се сменят модите, как старите овехтяват и дори предизвикват насмешка. Нека си спомним каква участ постигна ученията на Толстой, Ницше, Ибсен. Даже у Вагнер, щом Ерда[6] започне да изрича пророчества, ние едвам сдържаме смеха или прозевките си. Поезията на Вагнер е подобна на реката Рейн, виеща се между старинните полуразрушени градчета или, което е още по-печално – между построените в духа на кайзер Вилхелм замъци. Замъците не радват взора ни, а водите на Рейн мият подножието им. Единствената възможност за стихове или други произведения на изкуството е те да си останат вечно нови и да бъдат истинни, а единственият начин да бъдат млади, е да бъдат вечни.

С което ми се иска да приключа изказването си, поставило си за цел да разкрие някои от големите преимущества, с които религията дарява поезията. Няма да твърдя, че всеки добър католик непременно ще бъде и добър поет. Поетичният талант и вдъхновението са сродни на пророчеството – това е особена благодат, особена харизма, която теолозите наричат gratia gratis data[7]. Но аз искам да подчертая, че католикът има огромни преимущества пред събратята си по перо.

Сред предимствата, които религията предоставя на поезията, ще назова три.

Първо, вярата в Бога допуска хвала. А хвалата е възможно най-силният двигател на поезията, изразяващ дълбоката потребност на душата. Това е гласът на радостта и живота, дългът на цялото творение, по силата на който всички твари се нуждаят едни от други. Цялата велика поезия – от ведическите химни до Песнопението на слънцето на св. Франциск от Асизи, са само едно хваление. Хвалата обединява всичко. Никой не пее в самота. Даже небесните светила, четем в Псалтира, хвалят Господа.

Религията ни дава не само песен, но и слово. Християнската религия носи в света според мен не само радост, но и смисъл. Знаейки, че светът не е породен от случайността или от слепи и хаотични сили на природата, ние разбираме, че в него е наличен смисъл. Светът свидетелства за своя Творец, дава възможност да осъзнаем творението или поне да Го питаме и да Му въздадем дължимото. Светът ни отвежда към Бога по множество чудесни пътища. Той ни дава възможност да питаме и да отговаряме, да се учим и да учим, да правим добро на братята си и да го приемаме от тях. Заобикалят ни скептици и агностици, неспособни да отговорят на най-простите въпроси на морала и разума. Вярващият не нарича черното бяло, той може да отговори с „да“ или „не“ на всеки въпрос – с отчетливо, смислено „да“ и отчетливо „не“. Тези качества са безценни за поета и художника, тъй като скептицизмът, съмнението или колебанието са смъртоносна язва по тялото на всяко истинско изкуство.

Третото преимущество на религията е драмата. В свят, където се размиват очертанията на доброто и злото, където няма нито морален, нито интелектуален закон, където всичко е позволено, където няма на какво да се надяваш и какво да губиш, където злото не влече след себе си наказание, а доброто не се възнаграждава – в такъв свят няма нито драма, нито борба. Борбата отсъства, защото няма за какво да се бориш. Ала с християнското Откровение, заедно с величествените и безмерни понятия за Рая и Ада, надхвърлящи разбирането ни, както звездното небе се извисява над нас, човешките постъпки и самата съдба на човека придобиват необичайна ценност. Ние сме безкрайни и в доброто, и в злото. Трябва да намерим верния път, който, подобно на героите на Омир, да ни води към целта или към невъобразими препятствия – към висините на света или към бездните на отчаянието. Подобно на действащи лица от вълнуваща пиеса, създадена от безкрайно мъдър и добър автор, ние играем главните роли, но не можем да предвидим нито един сюжетен ход. Животът за нас е винаги нов и удивителен, доколкото във всеки следващ миг ни предстои да узнаем нещо ново и съвършено необходимо. Последният акт е кървав, по думите на Паскал, но заедно с това и толкова величествен, тъй като Религията не само е привнесла драма в живота, но и е превърнала нейния финал – смъртта – във върховна драматургична форма, която за всички истински ученици на нашия божествен Учител е пожертвованието.

Лекция, прочетена на 14 ноември 1927 г. в Балтимор.

* * *

Данте, поетът на любовта

Ключова дума за цялата поезия на Данте е Любовта. Нея той вижда изписана върху дверите на Ада и тъкмо тя съпровожда Алигиери в странстванията му из трите сфери на задгробния живот. Тъкмо тя, както ни обяснява поетът в загадъчните си и пленителни стихове, крие тайната на „Новото изкуство“, облякло разказа му в тържествени и омайващи терцини, в зашеметяващ поетичен поток, чиято съкровена и височайша нежност не могат да разсеят даже най-ужасяващите видения.

Любовта за Данте е целокупна; желанието за абсолютно благо се е разгоряло у него още от детството му с невинния блясък в девичите очи.

Лакордер[8] казва, че има само една любов. И наистина, любовта към творението се ражда от същия източник, откъдето извира и любовта към Бога, от усещането за нашата непълнота и за това, че висшето Благо, помагащо ни да се осъществим, пребивава извън нас. Само Бог е тази реалност, чийто образ е запечатан в творенията Му, образ, а не призрак, тъй като този образ е надарен със собствена красота и собствено битие. Именно от този образ започва изгнанието на Данте и тъкмо той го е призовал от неблагодарната родина в Царството на живите.

Данте така и не се е смирил с разлъката със своята възлюбена и съчинението му с неимоверен порив на ума и въображението се опитва да обедини долния свят, където минават дните му, свят на следствията, които, погледнато от нашата камбанария, са царство на случайността или игра на слепи сили, със света на истинските причини и висши цели. Цялата му поема наподобява титаничен градеж; тя е призвана да възсъедини или да възвърне изгубената цялост на двете части на творението, да го укрепи под формата на непоклатими изказвания, като по този начин съзрем Висшата истина, която по думите на великия поет е услада само на Бога.

И доколкото цялата Божествена комедия в крайна сметка се свежда до срещата на Данте и Беатриче, на разлъчените от смъртта техни души, всяка от които се стреми да принесе себе си в дар на другата душа, то аз ще се опитам на свой ред, след толкова много други читатели, да представя и изобразя главната среща, разговора между две души и два свята, задаващ сюжетната основа на поемата.

След стихове, навеяни от неизменния и пошъл живот, тъй чужд на истинската природа, присъща на всички нас, Данте начева разказа си. Той е познал изгнанието, на което всички сме обречени, може дори да се каже, че е класически изгнаник, прогонен от света, където нито една от частите не е в състояние да вмести цялото. И тъй като също не е в състояние да го пресъздаде, Данте се опитва да подложи този свят на Божия съд и така да възстанови връзката с горния свят, където го зове Донна Биче. Ако в земния си живот той винаги е бил играчка на случая, то в творчеството си Данте се въодушевява от страстната жажда по единството, абсолютното и необходимостта, подбудена от великото и разумното Божие дело. Идеалното човешко общество при него приема формата на монархия, където отделните воли се впрегнати от единния разум. И тъй като образът на съвършения кръг не се вписва в земните хоризонти, Данте се опитва да стигне до него, преминавайки един подир друг кръговете, предназначени за очищение или наказание на пороците ни, на личните ни престъпления и прегрешения срещу всемирната и всеобща Истина. Не го спира нито Адът, нито прелъстителните пристани на Чистилището. И едва в тридесет и третата песен на „Рай“ и в непоколебимия образ на Троицата той намира прообраза на тази концентрична роза, чиито редове образуват последователните кръгове, налични в желанието му. Последен поглед към земята, поверена му, подобно на нов Цезар, за да я обедини посредством разума. А в нозете му е Равена – древният имперски град на мъртвите базилики, чиято разкаляна почва на залез слънце сякаш бива погълната от огъня и водата. Още един поглед към този свят, който скоро ще свърши за него, и Данте чува Беатриче – тя заговаря.

И какво казва?

Беатриче за Данте е любовта, а в нашия живот любовта е стихия, която по същество ни е неподвластна, бидейки лишена от всякакъв практически смисъл; тя е независима и често нахлува в тесния свят на ограничения ни ум, като го разрушава и съкрушава. Всички упреци, с които покойната се обръща към възлюбения си, ние чуваме в тази величествена тридесет и първа песен на „Чистилище“, където Данте, пред лицето на Небесния град, се изповядва с такова благородство и смирение. И си задаваме въпроса: нима Данте също не е имал в какво да упрекне тази жена, изоставила го тъй внезапно и жестоко? Не е ли питал той сянката, съпровождала го по пътищата на изгнанието: „Защо? Защо стори това?“. Именно на този въпрос трябва да даде отговор Беатриче. И не само нея е в правото си да обвини вечният изгнаник, а и земната си родина – Флоренция, както и унилата Италия през XIII в., изтерзала душата му, влюбена в порядъка и разума. Всичко това увенчаната с маслинени клонки дама опровергава: ако светът бе съвършен, казва тя, защо тогава е Изкупителят? Трябва ли да съзираме в съществуващото само повърхностен и външен хаос, а не тайната на радостта, хвалата и блаженството, които е призван да открие за света поетът? Тази жажда за абсолютност и вътрешна детерминираност е част от питанията на поета, на които Беатриче противопоставя прославата на свободата и благодатта, дарувани от живия и вечно нов Бог – източник на живота и на света, неподчиняващ се на нищо тварно, извикано от небитието тъкмо от Него, от повелителя на това Небе, където Той господства и чиито пътища са неизповедими. Бог в Рая ни учи на всичко, без да обяснява нищо, единствено показвайки ни как е създал всичко, подобно на пастира от идилията на Андре Шение[9], който вкарва флейтата в устата на по-малкия си брат и сам движи пръстите му. И както Той ни приобщава към творческата Си сила и подвига Си на изкуплението, така Той влага в ръцете ни не само материални неща, но и самите ни души, подвластни Му, които чакат, тъй като само с наша помощ могат да придобият светлина и спасение. Той е позволил да Му принесем собственоръчно в дар не тамян и зърно, а всичките тези безсмъртни души или поне душата на един-единствен наш брат. В този смисъл дори очевидните проломи в творението стават за нас не източник на печал, а на радост. Затова Луцифер, сметнал себе си за съвършен и самодостатъчен, пада като камък, срутвайки се под бремето на собственото си тегло. Именно защото тварният свят е несъвършен и във всичко съществуващо има пукнатини, някаква природна пустота, той диша, живее и се възобновява, нуждае се от Бог и от другите твари; ето защо тварният свят е подвластен на поезията и на любовта и ги съчетава. Тези съчетания сами по себе си нямат абсолютна стойност; няма преграда за Божията благодат; неизброима е, по думите на псалмопевеца, Неговата милост и всеопрощение. Ужасилата Паскал безкрайност, чийто условен образ е звездното небе, целият блясък на звездното злато, с божествена щедрост разсипано над бездната – всичко това не стига, не е достатъчно, за да изплати дълга на признателността. Ето какво всъщност ни казва Беатриче.

Превод от френски: Тони Николов

Пол Клодел е роден през 1868 г. във Вилньов сюр Фер, в областта Пикардия. Следва право в Париж и след 1890 г. се посвещава на дипломатическата кариера. Първият му пост е на вицеконсул в Бостън, САЩ. Неговата вяра обаче го прави „чужденец в света“ – не само в светска Франция, но и в пуританска Америка, центрирана според него твърде много върху парите. Ходи всеки ден на утринната служба, но му липсва много от онова, което иска сърцето му – латинският, грегорианското пеене. Следват петнайсет години дипломатическа служба в Китай, посланически постове в Япония и Бразилия, за да приключи кариерата си в края на 30-те години в Белгия. В същото време той създава огромно по обема си творчество – поеми, есета, театрални пиеси (Градът, Благовестието на Мария, Сатенената пантофка), философски трактати, обвързани с вярата – Поетическото изкуство, огромен брой коментари върху Библията, преводи на Псалмите. Избран е за член на Френската академия през 1947 г. Умира в Париж през 1955 г. През настоящата година се навършват 150 години от рождението на Пол Клодел. Предложените тук текстове са публикувани в сборника Positions et propositions, Gallimard, 1934.

Текстовете са публикувани в брой 136 на сп. „Християнство и култура“.

На главната страница: Милко Божков, Два облака врани, 2010 г.

______________________

[1] Балтимор – Б. пр.
[2] Янсенисти – последователи на холандския епископ Корнелий Янсен (1585–1638), епископ на Ипр. Според Янсен Божията благодат се дава не на всички, а на малцина избрани. Учението на Янсен е осъдено от Католическата църква през 1653 г. Б. пр.
[3] Срв. Иов. 38:2.
[4] Рене Гил (1862–1925) – френски поет, привърженик на идеите на еволюционизма и трансформизма. Б. пр.
[5] Луи Буйе (1822–1869) – френски поет и драматург, автор на поемата „Фосилите“. Б. пр.
[6] Богиня на земята, героиня от операта „Зигфрид“. Б. пр.
[7] Дадената даром благодат (лат.). Б. пр.
[8] Жан-Батист Лакордер (1802–1861) – френски католически духовник, прочут проповедник, възстановил Ордена на доминиканците във Франция (1850 г.). Б. пр.
[9] Андре Шение (1762–1794) – френски поет и политик, една от жертвите на терора по време на Френската революция. Б. пр.