Творецът, или Авторът на „интелигентния дизайн“, както и да Го наричаме, със сигурност е създавал и други светове преди земния. (Разбира се, „преди“ предполага тези светове, които като нашия съществуват в линейно и еднопосочно време.) Но първата глава на книга Битие, първата старозаветна книга, говори за сътворението на земния свят, извършено от Бога за шест дни.

За сътворението на света или за трансцендентното изобщо може да се говори само със символи и алегории. То не е достъпно за човешките сетива или рационалния ум. Но разказът за земното сътворение и първите шест дни според книга Битие и други библейски текстове има както абстрактно-символен, така и конкретен смисъл – в него е закодирана историята на Земята и човечеството.^[1]

Все пак, понеже има много християни, които приемат Библията съвсем буквално, трябва веднага да уточним: един ден за Бога, за Създателя на света, не може да е това, което е един ден за човека. Един ден от Божия шестоднев не е едно завъртане на Земята около оста ѝ: най-малкото, защото Земята още не е съществувала при сътворението. Един ден на Брахма според индийците („Бхагавадгита“, Вишну Пурана) продължава 4,32 милиарда земни години. Когато Брахма се събужда, светът се създава. Това е Големият взрив и сътворението на Вселената. А когато Брахма заспива – светът се смрачава и изчезва. За да се възроди отново със следващото му пробуждане.

Библейската книга Битие говори за земното сътворение. И там един Божи ден, един ден на Земния Логос, макар и много по-кратък от деня на Брахма, който е животът на Вселената, не е един човешки земен ден, а е продължавал много милиони години.^[2] Първият ден на сътворението, или „ден един“, започва с отделянето на земята от протопланетарния диск, т.е. това се случва, преди да има земни дни и години.

Ето как започва Битие (в българския синодален превод): „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един“.

Така Бог (или планетният Логос) създава света, като го изрича. Според християнския Нов завет: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан 1:1). Гръцката дума в оригинала на Евангелието от Йоан е Логос. Логосът е в начало – Логосът е създател на света. Индийците според Упанишадите също смятат, че целият свят (Вселената) се създава от Брахма чрез вибрациите на звука Ом (Аум). Това е вълновата основа на материята изобщо. Така, символно казано, светът е извикан за живот от Създателя чрез изричане – чрез вибрацията на Неговото Слово, на Логоса. И тази вибрация е самият Той.

През „ден един“ – Бог изрича и така създава (еманира) светлината. Но преди Светлината Творецът вече е сътворил небето и земята. А Земята е безвидна и пуста и Дух Божий се носи над водата – в която по-късно ще започне земният живот. Но Бог всъщност е сътворил понятията за небе и земя, за високо и ниско в пространството, в което живеем. А със светлината Той сътворява и земното време. „Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ“.  И с това приключва „ден един“.

В първия ден на земното сътворение Бог чрез планетния Логос създава триизмерното ни пространство (горе, долу, Духът се носи над водата) и линейното ни време. Но понятията „горе“ и „долу“, „небе“ и „земя“ имат и чисто символен смисъл. Освен за високи планини, за долини и низини, ние говорим за висши и нисши сили и същества. Говорим за възвишеност или низост в човешките постъпки.

Светлината и мракът, освен че измерват земното време (денонощията), също имат фундаментален абстрактно-символен смисъл. Ние говорим за „тъмни векове“, за „духовен мрак“, за „мракобесие“ или за „мрачно настроение“. Но също така базова метафора е светлината – метафора за знанието, за мъдростта или за доброто. Тази метафора (не само на български език) е в основата на думи като „просвета“ или „Просвещение“ (Enlightenment) и просветител. Светците също светят. Но не със светлината на небесните светила. Има духовна, свята светлина. Има и световна, светска светлина. Има осветяване на факти. Но има и освещаване. Има озарения и святост. А и самият свят е свят.

Светлината и в буквален смисъл, слънчевата светлина, едновременно осветява и създава нашия свят. Тя предизвиква, храни (чрез фотосинтеза) и поддържа живота на земята. И в същото време го прави видим за нас.

Но през първия ден Бог създава понятията за светлина и тъмнина, за горе и долу, създава света чрез Словото, чрез Логоса, който „беше у Бога и беше Бог“. Божието Слово също има основополагащ символен смисъл. Словото в човешкия смисъл, езикът ни, е система от символи. Тази символи ни правят способни да помним и да комуникираме, да мислим. Символното мислене (неразделно от езика, чрез който мислим) отличава homo sapiens от човекоподобната маймуна. 

Безспорно Словото Божие, или Планетният Логос в земния случай, е нещо различно от човешкото слово. За християните Словото, Земният Логос е Иисус Христос. Словото е Бог. Но различните (и несъвършени) човешки езици все пак са създадени по Божи образ и подобие, защото така е създаден човекът. На какъв език е говорил Бог с Адам? На какъв език са си говорили синовете Ноеви преди Вавилонския градеж – и после раз-Градеж – преди разграждането на единния и божествен език на множество земни езици?

През втория ден Бог създава твърдта небесна. „И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода. (Тъй и стана.)“… Но нали небето и земята бяха създадени през първия ден? Как така чак сега се създава „твърдта небесна“? Как тя е различна от небето в първия стих на книга Битие? И защo небето е „твърд“? „Твърдта небесна“ не е просто абстрактното понятие за „горе“, за „високо“ в противовес на понятието за „долу“ и „ниско“ в пространствения свят. Не е и символното понятие за „високо“ или за „небе“, за Небесното Царство, което е горе, но не във физическия смисъл. То не е изобщо в пространството и времето. „Царството Небесното е в сърцата ви!“ казва Иисус според Евангелието от Тома.

„Твърдта небесна“ е небето на нашата планета в буквален смисъл. Тя е атмосферната обвивка, която ни дели от Космоса и ни пази от космическите вълни. През втория ден водата от облаците вече е отделена от земната вода, водата в буквален смисъл. Бих казал, че през втория ден се създава географията на света. Макар че тази география, подобно на географията на съня – постоянно ще се мени през следващите милионолетия.

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. (Водата под небето се събра на местата си, и се яви суша.) Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета. И видя Бог, че това е добро. И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе (по свой род и подобие), и плодно дърво, що дава според рода си на земята плод, чието семе си е в него. Тъй и стана.“

Така през третия ден на Сътворението – можем да определим началото му някъде преди 3,7 до 3,2 милиарда години – се създават протоконтинентите, явява се суша сред световния океан. Но през съшия трети ден Бог създава и растенията. Ако през втория ден на Сътворението се появява физическият земен свят – водата и земята, през третия ден се появяват етерните тела – появява се този витален свят, в който и ние живеем заедно с растенията, както във физическия свят живеем заедно с камъните и реката. (Инволюцията, разбира се, е обратна – от Едното еманират причинния, менталния, астралния, етерния и физическия свят. В книга Битие обаче се говори за земното сътворение, за земната еволюция.)

Но защо според Битие едва на четвъртия ден са създадени Луната и Слънцето? Научно погледнато, Луната се е създала от сблъсъка на Земята с тяло с размера на Марс още в самото начало на Сътворението, преди около 4,5 милиарда години. Но Земята в началото е била „безвидна и пуста“, буквално обгърната от непрогледна мъгла. Кислородът, създаден чрез фотосинтезата на водораслите през Третия ден, унищожава метановата мъгла около земята. Тогава небето става лазурно и прозирно. Атмосферата се прояснява. Това се случва преди 2,4 до 2,2 милиарда години. Тогава в небето стават видими Слънцето, Луната и звездите. Това се случва едва през Четвъртия ден.

С тези видими вече небесни светила човекът, когато бъде сътворен през Шестия ден – още праисторическият човек – ще започне да измерва времето. И да намира астрологически връзки между съдбата си и небесните светила. Впрочем праисторическите хора, строителите на Стоунхендж например – са го ориентирали спрямо точките на зимното и лятното слънцестоене, а в още по-древния мегалитен комплекс Гьобекли тепе, 12 хиляди години пр.н.е., се намира най-старият календар. Откъде тези първобитни хора са имали толкова съвършени познания по астрономия? Освен с божествената интуиция, която човекът притежава, защото е поел Божието дихание, това може да се обясни със съществуването на цивилизации отпреди неолитната аграрна революция, допотопни цивилизации отпреди Ной и Потопа. (Той вероятно се е случил преди 8000 години и това е катастрофическото създаване на Черно море.) Съществували са други земни или неземни цивилизации, които ние не помним. И тяхното знание е било закодирано за нас в символи и алегории. В „Тимей“ на Платон египетският жрец казва на Солон именно това, че гърците нямат памет за древните цивилизации, разрушени още преди потопа – като Атлантида.^[3] А Потопът, освен в Битие (6–8), е описан и в гръцката митология, както и в шумерската.

През Петия ден на Сътворението Бог приземява и астралния свят – сетивно-емоционалния ни свят, в който живеем заедно с животните. Според теософите и други мистици повечето от телата, които са ни дадени – физическото, ефирното, астралното, менталното – са невидими за нас в материалния свят, но като аури обгръщат физическото тяло. Сега сме на нивото на менталното, но скоро ще има и следващо ниво в еволюцията на човека – оформянето на интуитивното тяло.

Според Битие през Петия ден на Сътворението от животинския свят първо се създават рибите, влечугите и птиците. Така е и според еволюционната теория на Дарвин. Бозайниците Бог ще създаде заедно с човека през Шестия ден.

Човекът е сътворен „по Божий образ и подобие“, създаден е от земна пръст (материя) и Божие дихание (или Дух) – като жива душа. Образът (Божий) е еволюиращият елемент в човешкото същество. Човекът е смъртен, от пръст е и ще се върне в пръстта, но той се развива, еволюира, променя се – през един отделен човешки живот, както и човечеството през вековете. Материалното и менталното в човека се развива. Но Божето дихание, подобието, е безсмъртният, непроменимият елемент в дихотомията на живата човешка душа. Божието дихание в нас, Едното, не еволюира и не умира.

Днес се смята, че видът homo sapiens се е появил преди около 300 хиляди години в Африка. (Макар че научното знание, както и човекът, постоянно еволюира и се променя.) Но как точно се случва появяването на човека е мистерия за науката. Как човекоподобната маймуна изведнъж става човешко същество с толкова развито символно мислене? Такъв качествен скок не може да се случи без външна намеса.

Адам (което означава „човек“ на иврит) претърпява развитие. Еволюцията също е част от Божието творение. Според Библията, след като е създаден от Бога, човекът бива поставен в Рая на земята, в Едемската градина (Бит. 2:10–15). Това, ако говорим за световната георафия, е „Плодородният полумесец“ или Междуречието – между Тигър и Ефрат. Оттам започва аграрната неолитна революция, усядането на човека – около 10–12 хиляди години пр.н.е.

Интересно е, че според втора глава на Битие човекът, Адам, първоначално е бил андрогин. Така е и според мита на Аристофан, разказан в „Пирът“ на Платон: човекът първо бил андрогин. (Всъщност имало е три вида андрогини – мъжки, женски и смесени.) Но Зевс се изплашил, че човекът андрогин е твърде самонадеян, силен и опасен за властта на боговете. Затова не го унищожил, но го разцепил на две. Така, от една страна, сега имало повече хора, които да правят жертвоприношения на боговете. Но освен това след „разцепването“ всеки човек търсел и гонел своята липсваща половинка от противния или от своя пол, вместо да мисли за детрониране на боговете. Според Битие от реброто на човека андрогин, от реброто Адамово, Бог създава Ева – разцепва на две първоначалния човек. Ева (Хава) означава „живот“ на иврит. Това „разцепване“ на човека, както и всичко останало в първа и втора глава на Битие има и буквален (макар и не съвсем ясен за нас), но и чисто символен смисъл.

Всичко в разказа за Сътворението има символен смисъл. Но човекът разбира казаното или обясненото чрез символи, защото има божествена интуиция. Той носи в себе си Божието дихание, но същевременно еволюира. Затова може да се каже, че „човекът е бог в развитие“ (Ваклуш Толев).

Но как се обяснява тогава това, че Бог, след като създава човека по Свой образ и подобие, след като му вдъхва Своето дихание, го изгонва от Рая? Това става понеже човекът е дръзнал да яде забранения плод, плода от дървото за познаване добро и зло. И защо този плод е забранен? „И рече Господ Бог, ето Адам стана като един от нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет“ (Бит. 3:22–23).

Значи човекът е изгонен от рая (символично изгонен и пратен да обработва земята), защото е вкусил от дървото на познанието. Тогава е разбрал, че е гол и че е смъртен. В райската градина, както и в ранното ни детство няма смущение от голотата и няма идея за смърт. Змията, „най-хитрото животно“, символ на мъдростта и вечния кръговрат (изобразявана като кръг, захапала опашката си – египетски или по-стар символ), тласка човека към познанието на добро и зло. Змията му казва, че всъщност няма да умре, ако яде от това дърво. И не го лъже. Наистина, въпрки смъртта човекът всъщност е безсмъртен, защото носи Божието дихание. Първо змията тласка към познанието Ева (жената-живот, жизнена сила, интуиция), а тя споделя това познание, тази „забранена ябълка“ с Адам (мъжа – практическа сила).

Интересно е, че думата Елохим (на иврит), която означава Бог, е в множествено число. И човекът според Библията е изгонен от Рая от Тях (Елохим), след като е станал „като един от тях“, за да не посегне и към дървото на живота и да заживее вечно. Но кои са Те, кои са Елохим?

Човекът само символично е „изгонен“ от Рая. Всъщност той е низпослан или „приземен“. Познал е смъртта и трудовите усилия в материалния свят, за да започне да обработва Земята и да я одухотворява. Такава е божествената мисия на човека. Човекът е съ-творец (Божие подобие). И мисията му е да одухотворява материята. Това е целта на човешката еволюция – одухотворяване на материята, а не отричане на телесното в името на духовното.

От семето израства дървото, то се разлиства и дава плодове, плодовете зреят и падат на земята, за да може семето да се върне в земята. Но дървото, с всичките си фази на развитие, вече съществува в семето. Така и всички фази на човешката еволюция, преди и след Приземяването (наричано „Грехопадение“ поради синовно чувство за вина) са винаги в нас. А семето е Божието дихание. Човекът го носи в себе си – като бог в развите. След хилядолетия на труд и градеж, хилядолетия на развитие в материалния свят, на разлистване и разцвет в менталния свят (а вече зреят и плодовете в интуитивния свят, които носят семето на безсмъртието), щом изпълни земната си мисия, човекът ще се върне „при Отца си“. И тогава ние ще бъдем едно с Тях.

Но това трябва да стане през Последния ден. А Битие говори за първите дни, за шесте дни на Сътворението. След сътворяването на човека през шестия ден Бог си почива. Настъпва седмия ден – денят за Божествен отдих. Така след Шестоднева стигаме до символното число седем.… Седем е числото, което ни свързва с Бога. Според психологията седем е максималният брой обекти от един порядък, които човешкият мозък може да възприеме едновременно или краткотрайната ни памет да запомни.       

Но понеже говорим за шестоднева на Сътворението, важно е да кажем, че числото шест също има символен смисъл. То е най-малкото съвършено число: 1+2+3=1х2х3.  Едно – Το έν – е числото на Твореца и на сингуларността. Две е числото на двоичността, чрез която познаваме материалния свят (горе-долу, светло-тъмно, добро-зло, нула и единица в информационната технология, т.е. един бит). Три е числото на Духа, на Тримурти (Брахма, Вишну, Шива), на Светата Троица (Отец, Син, Дух), както и на троицата в Хегеловата диалектика: теза, антитеза и синтеза. Така чрез символите ние познаваме света. Питагор е баща на математиката, но и на числовия мистицизъм, на нумерологията. Питагорейците също са смятали, че светът е сътворен в шест етапа.

Има два пътя към познанието – рационалният и интуитивният, експерименталният и езотеричният. Има път на науката, има и път на религията. Тези два пътя са се разделили след времето на Питагор. Но един ден ще се слеят отново в сингуларността на следващото Сътворение. Или богочовешкото съ-Сътворение.

Владимир Левчев е роден през 1957 г. Завършва английска гимназия и изкуствознание. Редактор е в издателство „Народна култура“, а преди 1989 г. създава самиздатското списание „Глас“. Член е на изпълнителния комитет на „Екогласност“, координатор на „Свободното поетично общество“ и зам. главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. заминава с Фулбрайтова стипендия за САЩ и между 1996 и 2007 г. преподава в Университета в Балтимор. От есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград. Автор на множество стихосбирки, сред които: „Аритмии“, „Кой сънува моя живот“, „София под луната“, „Раззеленяване на сухото дърво“, „Черна книга на застрашените видове“, „Любов на площада“, „Точно време“, на романите „Крали Марко: балканският принц“ и „Човекът и сянката“, както и на „Сънувани разкази“. Преводач на Алън Гинзбърг и Т. С. Елиът. Най-новите му книги са: „Поезия и музика: „Четири квартета“ на Т. С. Елиът“ (2020) и романът „Астероид. Триптих за края на света“ (2021).

––––

^[1] Галилей в своето известно Писмо до Великата херцогиня Кристина казва: „Причината, изтъкната за осъждане на мнението, че Земята се движи, а Слънцето стои неподвижно, е, че на много места в Библията може да се прочете, че Слънцето се движи, а Земята стои неподвижно. Тъй като Библията не може да греши, от това следва, че всеки, който твърди, че Слънцето е по своята същност неподвижно, а Земята подвижна, заема погрешна и еретична позиция. По отношение на този аргумент мисля, че на първо място е много благочестиво да се каже и благоразумно да се твърди, че Светата Библия никога не може да говори неистина – винаги, когато разбираме истинското ѝ значение. Но вярвам никой няма да отрече, че тя често е много неясна и може да казва неща, които са съвсем различни от това, което думите ѝ буквално означават“. В това писмо Галилео твърди, че Словото Божие не може да противоречи на Божието творение. Ако нещо е научно доказано и изглежда, че противоречи на Библията, то е защото я четем буквално и не разбираме истинския ѝ смисъл (закодиран в символи и алегории).
^[2] Уилям Гладстон, лидер на либералната партия във Великобритания, четири пъти министър-председател и голям защитник на българския народ след Априлското въстание и при Съединението, публикува през 1885 г. в списание „Деветнадесети век“ статията „Зората на сътворението и поклонението“, в която се опитва да определи шестте дни на сътворението като геологически епохи. В следващ брой на списанието, той е злъчно критикуван за ненаучност от известния учен дарвинист Томас Хъксли, който смята, че книга Битие казва дословно това, което казва, и не може да се интерпретира така, че да се напасне с научното знание.
^[3] „И един от жреците, много-много възрастен, казал: „Солоне, Солоне, вие гърците сте вечно деца… Млади сте по душа всички. В душите си вие нямате никаква древна представа, получена от древно предание… Много пъти и по различен начин е имало и ще има унищожавания на хора, най-големи чрез огън и вода… Вие помните един потоп на земята, а са се случили много други…“ И жрецът му разказва за Атлантида, която била някога в Атлантическото море. „Тогава това море било проходимо, понеже пред устието му, което вие наричате Херкулесови стълбове, имало остров. Този остров бил по-голям от Либия и Азия, взети заедно…“