Мемоарно
Наистина не мога да си спомня как точно като десетокласник в далечната вече 1973 г. открих (и се одързостих сам да отида в) редакцията на младежкото („средношколско“) литературно списание „Родна реч“ – издание, разбира се, на „ЦК на ДКМС“.
Не съм бил, както много други юноши и девойки в страната тогава, абониран за него, не съм му бил читател дори в най-първия клас на гимназията, но с публикуването на моите стихотворения в него се начена един от най-интересните „сюжети“ на моята ранна младост.
Ще трябва да кажа, че макар захлупено „под шапката“ на „комсомола“ това литературно списание в онези години представляваше особено „светло петно“ в сивия културен живот на все по „развиващия се“ социализъм у нас. Редакцията му се намираше на улица „Калоян“ в центъра на София, срещу сградата на Софийската митрополия, във вехта преддеветосептемврийска кооперация, на един от етажите (днес зад мърлява желязна порта в приземието ѝ май има някакъв китайски ресторант).
Казвам, че в онези години това списание представляваше „светло петно“, защото редакционният му екип се състоеше от хора, разбира се, не открито, но определено чужди на каноните на „социалистическия реализъм“. Така например зам.-главен редактор, отговарящ за поезията по онова време бе Григор Ленков – един от представителите на общността на т. нар. „тихи поети“, появили се на литературната сцена в края на 60-те години и решително отличаващи се в своето творчество от „ентусиазмично-дръзновено-оптимистичните“ (всъщност) имитатори на съветските „звезди“ Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски, каквито бяха Любомир Левчев, Матей Шопкин, Лъчезар Еленков, и които заедно с по-възрастните „емблеми“ на соцреализма, като Младен Исаев, Орлин Орлинов и други бяха истински толерираните „образци“ на „новото“ поетическо изкуство. Напротив, „тихите поети“, един от които бе и Григор Ленков (впрочем завършил живота си по трагичен начин), бяха наричани така от соцкритиката, за да се намери някаква що-годе търпима характеристика за тяхната определено не-площадно-декламативна (и с това „съмнителна“) поезия. Всъщност Григор Ленков – заедно с Иван Цанев, Иван Теофилов, Николай Кънчев и други – бе част от общността на „едва търпените“ и винаги изтласквани на заден план от литературната соцсцена творци, най-вероятно именно поради това и „инсталиран“ в редакцията на въпросното ученическо списание. В нея като отговарящ за прозата бе писателят (впоследствие активен демократ) Георги Величков.
Редакторът, който собствено приемаше, коментираше и изпращаше за печат (или връщаше) творбите на „средношколците“, пък бе един добронамерен и наистина диалогичен човек на име Стефан Михалков, за чието творчество, както тогава, така и днес не знам практически нищо. Разбира се, за да не се остава с илюзията, че „Родна реч“ е било някакво напълно свободно и „алтернативно“ списание, ще кажа, че неговият собствено „главен редактор“ бе един от маститите соцлитературни критици, чието име не помня и с когото лично аз почти никак не съм имал персонален контакт. Онова, за което днес си давам сметка обаче, е, че изглежда именно той все пак е следял да бъде стриктно поставяна границата между можещите да се приемат за публикуване любовни, съзерцателни, „тихо-лирични“ юношески стихотворения и безусловно „връщаните“ на авторите им т. нар. „песимистични“, които просто не можеха да се пишат от „млади хора в нашия устремен към светлото бъдеще социалистически свят“.
За тази строга дихотомия „оптимизъм – песимизъм“ ще кажа нещо повече по-нататък.
Та, за моя изненада, юношеските ми поетически опити, които до този момент бяха съществен елемент от моята лична – и обяснявана в предишната ми колонка – общогенерационна „алиенираност“, най-неочаквано бяха приети от редакторите на „Родна реч“ и започнаха да се публикуват в почти всеки (струва ми се месечен) брой на списанието. Днес си давам сметка, че тази първа моя форма на „публичен живот“ силно противоречеше на така обилно практикуваното и ревнувано и от мен, и от всички нас „отчуждение“ от официалността… И това действително вътрешно ме тормозеше. С началото на моите публикации аз, от една страна, започнах да се изживявам наистина като поет (което от днешна гледна точка оценявам като наивна самонадеяност), от друга обаче продължавах да се чувствам (наистина да се чувствам) нещастен, нещастно влюбен, дълбинно себеусъмнен и убеден в предопределеното ми „аутсайдерство“ юноша.
Първата страна на това противоречие – направо стъписващо и необяснимо за мен – само месеци след моите поетически дебюти в „Родна реч“ начена да подхранва една същинска… лавина от писма – най-вече от провинциални девойки, които започнаха да се получават при това в гимназията ми (под името на всеки автор в средношколското списание бе означено училището, в което учи). И до днес съм запазил тия трогателно наивни и дори смешни писма (на брой около 90). Откъде ли не – от Пловдив, Варна, Русе, Велико Търново, Кърджали, Силистра, Плевен, Калофер, Смолян, Рибарово, от (абсолютно непознатите за мен села) Хаджиево, Дъбравище, Гомотарци, та даже едно от пансион „Макаренко“ в град Девин. Изведнъж аз, „калпазанинът“, кльощаво-депресивният юноша, се бях сдобил с – казано по днешному – цял „фенклуб“. При това най-вече от девойки, които освен собствено от поезията ми, страстно се интересуваха и от моята личност и дори (срамежливо) ми намекваха за желана интимна близост.
Днес, разбира се, си давам ясна сметка, че всичко това е представлявало особена форма на анализираната в миналия ми текст тогавашна генерационна „алиенираност“. За провинциалните девойки, които ми пишеха, аз съм представлявал имагинерно фантазирана фигура, отвъдна както на мизерно, безизходно затънтените им соцдомове, така и на идеологически натрапваното им обезличаващо ги „декламаторство“. Доколкото стихотворенията ми бяха, общо взето, лирично-депресивни, любовно-самотни (пак ще кажа – не тъкмо „песимистични“), лирическият им герой се обрисуваше за въображението на читателя като зареян не в пламтящите изгреви, а по-скоро в метафизическите облаци. Всъщност тия нещастни момичета са ме фантазирали като нещо далечно, но и реално (щом имам адрес на училището си), абсолютно различно от даваните им за пример „бодряци“, които хич не са ги привличали по родните им места. Много е възможно и това, че съм „софиянец“, че ме „публикуват“, да им се е струвало безспорно свидетелство за това, че някъде там има някаква истинска реализация на мечтания „алтернативен“. В действителност и аз, както и всички те, без да го подозираме тогава, сме били елементи от онова „братство“ на (да, депресивните, но и ревнуващи своята депресивност), алиенанти от соца. Тоест макар и въобразяван от тях като някаква реализирала се алтернатива на тяхната принудена алиенираност, аз тогава съм бил съвсем, съвсем същият като тях – нещастен, фундаментално усъмнен в предстоящия си живот, (лирически) жадуващ „другото, съвсем другото“ и мъчещ се да го направи реално за себе си.
Благодарен съм Богу, че другата страна на това противоречие в тогавашния ми юношески живот си остана твърде силно подхранвана от обстоятелствата, та не ми позволи да се възгордея от този сполетял ме „фенклуб“. Там е работата, че макар практически всички писма от „фенки“ да се получаваха – при това обилно, ежеседмично – в моята гимназия, „училищното ръководство“, въпреки че ми ги предоставяше, изобщо, изобщо не се впечатляваше от тях. С изключение на една-две учителки (за които споменах и миналия път), практически цялата „педагогическа общност“ дори не знаеше и не се интересуваше от това, че съм станал – при това „публикуван“ поет. Аз си оставах „калпазанинът“, получаващ ниски оценки (дори по литература), бягащият от училище, оставащият на поправителни изпити и толкоз.
Другият основен фактор да не се изкуша от „литературната слава“ обаче е особен. Там е работата, че практически по същото време, в което бях започнал да публикувам в „Родна реч“, аз бях открил и своя български поетически „кумир“. В библиотеката на гимназията (случайно, защото за него тогава нито се пишеше, нито се говореше) бях попаднал на наскоро издаден том със стихотворенията на Александър Вутимски, които направо ме бяха поразили. Те бяха толкова дълбоко съзвучни с моята мрачно-алиенирана поетичност, че аз направо ги попих в душата си. Още по-привлекателното, което научих от предговора към този том, бе, че Вутимски бе живял „преди Девети“, бе написал всичко, което ме очароваше като съвсем млад (почти на моята възраст) и… бе починал още преди епохата на „жизнерадостта и дръзновението“ да сполети страната ни.
Най-важното от всичко в неговата личност обаче, което разбрах от не съвсем дружелюбния предговор към стихотворенията, бе, че Вутимски е бил… много беден, безнадеждно болен и е живял като абсолютен „аутсайдер“. Тоест е бил точно такъв, какъвто исках да бъда (и да остана) и аз. Разбира се, в поезията му нямаше никаква „идеологичност“, никаква „пролетарскост“ (макар, както казах, той наистина да е бил „пролетарий“). Не, тя бе… прелестно песимистична.
Още по-сетне разбрах, че учудилото ме в началото негово неглижиране в наши дни се дължи на това, че въпреки алиенираността си Вутимски е принадлежал приживе на една група млади поети, които, макар и близки с него, са били със заявени „ляво-комунистически“ възгледи и затова са били особено ревниви към това творбите им да се публикуват единствено в неелитните леви литературни списания. Но ето че безспорно много по-талантливият от тях Вутимски в един момент бива поканен да публикува (и започва да публикува) в самото най-елитно литературно списание „Златорог“ и оттогава е „отчужден“ от ревнивите комунисти. Всъщност именно тази група „леви поети“ – някои от тях „издигнали се“ след „победата на социализма“ в страната ни (най-високо измежду тях Богомил Райнов) – след Девети усърдно се постарават да засипят с мълчание паметта на бившия си приятел, като причината за това дори не е просто в онази негова „изневяра“ на „пролетарското братство“, но най-вече в това, че още тогава те са съзнавали, че Вутимски е и несравнимо по-талантливият от всички тях и (което пък съвсем не е трябвало да става известно) в младежките си години тия „Богомил-Райновци“ определено са му подражавали в творчеството си.
Да, за всичко това аз научих по-късно (и от другия „алиенант“ от тази група поети, Александър Геров – за което по-нататък) и едва тогава си дадох по-ясна сметка защо тази толкова силна поезия (и то само отчасти) е издадена цели 30 години след смъртта на автора ѝ.
Там е работата обаче, че, увлякъл се по този мой нов „литературен кумир“, аз – в противоречие със сполетялата ме „слава“ в „Родна реч“ – още повече се задълбочих в своята „алиенираност“ и постепенно поетическите ми опити все по-силно започнаха да се влияят от стихотворенията именно на Александър Вутимски. Наистина към края на гимназиалните ми години аз все пак съумях да изработя свой собствен литературен „почерк“, но именно тогава се сблъсках и със споменатата в началото на този текст идеологически наложена дихотомия, която (направо промислително) ме спаси от тъпото възгордяване и изкушението да се плъзна към интегриране в тогавашните литературни „канони“.
Все по-често, въпреки дружелюбността си към мен, редакторът Стефан Михалков започна (с унило клатене на глава) да връща по-голямата част от донасяните стихотворения, защото били твърде… песимистични. А пък (виждах, че не бе убеден в онова, което ми казва) „един млад човек като теб не може да бъде песимистичен и мрачен – това не е естествено“. Не било естествено – бе задължен да ми казва той – почти непрестанно сполитаният от нещастни любови юноша, вече усещащият пустотата на този безкраен, но (по догмат) лишен от трансцендентно осмислящ го Бог свят млад човек – да бъде „мрачен и песимистичен“. Какво насилие над естественото! Каква нова и този път особено травмирала ме среща със скандалната противоречивост на двата свята, в която се бях родил! Аз – така бе разпоредено – бях длъжен да бъда „бодър“ и „ентусиазиран“, защото то било „естествено за един млад човек“, бях длъжен да споделям (и в стиховете си) агресивно маршовата стъпка на „колектива“, към който по височайше разпореждане бях пришит, и напротив – трябваше да се съглася, че да се терзая от едва, едва започналите да ми се разкриват метафизически бездни, от властно връхлитащия ме със своя унил мрак градски пейзаж и от тревогите от все още несподелената любов – е девиация, направо душевна болест за един „социалистически младеж“.
И ето всъщност тъкмо от онзи момент аз дълбоко започнах да се съмнявам, че някога ще стана поет, какъвто почти си бях въобразил, че ми е съдено да бъда. Самите ми поетически опити се „разцепиха“ на две – едните все още излизаха по страниците на средношколското списание, но другите – все повече и с все по-истинско вдъхновение писани – вече изпълваха изключително ония тетрадки, които бях определил като свои „дневници“ и за които вече знаех, че никога няма и никога не биха могли да видят бял свят.
Разбира се, това не означаваше, че аз не желаех да ги споделя с някого, с някой, който би бил близък на моите същински умонастроения. Работата обаче бе там, че почти до края на последния си гимназиален клас ние, публикуващите в „Родна реч“ младежи, макар да се четяхме едни други по страниците на списанието, нямахме никакъв личен контакт и въпреки че имах своите приятели алиенанти от класа, аз, естествено, не можех да ги занимавам с моите „поезии“ – не всички имаха вкус към това, а желанието да се усетя в общност, да проверя „естествеността“ на моите „песимизми“ и отвъд подчиняващия се на соццензурата редакторски екип на списанието, възрастваше.
За щастие то бе удовлетворено именно малко преди завършването на средното ми образование от три неща, които ми се случиха. Първото бе създаването на тъй наречените литературни семинари в „Родна реч“, водени от Георги Черняков (литератор, за който по-късно съм чувал най-различни, дори каверзни неща, но за който съм запазил само добри спомени) и на чиито сбирки най-сетне поне ние, някои от сътрудниците на списанието от София, се запознахме едни с други, а чрез въпросния Черняков други – като мен, и с малко по-големите от нас студенти поети, членове на поетическия кръжок в Студентския дом. Всъщност именно от възникването на тази първа общност впоследствие произлезе и второто нещо, което обилно удовлетвори желанието ми да споделя (и да споделям) с някого моите същински и вече „алиенирани“ поетически опити – т.е. малката неформална приятелска група, която самият аз започнах да каня и приемам у дома си. Паралелно с това (или малко по-рано от това) аз имах щастието да се свържа и за известен период да общувам с един истински зрял и също много харесван от мен поет (познавал се и даже бил приятел с Вутимски) – Александър Геров.
За тези неща обаче – в следващата мемоарна колонка.
