0
727

Репортажи в минало време

Превратностите на два прехода теглят нишката на разказа в „Репортажи в минало време” на Гита Минкова. В тях известната радиожурналистка – един от легендарните гласове на БНР – навързва в хода на спомена лица от софийските квартали след 1944, своя неразделен клас, невероятния квартет „До Ре Ми Фа”, раждането на програма „Хоризонт”, както и неочаквани паралели между България и Унгария.


Гита Минкова, Репортажи в минало време, изд. „Сиела”, 2012, 10 лв.

Времето е главният герой на тази книга – неговият нрав, капризи, превратности. Неговата трагикомична поза на никога нехаресван от нас герой. Така е, защото го управляваме ние, с човешките си страсти и амбиции да го обяздим в наша полза, а ползата е относително понятие. За живелите след 1944 и техните деца написаното може да е съпреживяване за разклатените тогава устои на много семейства, за ограждащата ги бутафория на сменилия се около тях свят, за амбицията на едно дете да се впише и да участва в него и за стълкновенията по пътя му. Ще щракват кадри от старите квартали на София, от училището с белите якички, от забравения вокален квартет „До-ре-ми-фа”, ще се нареди мозайката от раждането на програма „Хоризонт” и ту комичните, ту тъжни или знакови истории в нея – през провала на полета на първия ни космонавт, до неизпълненото от нас завещание на големия ни бас Борис Христов, произнесено през 1984. И колоритният Бай Пешо ще разказва за драматичните си преживявания като шофьор на българския посланик през 1956 в Будапеща. Репортажите в минало време ще приближават непрекъснато сегашното, ще излизат и зад граница, за да съпоставят любопитната и твърде различна картина на прехода в Унгария с нашия и да се откроят без особено усилие българският манталитет и характер.

Мама непременно искала да си има момиченце, дъщеричка. Дълго увещавала баща ми през трудните военни времена на 1943 да поемат този кръст да се появя на белия свят. Бременността изкарала, общо взето, сред ужаса на бомбардировките над София. Месеци преди раждането ми, през 44-а, в мазето ни в Лозенец, на улица „Розова долина” 38 – първия наш дом, който помня, седемгодишният ми брат питал леля ми Розка, която живееше с нас, няма ли някой познат американец – да му каже да не хвърля бомби над нашата къща. Хубава беше на младини леля ми, защо пък да е изключена такава възможност. Бомба не паднала над нашата къща, но аз съм се свивала в майка ми, заедно със сърцето й, ужасено от сирени, викове и разрушения. Казваше ми после, че като малко бебче съм почервенявала от рев, когато са виели сирените над станалото по неволя за мен родно място гара Белово – село Момина клисура. Евакуирани сме били.

Помня се буйна и упорита в ранното си детство в кв. Лозенец. Скитахме с децата по цял ден из спретнатите дворове на къщите, похапвахме едва узрелите череши, надпреварвахме се с малките си колелета чак до бившата Търговска гимназия, където и до днес е училището „Г.С.Раковски”, скачахме на въже, играехме на дама, а и на топчета с момчетата. Много завиждах на брат си за тях. Имаше разноцветна колекция, която подрънкваше в джобовете му. Всеотдайно се грижеше за мен, когато майка ми и баща ми излизаха с приятели. Строеше ми колиби с табуретки и метнато над тях одеяло и в тях ми четеше приказки – така изчаквахме завръщането на родителите ни или аз просто се събуждах на другия ден. Интересно как внучката ми сега все къщи и колиби иска да построяваме и така ме подсети за някогашните ми пристрастия. Божа работа.

На неизползваната варница срещу къщата ни веднъж излетях от една дъсчена люлка за двама и си пукнах врата. Друг път се хванах на бас, че ще се хвърля в двора с татковия чадър в ролята на парашут, от първия етаж, който обитавахме. И до днес, минавайки оттам и оглеждайки мимоходом етажа, се чудя как не съм се пребила. Все пак паднах на тревата, под разтревожените очи на приятелчетата ми. Счупих само чадъра. Игрите бяха всичко за мен. И все пак, оттогава помня татковия „Телефункен”, със забучена жица в пружината на кревата, да издава онази вълнообразна шумотевица, сред която изплуваше гласът на говорител на Свободна Европа. Точно в това начало на детството ми татко трябваше да напусне частната си адвокатска кантора на улица „Лавеле” 32 , която толкова харесвах. С красиво масивно бюро, с пускащата се решетка на шкафа и зелената лампа. Частните адвокати изведнъж бяха събрани в адвокатски колективи и вече населяваха т.нар. Търговски дом, срещу Съдебната палата. Там миришеше на мухъл и тоалетна, а срещу бюрото на баща ми имаше друго и зад него седеше един по-млад адвокат, когото според думите, които съм запомнила, „пришили” към него. Оттогава баща ми ходи три пъти в Наречен, на бани заради нервите, а мама му правеше сок от моркови всяка сутрин преди работа и когато го заговаряше, чувах винаги: „Не пред децата”. Точно по това време спряха и любимите ми следобедни разходки до сладкарница „Камелия”, на днешния булевард „Витоша”. По едно време беше „Сталин”. След почерпката вземахме татко от „Лавеле” и отивахме на разходка или на театър. Мама му носеше сандвич, да не му е гладно, както ми казваше. Понякога той ми отстъпваше първата хапка. Аз, злоядата, му подяждах закуската с огромен апетит.

И друга почерпка съм запомнила. Обикновено пред читалището в квартала в следобеден час раздаваха американски помощи – филийка с пастет и чаша какао. Понякога – кренвирши, които поемаха с щипка от огромен казан. И до днес помня вкуса им. Иначе хлябът беше с купони, взимахме го при хлебаря Спас, а татко беше уредил да ни носят всяка сутрин мляко от Драгалевци. Него мама квасеше, а аз обикалях около завитата в одеяло тенджера и нямах търпение да опитам. Мммммм. За месо ходехме в Малашевци. Снабдяваше ни някаква позната леля, която работеше там, в кланицата. Ориза и брашното в малката бакалия край нас също получавахме срещу купони, които мама ловко изрязваше от листчето, на което бяха отпечатани. По едно време се разболях от жлези. Дядо ни подкрепяше от село с яйца и мандражийско масло, оформено на топка. По онова време той припечелваше като медицински фелдшер на цяла Белослатинска околия. Така казваше.

Лекуваше ни доктор Табаков, известен тогава столичен лекар, когото обвиниха в шпионаж за Запада. Спомням си, че татко и няколко приятели събраха 2000 подписа на пациенти, излекувани от него, за да не го осъдят на смърт. Лежа дълго в затвора. Чувах от родителите си, че се опитали да го убият в катастрофа след освобождаването му, но само загуби двата си крака. После избяга със семейството си. Синът му се появи след  89-та в София. Д-р Табаков беше истински лекар – мек, ведър, неуморен човек. Отзоваваше се на пациентите си денонощно. Спасил беше много от тях. И сега го виждам наведен над мен, с очилата си с рогови рамки. Вдъхващ надежда и доверие. Много преди да му се случат всички беди, той ни донесе първия шоколад, от Швейцария, Запомнила съм как малкото парченце, което мама благоговейно отчупи и ми подаде, се разтопи в устата ми и разнесе в мен кадифения сладък вкус. В шоколадчето имаше и „жива картинка” – поставяш я на ръката си и от топлината тя започва да се нагъва и да раздвижва малко момиченце пред коледна елха…

Два пъти в седмицата вечер се появяваше Константин Зидаров. „Ида, идааааа” проточваше той пред вратата с тихия си глас, докато мама превърташе ключа в бравата. Даваше уроци по цигулка на брат ми и мен. Когато след 50-а спря да ходи по къщите, аз, прегърнала малката си цигулка, изминавах разстоянието от „Паренсов” по „Евлоги Георгиев” до Военната академия и малко нагоре по стръмното. Там живееше. Времена без коли и шумотевица, как иначе щяха да ме пускат, била съм най-много на осем. Този инструмент беше на почит в онези години. Татко беше самоук цигулар, от онези, които свиреха стари градски песни, народна музика и менуети на Моцарт или Бокерини. Цигулката си беше в ръцете му до края на дните. Вече беше забравил кои сме ние около него, а тази цигулка гушваше отрано сутрин и тя като че ли пое последната топлина от ръцете му, но и един гневен удар, в който най-вероятно изля цялата си болка от несправедливостите, които изсипа животът върху него. Уроците продължиха няколко години. Ние не станахме цигулари, но срещите с Константин Зидаров отключиха сетивата ми за музиката, въведоха ме в неизбродната й хармония, която ме владее дълбоко и днес. Беше ми мило да го видя на един от юбилеите на Музикалното училище, ветеран сред ветераните, на повече от сто години, на всичкото отгоре и не особено променен. Наскоро след това видях на „Раковски” некролога му. Светла му памет.

Запомнила съм от онова време и човека на кокили, който тръгваше сутрин от началото на улицата и ни подканяше да посетим цирк „Буш”, когато той опъваше шатра на площада, където днес са хотел „Хемус” и новият МОЛ. Ние, децата от квартала, го съпровождахме с крясъци, замеряхме го с каквото падне и виехме от удоволствие, когато той поглеждаше в някой прозорец на висок етаж.

Докато бяхме в Лозенец, тръгнах на френска забавачка, на ъгъла на „Аспарух” и „Белчев”, при мадам Самборска. Занареждах френски стихчета, запях „Сюр льо пон д’Авиньон”. Така – една година, а след това мадам Самборска бе сменена от камарад (другарката) Гьорева и аз играх пеперудка в спектакъла „Аленото цвете” в Алианса на площад „Славейков”. Трябваше просто да „излетя” иззад един нарисуван на картон храст и да обявя пред доброжелателната публика от родители, че съм красивата пеперудка, на френски. Имах чувството, че цяла вечност седях зад храста, потръпваща от предстоящата изява. Е, казах, каквото трябваше, а баща ми, възхитен от първия ми спектакъл (беше правил самодеен театър някога), ме заведе във фото „Луна” и сега скъпите ми внучета Кирил, Калина и Марина се смеят на тази невъзможна снимка на някогашната красива седемгодишна пеперудка в специално ушита рокля и пантофки с връзки до коленете, с крилца – колосани и изрисувани от съседката, г-жа Първанова. Като истински. Струва ми се, че сянка от страха при представянето ми на сцената е останала в погледа ми на тази снимка на фото „Луна”.

През 51-ва се преместихме на улица „Паренсов” в апартамента, който баща ми бе купил няколко години по-рано. Панчо Владигеров, големият ни композитор, го беше обитавал под наем, докато си построи къщата на улица „Якубица”. Строиха я дълго и трябва да призная, че през онези четири години, от купуването до нанасянето, родителите ми потрошиха много нерви, защото продължаваха да плащат наем и заем и музиката на композитора тогава не беше сред любимите им. Веднъж, преди  да се изнесе семейството, татко ме заведе да видя апартамента и така го запомних. С огромен роял, стилна гарнитура и снимки, плътно покрили и четирите стени, така че когато се преместихме и влязох, срещу мен се облещиха само правоъгълните белези от фотографиите. Многобройни. Сега стаята е уютно убежище на внучката ми Марина. Кооперацията ни е ъглова и от двете й страни тогава – на „Паренсов” и на „Любен Каравелов” – имаше две къщи с дворове – на известния артист от Народния театър, Васил Кирков и на големия ни скулптор Андрей  Николов. Неговият дом сега е известен като място за дебати „Червената къща”. Запомнила съм и деня, в който почина Андрей Николов. Жена му, Марето, беше отдавнашна позната на майка ми, 30 години по-млада от прочутия си съпруг. В онзи ден тя пристигна в къщи да съобщи новината. Поговориха с мама в кухнята, а на излизане я чух да й обяснява, че бърза, защото трябва да приема поздравления, така каза. Преди да разбера от майка ми какво е станало, тя, подсмивайки се, се вайкаше на тъжната новина и едновременно, повтаряше, че Марето тръгнало поздравления да приема. На другия ден изгледах как достолепната катафалка с ковчега зад стъклото тръгва по „Любен Каравелов” към гробищата, водена от два красиви коня, наметнати с черни плащове. От онзи ден дворът пред нас опустя задълго и не чувах вече почукванията с чукчето на скулптора с дълга бяла коса и брада, като на Дядо Коледа. А композитора, бивш наемател на дома ни, помня и от следващите няколко години. Минаваше от време на време Панчо Владигеров, с елегантна бежова моторетка по тихия тогава „Паренсов” и при среща все ме питаше: „Ти си на адвоката, нали?” или казваше: „Много добре живеехме тук.” Очевидно снимките от стените не са отнесли всички спомени в новата му къща. Сега на улицата на къщата му музей е тихо и приятно, а на „Паренсов” колите са превзели тротоарите и от двете страни, оставяйки тесен проход за желаещите пешеходци – все пак да минат .

На „Паренсов” мама вече беше изоставила красивите си шапки и забради забрадка. Изчезнаха чудните кутийки с френски пудри и пухче и се появи крем „Младост” в тубичка. Копринените чорапи дълго обитаваха една кутия в гардероба. Е, на Заговезни обичах да се маскирам с мамините шапки и стари рокли, „от онова време”, както казваше тя. Тези театрални изблици бяха поощрявани от родителите ми. Много ме водеха по театри и така изгледах и запомних Зорка Йорданова и Олга Кирчева, Никола Попов и Петко Атанасов. Видях в ролята на Жулиета Ирина Тасева, а в „Идеалният мъж” на Уайлд – Спас Джонев, Константин Кисимов в комедиите на Молиер. Много харесвах Мила Павлова и знаех всички арии на Мими Балканска и Асен Русков от оперетите в Музикалния театър. И правех театър на „Паренсов”. Всички деца от нашия и съседния двор участваха. А представлението биваше проследявано от прозорците. „Брееей,” коментираше майка ми, „цялата махала ви гледа”. По-късно класната ми, Вушева, постави една пиеса на Оскар Уайлд в Осмо училище на „Шишман” и аз участвах, а Любомир Кабакчиев, пак на училищната сцена, ме избра за едната от трите сестри на Чехов. Е, не мога да забравя как месеци след театралното изживяване взаимно се обърнахме да се доизгледаме след поздрава един към друг и той цопна с двата крака в една огромна локва пред училището ни. Чистейки шлифера си, се смееше сконфузено…

А след това Сталин почина и ние с Еми, моята съученичка още от първи клас, стояхме на пост пред портрета му. Така живеехме тогава, учеха ни, че сме „Димитровско младо племе”, че в „светлата ни родина” пеят „септемврийчета без чет”. То поне да бяхме останали септемврийчета, ами ни прекръстиха на пионери, като съветските. Около мен се състезаваха да имат съветски връзки – едни такива, по-алени. Вече в девети клас, като комсомолка, отговарях за културно-масовата работа в училище. Обичах да се изявявам и направих едно стенно табло, за което много ме похвалиха. Всеки ден сменях картончетата в състезанието за най-добре подредена и озеленена стая. Не си спомням кой беше оня секретар на учкома, който ме сряза, че не можело така, само за чиста стая трябвало да следя как се проявяват по комсомолска линия и тогава – картонче с най-много точки. Постепенно изглупяването се разгръщаше и му личеше – в песни и стихове. „Родина моя, мирная, любимая!”, пееха на руски професионални и самодейни хорове. „Хороша страна Болгария, а Россия – лучше всех!” – припяваше Ян Френкел. Спомням си, че още в началото на 50-те самодейният хор на читалище „Славянска беседа”, в който пееше и майка ми, изпълняваше една руска песен за Сталин, който им е бойната слава, примерът, полетът и т.н и завършваше (на руски) „наш народ за Сталинем идьот”. Тук хористките започваха да хикикат – идьот, бе, идьот, а Раля Тончева – диригентката, поглеждаше косо към мен – чаках на столче да свърши репетицията – и казваше всеки път: „А, сега, пред детето, де. Мискинки.” Как съм го запомнила, не знам. Сигурно винаги съм била на столчето. И знаех наизуст всички песни. А съветският композитор Френкел нямаше нужда да ни убеждава, че „Россия лучше всех”, защото нашите управници ни убеждаваха преди него. Нали и българският химн от онова време, който и по мелодия приличаше съвсем на съветския, успяваше да ни покаже като патриоти, и то със съмнителни наричания, само в първото изречение – „Българийо мила, земя на герои, неспирен и мощен е твоят възход!” Следващото –„Да крепне навеки съюзът ни боен с великия братски съветски народ!”. Това – в национален химн. И когато го смениха с „Родино мила”, за извинение пред братушките, набутаха „Дружно, братя българи, с нас Москва е в мир и бой”. За сравнение унгарският химн е непроменен от XIX век. „Боже, благослови унгарския народ!” – така започва. Тогава не са се питали кой вярва в Бога и кой не. Борели са се за националната си и лична свобода и са се смирявали пред величието, което могат да докоснат само с душата си.

„Слава на нашата партия, слава, слава на новия строй, вей се ти знаме на класа корава, силна във труд и във бой. Партийо, предан водач на народа, твоите сили растат…” И след това – „Вълко Червенков умело ни води” и т. н.” Така пееха пионерчетата и комсомолците, защото „Комунистите родината изграждат, комсомолците след тях вървят, пионери, пионери, славен път ни чака, трудов път.” А Партията е „извор, от който пием без умора” и е като „майка безкрайно добра”, която „ни винаги нежно закриля” и „в учение, труд и игра, ни изпълва със радост и сила”. Така растяха поколенията. С изкривени представи за света и за самите себе си. В наложени представи и за Русия, и за Запада, към който можехме да гледаме само през шпионка.