Начало Книги Рецензия без заглавие
Книги

Рецензия без заглавие

Катя Атанасова
02.07.2014
2408

Две книги на Федя Филкова – стихосбирката „Нищо тъмно” и „Третата жена”, първата й книга с разкази, издаде „Изток-Запад”. Откъс от книгата с разкази.

FFПризнавам, че съм безпомощна да озаглавя това, което пиша за двете книги на Федя Филкова. „Нищо тъмно” е нейна седма стихосбирка, а „Третата жена” е първата й книга с разкази. И двете, факт също тъй важен, са под редакцията на големия ни поет Иван Цанев. Появяват се заедно сега, през 2014 г. Та не мога да озаглавя написаното от мен не само защото не намирам силното и точно заглавие, което подхожда на това, което прочетох, а и защото отказвам да използвам най-лесния ход в случая – просто да използвам цитат от неин текст. Не мога, защото тези две книги са наистина от най-добрите, които съм чела не само в последните няколко години. И да, може би съм пристрастна към този тип писане, особено в прозата, но нямам и намерение да го скривам. Има случаи, в които експертността и „отстраненото” четене не са ти достатъчни и просто искаш да ги пратиш по дяволите. Е, този случай за мен е точно такъв.

Читателите познават поезията на Федя Филкова с нейното внимание към думите, поезия за малките големи неща, толкова прибрана, умна и непатетично нежна, поезия с мяра. Когато говорят за стихосбирките на поетесата, критиците използват определения като „магически перфекционизъм” или „поетика на мълчанието”. Те биха могли да са код и в четенето на разказите й. Затова като не забравям свързаността между двете книги – поетическата и прозаичната – ще поговоря повече за „Третата жена”.  Защото е и първата в творческата биография на Федя Филкова.

Приех разказите като автобиографична проза. Лирическа проза. Нейният сюжет е също тъй уповаващ се на способността на поезията да оставя неизказано поне толкова, колкото е казано. Разказите в книгата, 18 на брой, са свързани от точно този „лирически” сюжет, който, както във всеки един разказ, така и в цялото им, се уповава не на действията, а на състоянията, преживяванията, отношенията. Две са големите му „опори”, онези, на които се крепи, като си помислиш, всичко; на които се основава началото и краят ни и всичко между тях; те са животът и неговото друго. Любовта и смъртта. Героинята на тези разкази ги понася, изживява, спори с тях, приема ги, разбира ги, говори за тях, премълчава ги. Разказите на Федя Филкова притежават нещо, което е трудно да срещнеш в днешната българска проза. В тях има множество моменти за дишане. Понякога за спокойно и леко вдишване-издишване, понякога за дълбоко, мъчително, засядащо там някъде вътре в теб дишане с болка, след което имаш чувството, че не можеш да издишаш. Но можеш. Въздухът между редовете придава особена наситеност на цялото повествователно пространство в „Третата жена”, наситеност, в която казаното и премълчаното са с еднаква тежест.

FF1Невидимото в разказите от „Третата жена” сякаш има по-важна роля от видимото, неизказаното от казаното, неразказаното от разказаното. То като че ли деликатно, с особена кротост, всъщност присъща на силните духом, на мъдрите, на приелите „кръста на живота”, гради свой сюжет, не точно този, който можем да проследим чрез героинята, на повърхността на всеки разказ. И заглавието на сборника не просто „означава” трета жена, а другата, другият, другите, онова трето, което винаги присъства в живота ни, все едно дали знаем за него или не, все едно дали го приемаме, или му се съпротивляваме.

Прозата на Федя Филкова е истински красива проза. В нея има толкова финес и усет за думите, че понякога ми припомняше някои истински образци на есеистика в българската литература от 20-те и 30-те години на миналия век. Казвам това с респект и възхита. В нея отново, както в поезията й, откриваме един премислен минимализъм – и размерът, и формата са най-подходящите за мисълта. Впрочем така, както и изданията на „Изток-Запад” подхождат на творчеството на Федя Филкова.

Може би най-голямата сила, въпреки че ми е трудно да отделя кое е „най” и в двете книги, е погледът за малките неща. Разбирането на живота като гледка, момент, жест, среща, мисъл, спомен, смълчаване. Ръка до друга ръка. Поглед към друг поглед. Дума към друга дума.

 

СТРЕЛЦИ ПО СТИХОВЕ

 

На поета Николай Кънчев

Днес най-после беше решила да отвори малкото чекмедже на бюрото му, отстрани вдясно, никога преди не беше го отваряла, но сега вече него го нямаше, а трябваше непременно да открие тази негова снимка, предполагаше, че е там, нямаше къде другаде да бъде, там той си държеше точно такива неща, ето, сега ще протегне ръка, канеше се вече от няколко дни, но постоянно отлагаше, макар постоянно да седеше втренчила поглед в малката кръгла дръжка на чекмеджето, беше леко потъмняла от честото пипане, отдолу ръбчето й изглеждаше дори вдлъбнато, явно се беше протрило, представи си как пръстите му обгръщат светлото дървено колелце и при тази представа болката отново се появи, винаги се появяваше, когато си спомнеше за някаква част от тялото му, пронизваше я цялата, от глава до пети, и после се спираше някъде и не искаше да си тръгне, сега спря в ръката й и ръката й се вдърви, беше й невъзможно да я протегне, но днес тя най-после трябваше да отвори това негово чекмедже, не можеше повече да отлага.

Вдървената й ръка с усилие придърпа чекмеджето навън, вътре имаше какво ли не, нахвърляни листчета, бележници, карта за библиотека, кутийка с цветни кламери, пластмасов стар химикал и наистина снимки, пожълтели снимки от детството и младостта му, тя лекичко измъкна една и изведнъж отдолу нещо изтрополи и се търкулна напред, видя сивкав, метален куршум, ръката и сърцето й спряха, спря и дъхът й и тя залитна встрани, но облегалката на стола я задържа, не знаеше, че той го бе запазил, ужасът от изстрела изскочи от паметта й, оживя, надвеси се над нея и тя затвори очи.

Тогава му се бе обадила от уличния телефон просто така, да го чуе, беше вече на път за вкъщи и скоро щеше да бъде при него, но неизвестно защо й се бе приискало да чуе гласа му веднага.

Обичаше гласа му, обичаше да си представя как при позвъняването той става от бюрото в малката стая, отива в коридора и вдига слушалката на стария телефонен апарат, поставен върху етажерката с книги, „Да, моля!“, казваше той, а тя казваше името му, после и своето, винаги казваше името си, той го повтаряше, сякаш го чуваше за пръв път и чак тогава се разсмиваше, високо и радостно, обичаше този негов висок и радостен смях.

Сега обаче отсреща бе прозвучал друг, чужд сякаш глас, приглушен и несигурен, беше се случило нещо, почувства го на мига, разпозна ужаса по гласа му, усети как от слушалката до ухото й припълзява смъртна заплаха и как телефонният кабел я стяга за гърлото, по челото й избиха капки студена пот от страх, страх за него, разтрепера се, ръката й дори не успя да закачи обратно слушалката, с трясък излетя от кабината и се втурна с всички сили към къщи.

Не можеше да спре да милва лицето му, нищо ти няма, слава Богу, нищо ти няма, нищо ти няма, всичко ще бъде добре, жив си, аз съм при теб, гласът й трепереше и тя се опитваше да не плаче, но сълзите й не спираха, намокриха и неговото лице, не бива да плачеш, каза той, моля те, не плачи, нали знаеш, че не издържам, когато ти плачеш, нищо ми няма, успокой се, нищо ми няма, нищо ми няма.

Куршумът, изстрелян най-вероятно от капандурата на отсрещната, оттатък вътрешния двор сграда, която единствено гледаше към тяхната квартира на последния етаж, беше преминал през отворения прозорец на стаята и се беше забил точно в средата на стъклото в горната част на иначе дървената врата, беше дебело, плътно стъкло, от онези матови, с вплетени вътре метални нишки стъкла, каквито има в старите софийски кооперации, куршумът не беше успял да го пробие, но беше оставил да зее широка вдлъбнатина и стъклото около нея беше разцъфнало в кръг, така, както когато хвърлиш камък в спокойна вода.

В същия този момент той стоял пред отворения прозорец, с поглед, вгледан в двора и в отсрещната сграда, но само миг преди да влезе куршумът, се навел да вземе някакъв паднал лист до бюрото, именно в този миг чул нещо да просвистява над него, чул и трясък и видял стъклото да се разпуква – като цвете, каза й той, като стъклено цвете и й се усмихна невинно като дете, когато по-късно тя го помоли да й разкаже какво точно се бе случило.

А те просто бяха стреляли срещу него.

Бяха стреляли срещу стиховете му.

Сега този сивкав и метален куршум, който после все пак го застигна, сякаш не бе преставал да лети през цялото време, сякаш през цялото време бе изчаквал мига той отново да изправи глава на прозореца, тъмнееше между пръстите на вдървената й ръка, убиваше й, трябваше да направи нещо с него, прииска й се да го изстреля обратно, да го върне обратно на притежателя му, но не знаеше на кого точно, те бяха толкова много, тези тайни и явни стрелци, тя безпогрешно ги разпознаваше, най-вече по очите, и познатите й озадачени често я чуваха да казва:

– Виж му очите на този! Има очи на стрелец по стихове!

 

КЪМ РАЗКАЗИТЕ

Стрелци по стихове

Когато през пролетта на 2010 г. написах разказа „Стрелци по стихове”, всъщност трябваше да напиша документална история – всичко това се беше случило, всичко това е вярно, но нямах документи, нямах доказателства. С Николай отдавна бяхме напуснали квартирата с простреляното стъкло на вратата, а единствените свидетели, с които тогава се осмелихме да споделим случилото се и да им покажем куршума и разцъфналото стъкло, бяха сестра ми и зет ми.

Когато по-късно обаче, през лятото на 2011 г., отправих искане до Комисията за разкриване на документите, свързани с бившата държавна сигурност, и получих възможност да прочета досието си, попаднах на две стъписващи страници – стр. 132 и стр. 133.

62

63
През есента на 1986 г. ст. лейтенантът от ДС е възложил на агент „Абаджиева”, моя колежка и приятелка от издателство „Народна култура”, където работех по това време, да ме посети вкъщи и да „информира за обстановката по местоживеене” и за „разположението на помещенията в апартамента” на ул. „Янтра” 9, където тогава живеехме под наем с Николай. По обясненията й ст. лейтенантът е изготвил схема.

Времето на възлагане на посещението на агент „Абаджиева” у дома и на изготвянето на схемата на квартирата ни по това време – есента на 1986 г. – изцяло съвпада с времето на стрелбата вкъщи и с всички проблеми, които преживяхме през този период.

Да четеш досието си и написаното за теб от познати, колеги и приятели, е шизофренно преживяване. Тогава, веднага след прочетеното, реших да пиша за това – написах няколко първи истории, но колкото повече време минава, толкова повече губя желание. Истината за живота на Николай е в неговите стихове. Истината за моя живот – все още я помня и зная.

След десетилетни промени, ченгета от миналото продължават да бъдат герои на днешния ден и понеже искат да бъдат, да имат всичко, играят ролята и на жертви – не искат да отстъпят и местенце на някого другиго – палачи и жертви в едно, жестока гротеска, двулични, многолични Януси, чиито разкривени физиономии надничат от всеки ъгъл.

 

На главната страница: Волс, Без заглавие

Катя Атанасова
02.07.2014

Свързани статии

Още от автора