Гърлата вече прегракнаха.
Думите се свършиха.
Хората излизат на улицата, когато се свършат думите.
Поетите започват гладни стачки, когато се свършат думите.
Говоря за онези думи, където „да” е „да” и „не” е „не”.
Тези думи ни липсват.
В гладната стачка на Едвин прозирам тъкмо това – той иска да върне цената на думите. Един поет е в правото си да иска това.
Макар че бих искал да кажа на Едвин – Едвин, хора, които не ценят живота на хората, не ценят и смъртта им. На тях не им пука за тебе.
Един друг поет направи същия избор преди десет години. Наистина, той не беше в светлината на прожекторите. На днешния ден, 10 юли, преди десет години, през 2003 г. тихо, на пръсти ни напусна поетът Иван Методиев. Той взе влака, слезе на гарата, отиде до брега на реката – в местността Лошин на река Места близо до Добринище – и се загледа във вечността.
Неговата гладна стачка продължи много дълго, защото беше принудителна. Поетът Иван Методиев буквално гладуваше години наред. Той се опитваше да гледа семейството си. И не можеше.
Ето какъв некролог написах за него преди десет години във вестник „Сега”, където работех тогава:
Още един поет си отиде – и то голям поет. Когато се случи такова нещо, изведнъж всички зяпваме и казваме: какъв творец живееше сред нас! И тръгваме да леем бронзови венци. А когато приживе тези горди хора – като Христо Фотев, като Георги Рупчев, сега като Иван Методиев – се задъхваха от безпаричие и живееха на границата на чисто физическото оцеляване, за тях не се сещаше никой от овластените, от онези, които всяка вечер по коктейлите плюскат сьомга, хайвер и скариди.
Големите поети се познават по един много сигурен белег – те не могат да се вградят в света. Иван наистина беше „не от мира сего”. Високата му, леко прегърбена фигура имаше трайни опорни точки в географията на София – кафенето на Палми, ресторанта „При Мария”. Пиеше водка, смесена с кола; но беше от мъжете, които умееха да не се напиват. Опита се да е галерист, създаде кръга „НАВА” и издаде няколко броя от едноименното списание; успя даже да си намери за кратко работа в частна фирма и по това време изглеждаше вдъхновен, изпълнен с планове.
Но скоро го уволниха с гръм и трясък от частната фирма заради интервю във всекидневник, в което клеймеше бомбардировките в Косово. По този повод Иван Методиев в интервю за „Сега” призна:
„Желанието ми е да напусна България. Тук за мен няма биологически живот. Най-силно впечатление ми направи, че уволнението ми не предизвика никакъв отзвук. Възприема се като нещо обикновено. Това е доказателство, че живеем в полицейска страна.”
На въпроса защо големите поети плащат такава висока цена за даденото им от Бога право да се разпореждат с истинската стойност на думите, той отвърна:
„Защото нищо не се е променило за последните сто години в България. Точно това е доказателство, че у нас не съществува свобода на словото. Старият механизъм беше механизъм на колячеството, а сега действат удушвачи. Оставят мизерията и криминалните престъпници да те довършат. А те са чисти. Ужасяващо чисти.”
Иван беше поет, който разбираше природата както никой друг, можеше да улови и най-тънките й вибрации и да ги пресъздаде поетично. Но мизерията го беше заточила в бетонната клетка на града. Въпреки това поетът се бореше. Ето така:
„Аз живея на партера, работя в кухнята, има една джанка, която расте точно до прозореца. Няма нужда от завеси. По нея се катери една котка с котенцата си. Сега има три. В джанката живеят синигери и врабчета. Кухнята изглежда много голяма с това дръвче. Врабците и синигерите изведнъж се стрелкат да клъвнат някоя троха, когато котката е задрямала. Имам чувството, че обичат да си играят с тази котка. Всичкото това може да се нарече духовно убежище. Във всеки случай в него има и ритъм, и безкрайност – двата цвята на нищото, което наричаме душа. Зад дръвчето наблизо е детската площадка. Гласовете на децата не ми пречат, а ми помагат. Само ако някое се разплаче по-силно, скачам веднага на прозореца.”
Затова във факта, че Иван Методиев намери смъртта си сред природата, край реката, можем да открием един, макар и много тих, но достатъчно категоричен „римейк” на една ботевска смърт – с каквато са орисани явно да завършват житейския си път големите ни поети.”
А в един по-късен очерк написах още:
Поетът Иван Методиев умееше като никой друг да говори с душата на родината си – с нейния пейзаж, с нейните животинки, с нейната земя и с нейното небе. Той ги посочваше и ги заговаряше. И от техния диалог се раждаше поезията му. Именно способността да говориш с родното пространство в ехото на времето отличава гласа на големия поет от гласовете на всички останали поети.
Нещо повече – той беше баткото на онези, малките, населяващи родината му. Беше закрилникът им. На щурчетата, на вълчетата, на жабчетата, на костенурчетата, на рибите, на селцата, на калинките, на шипките, на щурците. На децата, на майките, на бащите. На сираците. Една от стихосбирките му дори се казва „Песни за сираци и сирачета”. Той, който сам не можа да оцелее в мутропрехода ни, в поезията си съумя да ги защити, защото им даде глас.
В едно интервю го бях попитал:
Ти как оцеляваш, поете? С какво живееш, с какво храниш семейството си?
Не знам какво да кажа. Живея с огромна вина към децата си. Три деца са това. Хайде, единият е голям. Но щерката е на четири години и половина. Трудна работа…”
Видях дъщеричката му Ния преди месеци, на възпоменателната вечер в памет на Иван Методиев, организирана от „Къща за птици”. Ния вече е гимназистка. Тя може би още не е чела последните, най-страшните стихотворения на баща си. Но ще порасне, ще ги прочете.
Книгата му „Избрано” може да се намери в добрите книжарници – в „Български книжици”, в „Нисим”, в „Книги и…”, в „Подир сенките на облаците”, в „Къща за птици”, в „Хеликон”. Купете си тази книга. За да видите как един поет описа тежката като глина участ, с която управляващите затъкнаха устата на хората.
Поетите на България са й нужни живи. Защото днес единствено те знаят цената на думите.
Ето ви четири от последните стихотворения на Иван Методиев.
Да ги прочетат и държавните чиновници. И да ги покажат на своите началници. А те – на своите началници.
Повече за Иван Методиев – на http://clients.atomsolutions.net/im/
Вълче
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.
Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.
Без да искаш, мамо,
стори го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!
Смет
Глад настъпи по тези земи,
звяр и човек
в сметта се зарови.
Просяк до виещо бебче вони,
бабчета хленчат с очища на сови.
По лице се обръща мъртвецът, дано
да не види жена си как по портите плаче,
как сирачето просва в калта сираче
и изтича кръвта ни
за мравче лайно.
А над всичкото – бавно ръждясващ дъждец.
Изпод капките, котка с огромна зеница
дебне как край челцето на една мъртва птица
бог потропва с тояжката
на хей оня слепец.
Повече тишина
Не умееше мама до три да брои,
вечно на две
трохите делеше…
Преглътне над хляба и дели, и дели…
И все не ядеше.
Все не ядеше.
Двама й бяхме – момче и сестрица.
Вълчето на мама!
Русата птица!
Препъна се мама в трошица една
и на всичките вълци
стана жена.
Чуй я мама, сестрице, как вие сега…
Помогни на вълчето
с малко птича тъга.
Как да сричам България – това ми кажи.
Кой камък да сдъвча,
та мама да се утеши?
Чий врат да пречупя? Чия кръв да изпия?
Под кое стръкче мама
от ада да скрия?
Та мама… Та мама е цялата ад.
О, родино моя
от леш и от глад…
Пеленачета български, личица ужасени,
пожалете утробите,
от дъха ви ранени…
Не сучете! Не гукайте! Примигвайте само! –
та и мама да смогне
да каже „мамо”…
Че какво знае мама, освен да се свие
в някой ъгъл и тайно
от всички да вие?
Мама никога няма да стане жена.
Страшен грях има мама –
човек е родила.
Пеленачета, тихо! Мама пак е завила…
Повече тишина!
Повече тишина!
Храм
Тук някога било е храм,
а после хан крайпътен.
А после пътят запустял
на смок се е превърнал.
Кръчмарю, дай ми чаша дъжд
и късче от луната…
Богат съм днес – ще ти платя
със есенния вятър.