0
2135

Талев и комунизмът

Размисли по романа „На завой“ на Димитър Талев

Литературата е в сложнокомпозиционни отношения с историята. Тя не просто отразява или запечатва едни или други събития, както някога настояваха апологетите на социалистическия реализъм. Често нишката, създаваща усещането за единство в романа, организира историческото време, придавайки по-голяма плътност на реалния поток от случващото се, който инак лесно се разпръсва и ни убягва.

Правя това встъпление не защото смятам да се впускам в дебрите на „социологията на романа“, проучвана обстойно от автори като Дьорд Лукач или Люсиен Голдман. А защото, покрай разприте с оценките за комунизма и неговата теория и практика в учебниците по история, ми хрумна един експеримент.

Представете си как комунизмът изглежда в огледалото за обратно виждане, и то далеч преди практиката на НРБ: още докато комунистическият проект е за едни очароваща, а за други – повече от плашеща хипотеза. И то през очите на един класик на българската литература, какъвто е Димитър Талев, от страниците на инкриминирания след 1944 г. роман „На завой“.

Няколко думи за написването на този роман, който и до днес е непопулярен и си остава в сянката на другите големи творби на Талев. Писателят го започва някъде в началото на 30-те, работи над него през цялата 1939 г. – едно преломно за Европа време. Завършва го чак през юли–август 1940 г. и „На завой“ излиза през октомври същата година в библиотека „Завети“, и то в сравнително голям тираж – 5000 екземпляра.

Преломното време винаги е време на избор, време на равносметка. С този си роман Талев държи да се прости с някои леви илюзии на младостта си, което е напълно обяснимо. Не по-малко интересна е и корицата на книгата, дело на левия художник и убеден комунист Александър Жендов, който приема да я изработи. Издължената голяма буква „З“ в „На завой“ сякаш бележи цялостния поврат, за който ни подготвя книгата. През 1950 г., изпаднал в немилост пред тогавашния вожд Вълко Червенков заради спречкване в новогодишната нощ в квартирата на Христо Радевски, Жендов ще трябва да отговаря за стари грехове, включително и за корицата на този забранен роман. Разплатата не закъснява.

С какво „На завой“ на Талев толкова разгневява комунистическите идеолози? Според мен с цялостната равносметка на утопията, която изобщо не се свежда само до една непрекъснато (и често неточно) цитирана от романа фраза: Знаеш ли, Милке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!…

Проблемът, очертан от Талев, е тъкмо в идеологическата орбита на това „Ние“. Главният герой Крум Кошеров се завръща от странство през 1929 г., след неколкогодишно отсъствие. На власт е правителството на Андрей Ляпчев, което не само е дало реална политическа амнистия, но и след 1926 г. реално е умиротворило страната от кръвопролитията на гражданската война. Раните от нея обаче продължават да зеят в душите.

Самият герой е изпратен от баща си да следва в чужбина след 1923 г., тъй като е част от младежки кръгове, където пламенно се говори за революция. Младият Крум обаче е бил на фронта в две войни, виждал е смъртта в очите, познава и онзи „край, който беше страшна катастрофа – страшна, защото бяхме разбити морално“.

Сред онези е, които в септемврийските дни на 1923 г. са призовани да се явят на един от софийските площади: Помислих, че е настъпил най-великият час в моя живот: да умра за своя идел, за идеала на всички потиснати. Там на площада обаче аз не намерих онова множество от разпалени бунтари, които виждах на многолюдните и тъй гръмки манифестации преди това. Там се беше събрала само една група, повечето младежи като мене, които едвам дочакахме едно малко отделение стражари и се разбягахме.

Урокът е горчив, но най-тежкото предстои. Оказва се, че Крум не е в състояние да следва в странство. Чувства се неспособен на всякаква по-задълбочена или системна работа. Личната му равносметка е потискаща: Бях взел участие във войната, в революционните борби, душата ми беше разядена…Бях изгубил вече много, изгубил бях вече всичко, но все още вярвах, че ще го намеря, и тръгнах да го търся между хората.

Лута се по света, търси добро, правда и красота, ала намира само отломки от тях сред море от кал. Съзнанието му на „човек-маса“ постепенно помръква, той изпада в отчаяние. Иска да умре, изпитвайки непоносима мъка, и в този миг се сеща за едничкото спасение – за пътя назад и бащиния дом.

Френският изследовател Клод Льофор, самият той ревностно „вярващ“ в идеологията на младини, настоява, че комунизмът е преди всичко „плен от идеологията“ и „обсесия от това „Ние“. Най-важното в подобна „обзетост“ било да следваш принадлежността към „ние другите – комунистите“. Оттук и революционната практика: чрез насилие да се създаде общество, нетърпящо никакъв плурализъм, никаква „опозиция“, нищо „друго“. Това е един нов вид деспотизъм на колективната обсесия, намиращ израз във волята на Партията. Затова и във вътрешните монолози на младия Крум Кошеров в романа ясно прозира тази невъзможност „да се живее индивидуално“, с която комунистическата идеология е заразила него и връстниците му.

Самият Льофор дава примери със свои познати, които мъчително трудно напускат Партията дори след 1956 г., защото считат, че извън нищо не е възможно и нищо не е мислимо. Един от тях дори му задава стряскащия въпрос: „Как можеш да мислиш, когато си сам?“.

Тъкмо тази траектория от „Ние“ към „Аз“ ще трябва за извърви Крум Кошеров, завръщайки се в България, съсипана от гражданската война. Време, за което сестра му Милка свидетелства с горчивина, обръщайки се в романа към комуниста Никодимов: Или на едните, на „нашите всичко е позволено, а другите са все черни дяволи? Всъщност няма нищо по-грозно, по-жестоко от гражданската война. Брат срещу брата, баща срещу сина си. И тълпите, жадни за мъст и разрушение.

Комунистите в романа на Талев отдавна са взели своя завой, те са на другата страна в историята. Особено разтърсващо за главния герой е посещението му в книжарницата на Калесников на „Пиротска“ – там, където някога е попил комунистическите идеи. Книжарят е същият, поостарял е, но говори със същия тон – сякаш иска да удари нещо и да го разбие на прах: Най-напред от Италия, от Испания и Германия ще се дигнат първите искри на революцията. Работническа Франция е нащрек и чака да удари дванадесетият час. Англия цяла се друса от подземни тътнежи. Цяла Европа, целият свят е миниран и когато пламне първата искра….

И ето че изведнъж Крум Кошеров, чувайки познатите от десетилетие тиради, внезапно „проглежда“ и се запитва: Тоя ли човек е моят някогашен учител? Тоя ли човек възпламеняваше някога сърцето ми и ми вдъхваше вяра в спасението на унижени и неоправдани? Какъв апостол съм виждал аз в тоя заслепен фанатик? Какъв свят вижда той и къде е видял света? Бедни, бедни учителю мой, Калесников!…

Обратният път от утопията към реалния живот е винаги болезнен и мъчителен. Ала героят на Талев го извървява, поемайки грижата за своето семейство и старата си майка, откривайки любовта и непознатата досега радост от съзиданието, от обработването на земята.

Онова, което по-сетнешните идеологически цензори на Талев явно не могат да му простят, е, че неговият „политически роман“ цели да разкрие „пълната несъстоятелност на всички крайни убеждения“. „На завой“ наистина е „роман на идеите“, доста тезисен понякога, ако го съпоставим с  възрожденската тетралогия на Димитър Талев. Ала все пак това е творба жалон, въставаща срещу „настоящето на една илюзия“. И няма как да не впечатляват прямотата и честността на писателя, дръзнал по онова време да напише следните редове: Когато искаме да наложим нещо на човека, ние трябва да знаем какво може да понесе той, да приеме, да усвои. Комунистите мислят, че ще се наложат със сила, но природата на човека е по-силна и от ужасите на революцията, и от юмрука на диктатора.

Историческа прозорливост на Димитър Талев му коства обаче много. Веднага след 9 септември 1944 г. „юмрукът на диктатурата“ го търси, за да го ликвидира. По една случайност не го намират и убиват негов съименник. На 18 октомври 1944 г. той е задържан, вкарват го в Централния затвор. Следват тормози, разпити, на косъм се разминава от това да не попадне в състава на Народния съд, занимаващ се с враговете интелектуалци. На 26 март 1945 г. е пратен за „превъзпитание“ в ТВО (сиреч на лагер). Минава през „Свети Врач“, „Росица“, Мини „Перник“, ТВО Дупница. На 22 август същата година след различни застъпничества е  освободен, но бива следен. И така до онзи 21 октомври 1947 г., когато въпреки тежката язва е изпратен в мините в Бобов дол и в Куциян. Писателят Йордан Вълчев разказва как едно срутване на пластовете там го затрупва в забоя. Истинско чудо е, че неколцина намират сили да го отрият и върнат към живота. През февруари 1948 г. е освободен, но е изселен в Луковит. Отново под всевиждащото око на Държавна сигурност. Специални агенти донасят за поведението му, докато той се труди над ръкописа на „Железният светилник“.

Дълго време не му позволяват да публикува, докато в един момент „завоят“ към националното не става потребен за излинялата комунистическа идеология. Съответно Димитър Талев е амнистиран, провъзгласен за класик и по ирония на съдбата – за лауреат на Димитровска награда. След което умира от рак през 1966 г., гоненията си казват думата.

Големият френски историк Франсоа Фюре в основополагащата си книга „Миналото на една илюзия“ (1995 г.), посветена на комунистическата утопия, стига до извода: Лишено от Бог, нашето време обожестви историята като поле на „свободния човек. Комунистическата утопия трябваше да бъде в тази история заместител на спасението, докато на Октомврийската революция бе отредена ролята на мита за началото.

Знаменателно е, че Димитър Талев още през 1940 г. предупреждава в „На завой“ за същото: Внимавайте, залагате главите си за една илюзия, за една химера.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статия„Джебчии“ и кражбата на сигурните граници
Следваща статияПалатинска антология