1
5739

Трима „царе“ в днешната ни република

Тъжно и тревожно е онова, което се случва в последно време с политическото (в най-общия смисъл на това понятие) у нас. Тъжно е, защото все по-малко хора дори го забелязват и се впечатляват от него. А е тревожно, защото на все повече хора то сякаш започва (дори) да харесва.

Та дайте си сметка как и докъде еволюира т. нар. „основен политически дебат“ в България от 1989 г. до днес. Отначало – и до 2001 г. (горе-долу до идването на Симеон) – той се разгръщаше по линията „дясно-ляво“ (демокрация-комунизъм) и бе наистина оживен. Обществеността, дори най-широката, имаше прилична представа за тези два идейни полюса, можеше да различи „десни“ и „леви“ идеи и конкретни политики, свикна с непознатото ѝ по времето на комунизма разделение на властите, следеше и имаше изразени подкрепи към тези две направления.

След „разбиването на „пагубния (както ни внушаваха) двуполюсен модел“, извършено от Симеон Сакскобургготски и „хибридното“ политическо образувание НДСВ (по същество политически „вирус“ за разлагане на идеологическия профил на партиите), времето на този обществен дебат започна да отминава. Дойде епохата на безпринципните политически сделки и комбинации. Партиите постепенно изгубиха своя ясен профил и следователно автентичната си представителност, отчуждиха се от т. нар. гражданско общество и това бе периодът на първата политическа депресия у нас. Неин плод – мисля си днес – бе избуяването на ГЕРБ: парадоксално казано – позитивната артикулация на пост-ляво-дясната депресия. И все пак – базисният дебат между дясно и ляво продължи да разделя обществото, като в онези години бе допълнен от едно набиращо сила противопоставяне между все още будното гражданско общество като цяло и оформилата се (идейно безпринципна) политическа олигархия – другият „плод“, вързал на дървото на Сакскобургготското време. Същински „взрив“ това противопоставяне на гражданското общество и пост-дясно-лявата политическа олигархия избухна през 2013-2014 г., когато последната инсталира най-грозното си лице – т. нар. „кабинет Орешарски“.

Бавно и постепенно обаче – след влизането ни в ЕС – основният политически дебат на прехода бе заменен от един друг: дебатът „консервативно-либерално“. По същество и двата термина – особено на наша почва – бяха подвеждащи, ако не направо фалшиви. Защото онези политически групи и гласове, които се самоопределиха като „консерватори“, всъщност представяха една амалгама от: нововъзникналия антиевропеизъм (повече или по-малко русофилски оцветен), примитивен национализъм и авторитаристки сантименти. Напротив – „либералите“ (това класическо политическо понятие бе превърнато почти в ругатня именно от „консерваторите“) далеч не бяха чисти „либерали“, а – и по-левите и по-десните сред тях – бяха всъщност европеистите и демократите в България.

Дебатът между тия „консерватори“ и „либерали“ стана особено шумен след влизането на националистическия (т. нар. „патриотичен“) блок във властта, редом с ГЕРБ, преди три години. До към края на миналата година изглеждаше дори, че той наистина е разделил по нов начин обществото. Факт е, че той придвижи към единия – „консервативния“ полюс партии и групи, които в предходния период на „лявото и дясното“ бяха противопоставени. Така например „лявата“ БСП под ръководството на нашенския „Орбан в пола“, Корнелия Нинова, с ускорени темпове стана „консервативна“ и влезе в тежки вътрешни конфликти с „остатъчните“ (евро-) социалисти и комунисти в редиците си. В същото време „дясното“ дотогава ВМРО се видя практически единодушно по всички въпроси с БСП и днес според мен ги разделя единствено конюнктурния „проблем“, че едните „консерватори“ са във властта, а другите – в опозиция. Към „бесепарско-патриотичния“ консервативен полюс по-нататък се придвижиха и хабитуално абсолютно несъвместимите с тяхната „воеводска“ простота и „даскалски“ патриотизъм довчерашни „десни“ (на Петър Москов) и един младежки кръг с интелектуални претенции и ревностно „Тръмпо-поклонничество“. Напротив – в новата ситуация традиционните „десни“ в предходния базисен политически дебат се видяха позиционирани като „либерали“, до голяма степен се самоприеха като такива и волю-неволю бяха изтласкани „вляво“ в новото противопоставяне.

И сега ще изкажа основното си твърдение в този текст: мисля че от около половин година и този трети (след „лево-десния“, „граждански-олигархичния“) „консервативно-либерален“ обществен дебат започва да отшумява. В последните месеци, нека забележим, той осезателно издребня – превърна се в някакво измислено противопоставяне на имагинерния „народ“ и охулвания градски „елит“, разля се във Фейсбук „джавкане“ по „проблемите“ за Калоферското мъжко хоро, „оскърбителната за националното ни достойнство“ изложба в Лувъра и т. н. Самите „консерватори“ пък останаха поддържащ „фон“ на инфилтрираните и с тяхна помощ фобии в обществото: зловещата „Барневарн“, която „ще ни отнема децата“, „настъпващите джендър-идеологии“ и т. н., или направо финишираха като обикновени анти-европейски „тролове“ (осведомяващи ни за такива например дивотии как в Оксфорд извадили от академичната програма Омир и Вергилий, как някоя си Патриша Маккормак, там на Запад, проповядва хората да престанат да се възпроизвеждат, за да запазят изчезващите други видове на планетата и т. н.). След объркващите сигнали, идващи от любимия Тръмп, „интелектуалните“ консерватори си останаха в противоборство единствено с „одиозната“ Грета Тунберг.

И тъй, от няколко месеца в България няма (казвам го със съвсем слабо преувеличение) нито „десни“, нито „леви“, нито „консерватори“, нито „либерали“, само формално има дори партии и институции. Всичко се концентрира около неколцина „народни вождове“. Да, от няколко месеца насам в България си съперничат не идейни и идеологически направления, представлявани от партии, а… „харизматични“ (или оформяни като харизматични) фигури. Ако си послужа с терминологията от времето на „Третия райх“ – в центъра на обществото днес са еднолични изразители на „народния Geist“.

И ето: казах в самото начало, че тревожното тук е, че обществото не се тревожи от тази ситуация – свиква с нея и започва дори да я следи „с интерес“.

Защото, дайте си сметка: към днешна дата в България няма същински обществен дебат, няма истински междупартиен сблъсък, няма същински оформено „управляващо мнозинство“ и същински оформена „опозиция“. Има сблъсък на… Бойко Борисов, Румен Радев и (отскоро) Иван Гешев, има съперничество сиреч на трима „харизматици“ или, както се изрази неотдавна моят колега Даниел Смилов, на трима „некороновани народни царе“.

Аз например призовавам да си дадем сметка, че макар от самото си създаване партията ГЕРБ да е тежко доминирана от фигурата на своя лидер, все пак до преди половин година (или може би до момента на изтласкването на Цветан Цветанов), в нея все пак изпъкваха определени лица, чуваха се определени имена (покрай лидера), някои министри правеха „неща“ и въобще партията ГЕРБ се сблъскваше в публичното пространство с партията БСП. От няколко месеца насам и ГЕРБ и БСП са в абсолютния миманс. Всичко върши… Бойко Борисов. Той приема в премиерския кабинет протестиращи медицински сестри, фенове на „Левски“, той успокоява родителите на убито момиче, той изпраща правителствения самолет да прибира наши студенти от Китай и Италия, той провожда този или онзи министър да върши това или онова, той потупва и уволнява, той „нарежда“ и буквално всеки ден и по всеки повод грее от първите страници на вестниците… Борисов следователно вече не се държи като министър-председател на република с разделение на властите, а наистина като неин цар. И ето: работата е там, че към настоящия момент той е само един от тримата държащи се по този начин. По хабитус той е най-близко до типа на познатия на „народа“ Тодор Живков, което е логично, доколкото от най-дълго време в сравнение с останалите двама е „цар“. Излъчва посланието „аз съм постоянният, вечният“. Аз не съм просто избран (от електората, от Народното събрание – не съм институционалният, републиканският) министър председател с мандат – аз съм министър-председател-ят, министър-председателят по битие. Близостта му до хабитуса на Тодор Живков се подсилва и от чисто психологическия му профил, особено подчертаван напоследък: великодушно-самоуверен, „народно“-остроумен, почти „надпартиен“ (сам е „еднолична корпорация“). Напоследък влезе и в режима на късния Живков, стана прокламатор на постоянни, постъпателни – мирни „успехи“ и обещания: „до 2022 г. ще…“, „до 2025 г. ще…“ – т. е. бъдете уверени, аз ще продължа да бъда, аз ще бъда винаги.

И сега нека да видим: кой е главният опонент на този първи от тримата „народни царе“? Опозицията? Партията БСП? Все по-косноезична и идеологически неопределена, за първи път от десетилетия вътрешно разединена, тази партия му е само ритуална опозиция. Оглавявана от Нинова, която и да иска не може да заприлича на хабитуалното „алтер-его“ на Борисов, тази партия просто „се мотае в краката му“. Истинският му опонент е… Румен Радев. Официално той е президент на републиката. Само официално обаче, защото, особено подчертано в последните месеци, той фактически се държи като алтернативния „цар“. Чуйте само: Радев „свали доверието си от правителството на Борисов“! Питате ли се в качеството си на какъв? Нали не той е избрал това правителство, нали то не е отговорно пред него, нали то (според устройството на републиката) не се легитимира от неговото доверие или недоверие! Още по-нататък: Радев призовава „народа“ („улицата“) да въстане срещу това управление, заканва му се с „опасен свой служебен кабинет“. Виждаме, че и той се държи не като президент, а като… „народен цар“. Именно затова и не иска да се ангажира с партия, именно затова – нека кажа на гадаещите политолози – няма „да направи своя партия“. Той се изживява като цар и зад него стои не партия или партии, зад него също е… „народният Geist“ (в случая и с базисното русофилство на този Geist).

И най-накрая: от месец-два внезапно се появи още един „изразител“ на „народния дух“. Главният прокурор, за който би следвало да се попита: каква собствено длъжност в номенклатурата на длъжностите в (доскорошната ни) република заема в момента той – ръководител на прокуратурата (собствено кабинетна длъжност), министър на вътрешните работи, главен арестувач, водач на хайдушка дружина, закрилник на села и паланки? Оформя „имиджа“ си – това би могъл да забележи всеки – по подобие на ранния Бойко Борисов, който също „ловеше бандити“, но поне беше главен секретар на МВР, само че е по-мрачно решителен и с по-несловоохотлив нрав. Основното му послание е – и двамата други „царе“ са под мой контрол, защото мога да обвиня (и да арестувам) всеки. Отново послание не на главен прокурор на република, а на „народен цар“. При това състезаващ се по подвижност с останалите. Никой не може да предскаже къде в следващия ден Гешев ще долети с взвод полицаи и колко селски „бабаити“, министри или едрогърди чиновнички ще „закопчае“. Виждаме, че по селата вече започват да го очакват наистина като войвода, слизащ от „Балкана“. Приготвят му погача, изплакват си мъката. Утре ще започнат да му играят и хора.

На финала питам: къде ще излезе края на тази ситуация? Дебатът „ляво-дясно“ е вече само ритуален, дебатът „консерватизъм-либерализъм“ бързо се изветря, практически всички партии са в „миманса“ (включително управляващата, защото лидерът ѝ е „народен цар“, включително БСП, защото избраникът ѝ на президентския стол също е „народен цар“), обществото е в политическа депресия. Републиката – виждаме го – с ускорени темпове се персонализира… Като историк това няма как да не ми напомни за персонализацията в една друга република – Римската – от началото на нашата ера. И като историк знам добре как завършва процесът на тази персонализация. С края на републиката.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияБимбилистанските последователи на Хауърд Хюз
Следваща статияДиригентът трябва да е честен към себе си

1 коментар

  1. свеждането на сложни процеси до волята на един човек или група хора е възможно най естественото обяснение. Идва от религята – Бог направил това, бог направил онова, бог решил и взел реброто… Сетне е теория на конспирацията – неколко евреи управляват света… в същност самата религия е теория на конспирацията… Демосът лесно възприема нещо когато знае че някой го е решил. за това имаме цере, диктатори, вождове… и до сега глупави журналисти пищят че Европа нямало водачи… след като се чустват като домашни любимци си търсят водачи… Ерозията на политическото стига до водачи същио. Фюрери, дучета, бащи, вождове … та и у нас е така. с изпростяване на демоса той реагира само на личности а не на институции. лявото и дясното бяха в обръщение защото комунизма идеологизираше политическото мислене на демоса. той това го „разбираше“. Либерално-консервативно вече е по трудно. Педерасти, денжъри джендъри, мултикулти, нацизъм, религия… кашата е голяма. За това ориентацията по личности е по лесна – Резидент Радев – Расия, ББ – ЕС, Гешев – черепа… Вижте колко е лесно. Всеки ще разбере че Гешев вземал бизнеса на Черепа за да го даде на дебелата свиня, чиято Лафката фалира заради билетчетата. трудно е да разберш че Гешев гони Черепа заради неплатени данъци… Е данъци? кой плаща данъци? та аксоимата е – простотия иска богове, царе и водачи а образованите търсят еволюция, пазарни закони, институции…