С проф. Стела Димитрова – Майсторова, пианистка, педагог, почетен председател на фондация „Пианисимо“, разговаря Зелма Алмалех.
„Пианото е царят на инструментите. Казват, че е органът, но… пианото е нещо невероятно. То има най-големия регистър, има най-богатия звук, различни тембри могат да се вадят на него, с педали – вече два, три. Нещата много далеч са отишли. Толкова пъти се модернизира пианото в историята си, че като видим пианата при Бах, те не са и пиана – те са клавихорди, или чембалата при Моцарт – те са просто смешни. Някакви си три октавки… Сега диапазонът му е коренно различен. Звучността е коренно различна.“ Споделя в разговор за сайта Въпреки проф. Стела Димитрова – Майсторова, пианистка, педагог, почетен председател на фондация „Пианисимо“. Поводът за срещата ни е финалният концерт на 20-ия Международен фестивал за съвременна клавирна музика.
Питаме я как се прави фестивал като ppIANISSIMO (24 март – 7 април 2017). „Съдбата е помогнала, не може без това. Явно силите са били благосклонни. Прави се с наивитет, поне от моя личен опит. Отначало влизаш в нещо, което нямаш и представа какво значи, но ти е интересно. Заиграваш се. Преди първия фестивал (1998 г), когато самите участници – студентите – доста понамръщени, получиха нотите, които трябваше да учат, бъдещето на фестивала беше неясно. С едно леко пренебрежение и от дистанция те започнаха да влизат в процеса. Но когато вече изсвириха нещата на сцената и след последния концерт отидохме на картофки и бира в едно заведение, импулсът дойде от тях. Буквално, нерепетирано, те в един глас казаха: „Догодина пак!“. И колелото се завъртя“, с усмивка си припомня Стела Димитрова.
Говорим с нея след заключителния концерт на фестивала, посветен на нейната 70-годишнина. Свириха прекрасните нейни ученици, Първо студио на БНР беше препълнено.
„Всичко се случи вповече, отколкото очаквах, и дори чак толкова хубаво да свирят тези бивши възпитаници, наистина не съм очаквала. Свириха блестящо, смело мога да кажа на световно ниво. Свириха много труден материал, с голяма ангажираност, с голяма любов и като че ли бяха щастливи. Неща, които определиха резултата. Имахме изумителна публика, което помогна да се завърти обменът между сцената и залата и да се получи това, което стана! Не дойдоха само заради мен, двайсетте годинки на фестивала не са малко. Като лична моя публика – толкова много не съм очаквала. Прекрасни бяха рекламните материали за фестивала, знам какъв труд е вложен в тях. Илия Граматиков – сегашният артистичен директор на фестивала, положи свръхусилия в подготовката на двуезичната книжка, която тази година беше вече от 360 страници!“
Разговаряме с проф. Стела Димитрова-Майсторова в дома й, който е като градина с много, много цветя след красивата вечер. Връщаме се към началото на фестивала.
„Този фестивал го смятам за наследник на фестивала на Георги Тутев (1924-1994) – Международния фестивал за съвременна музика Musica Nova – Sofia, и на Дружество за нова музика, което беше основано преди това като секция на Международното общество за съвременна музика (International Society for Contemporary Music, ISCM). През 1993 г. той отново с нечовешки усилия организира и годишния Международен фестивал за съвременна музика. Оттам нататък в лоното на другия фестивал се зароди идеята да направим един чисто клавирен фестивал. Получих благословията на всички, между тях и на Симеон Пиронков (1927-2000 г.). С неговата кончина другият фестивал преустанови своето съществуване. И така от една малка клонка израсна нещо много по-голямо и имахме шанса да го задържим.“
Проф. Стела Димитрова-Майсторова се надява ppIANISSIMO да продължи, намерила е прекрасни наследници през последните две години. Тя е почетен председател, а действащи активни членове са проф. д-р Борислава Танева, видна пианистка и педагог, заместник- ректор на Музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров“, д-р Илия Граматиков, Елиана Захариева, музикален редактор, племенница на композитора Лазар Николов, д-р Маргарита Илиева и Гергана Несторова, които са и великолепни пианистки.
Стела Димитрова споделя как е била покорена в младежките си години от новата музика: „Целият ми живот е в съвременната музика. Класика съм свирила, разбира се, но… Шейсет и някоя трябвало да е било, сигурно 1967. Моите педагози ми дадоха нотите на една соната от Лазар Николов, номер 4.
Толкова бях запленена от тази музика,
че седнах и за 17 дни я научих наизуст. Тогава проф. Ганев (Константин Ганев и Джулия Ганева са преподаватели на Стела Димитрова в Музикалната академия – б.а.) извика композитора и диригент Константин Илиев и самия Лазар Николов в една стая в Академията. Изсвирих тази соната и имаше много топли възклицания от страна на Константин Илиев, че се е родила българската Ивон Лорио [1]. Впоследствие Лазар Николов ми посвети същата тази соната и оттам нещата се завъртяха. Снежина Гълъбова и Ружка Чаракчиева, които са изключителни пианистки – акомпаняторки, в свои сътрудничества с други инструменталисти понякога отказаха да свирят съвременна музика и казваха: „Има там една Стела, нека тя да поеме“. Така стигнах до Дора Иванова (1940 – 2013), лека й пръст, цигуларката, с която първото, което изсвирихме, беше Игор Стравински. Оттам нататък свирих с нея много музика, всякаква. Дойде и Прикованият Прометей на Лазар Николов, концертната версия на неговата така и неосъществена опера. Влязох в този кръг на музиканти. Лесно ми беше, явно съм я почувствала като своя музика. Може би природата й е била в някакво съзвучие с мен и е отговорила на моята вибрация и… така стана. Ангажимент след ангажимент.“ Отново с усмивка разказва пианистката и припомня трудностите, с които са се сблъсквали забележителни български композитори – модернисти, притиснати от идеологическото неразбиране. И не само те, ограничавани са изпълнителите, които са имали афинитет към музиката на ХХ век, а образованието е било тясно и догматично.
„За съжаление, преди години, когато Лазар Николов (1922 – 2005) беше номиниран за академик и трябваше да мине през процедурата, той не успя. Тогава ми бяха предложили да бъда негов рецензент към БАН. Изчитайки материалите, попаднали в моите ръце, бях изумена от ранните произведения на Лазар Николов, които бяха изпълнени на „Варшавска есен“ и на други фестивали в Западна Европа, за които той беше получил изключителни критики в най-различни реномирани западни списания. Много дълго търсих нотите на тази соната (Соната за две пиана №1), която свирихме заедно с Лилия Бояджиева на закриването на фестивала тази година. В крайна сметка намерих някакъв ръкопис. Започнахме да свирим по него. Изневиделица се оказа, че в моята собствена библиотека имам забравени ноти точно на тази соната, издание на Peters, Лайпциг. Годината е 1952, абсурдна стагнация… За щастие Лазар Николов успя да си напише творчеството – симфонии, сонати за най-различни инструменти. Той е изключително име, както и Константин Илиев, Васил Казанджиев, Иван Спасов, разбира се! А Димитър Ненов (1901 – 1953) е легенда. Когато нямаш конкретния материал, словото и споменът за нещата набират по-голяма скорост. Но това е жестоко! Той е бил първият пианист на България! Колосална личност, колосална личност, колосална личност!“, възклицава почти яростно Стела Димитрова.
Според нея има и една друга причина съвременната музика да е недолюбвана и да липсва в концертните програми и до днес. „Публиката не е обучена да слуша такава музика. Тя бяга малко или много от нея, а когато има публика и по-голям подиум, става дума и за пари. Те по някакъв начин се намесват. Тоест, ти не си сигурен, ако седнеш и положиш този колосален труд в съвременната музика, дали ще успееш да си изкараш хляба. А усилията са много! Това беше идеята на първото ppIANISSIMO –
да могат студентите да подишат съвременното творчество,
защото програмите в Академията бяха твърде остарели. Сега нещата се промениха, но тогава нищо не се свиреше. Дори Сергей Рахманинов не се свиреше, за Александър Скрябин да не говорим. А векът беше към края си, т.е. целият ХХ век оставаше непредставен в образователните програми.“
И все пак проф. Стела Димитрова-Майсторова и някои нейни колеги с усилие, вдъхновение, убеденост и упорит труд преодоляват и до днес остарялата схема. Това е и повод да се върнем към финалния концерт на фестивала в Първо студио на БНР. Наистина беше преживяване с изключителна музика, с млади, красиви и много талантливи пианисти. А сред публиката бяха студенти, ярки личности на музикалното ни изкуство – композиторите Георги Арнаудов, Георги Минчев, челистът Анатолий Кръстев, музиковеди, хора, които истински обичат съвременната музика и са дълбоко респектирани от личността на Стела Димитрова и нейните последователи.
„Произведенията, които чухме, са от изключителна трудност. Малко хора могат да ги изсвирят, никакви илюзии. Вие видяхте какъв рефлекс, каква невероятна бързина, какво туше и особени способности трябва да имаш, за да докосваш за части от секундата и да се отзоваваш на различни места по клавиатурата, да можеш чрез динамика, чрез различни щрихи да извайваш образност. Много е трудно! Кой ще се занимава с това? Още повече, че съвременната музика не е кой знае колко популярна, въпреки че има много фестивали и страни, в които има голяма традиция – Холандия, Австрия, Германия, донякъде Франция. Пиер Булез[2] направи там много неща, но как е сега във Франция – не знам. Слушателите в западните страни са малко или много програмирани към барока, към класиката, към романтиката, но навсякъде си има и една специализирана публика. Например Саша (Александра Радулова), която сега в Грац, вече попада в много елитни състави, различни формации, по-малки и по-големи, за съвременна музика. Мисля, че тя ще има много сериозно бъдеще точно в съвременната музика, убедена съм в това! Иван Павлов – и той ще успее, музицира с много силен психологизъм, свири с много заряд. Ще успее не само в съвременната музика, преди години имаше много силен дебют със Софийската филхармония с Лист и с диригента Камджалов. Излязоха и много хубави критики. А Надежда Цанова – тя свири всичко – романтика, класика, съвременна музика. Надя вече поживя в няколко държави в Западна Европа, смени различни импресарии, но все повече концертира като солист, в дуо ансамбли, както и като солист с различни оркестри. Имаше две турнета в Япония, едно в Китай с флейтистка, пак имат нова покана. Не мога да не спомена и живеещите в България Маргарита Илиева, Дария Йовчева и Румен Трайков. Те са моята гордост – студентите ми от близките години, и не случайно точно тях поканих за този толкова специален „мой концерт“.
И все пак за нас е интересно на какво учи студентите си, повечето от които са носители на престижни награди от най-авторитетните конкурси в света и както стана ясно, с добра международна кариера. С прекрасната си усмивка пианистката отчита и много други фактори, освен личната си намеса като ментор, като винаги изтъква работата на колегите преди нея. „На първо място „българската майка“ трябва да роди талантливи деца, без това не може! И знаем, че за да има висок резултат, особено в нашето изпълнителско изкуство, това са двете до болка познати думички – талант и работа! Има и още един много важен момент. Когато младите идват от добре подготвени учители от музикалните гимназии, с тях се работи много по-лесно и много по-далеч може да се стигне. И Иван Павлов, и Александра Радулова са ученици на Стефка Матанова, която е един изключителен педагог в Софийското музикално училище. Имам невероятно добри ученици, но може би най-добрите са били от Мария Гинева, която създаде школа във Варна. Нейните ученици са прекрасни. Едва ли ги уча на техника. Споделям с тях моя личен опит – това правя и знам, че съм точно такава, каквато съм и в живота. Когато преподавам, аз не ставам по-различна от това, което съм в моето лично всекидневие. Най-естественото нещо за мен е бързо да стана приятелка с тях, което не знам дали е за хубаво, или за лошо. Не се получава на сто процента с всички, все пак хората са различни. За самата мен точно този психологизъм на отношенията между студент и педагог е най-интересен. Защото всеки от тях има съвършено различни качества, всеки от тях мисли различно. Елементарни понятия, които ние използваме, всеки ги е възприел по различен начин. Едни и същи думи при един отварят едни сетива, при друг отварят други сетива. Има многобройни такива примери, с които съм се сблъсквала. Дори са ми задавали въпроса: „Ама защо не ми казахте по-рано тази думичка?“, която е отворила някакво сетиво и нещо се е получило. „Откъде да знам, че точно тази думичка при теб ще проработи! Понятие нямам, но тя е проработила.”
И то как, бихме добавили… Според Стела Димитрова без техническа основа не може. Трябва да има натрупани пианистични умения, с които да отговориш на трудността на материала, а от твоите умения зависи докъде ще стигнеш. Защото има произведения с нечовешка трудност, каквито бяха и тези на финалния концерт на Пианисимо, подчертава тя. И заговаря за пианистите и пианото с изключителна любов и посвещение. „Коя друга професия започва с такава педантична подготовка от най-ранна детска възраст. Не знам, може би в спорта, в художествената гимнастика, например, но си давам сметка, че гимнастичките на 20-21 години се „пенсионират“. А ние трябва да заложим умения за много години напред. Понякога хората продължават да свирят и да излизат на сцена и на 90 години. В крайна сметка зависи и от реактивността, чисто биологичната реактивност на организма. Самата скорост, самата натовареност на сцената предполагат и много бързи реакции, без това нищо не става. А по природа не всички хора имат такива бързи реакции. Да не отварям и темата с паметта. Паметта, особено през периода на образованието, когато се полагат основите на задължителното свирене наизуст… Човек, който няма тази точна памет, отпада, няма как да продължи. Това е много голяма тема, защото аз не съм убедена, че винаги всичко трябва да се свири наизуст. Дори смятам, че всичко би могло да се свири по ноти, ако за самия изпълнител това е по-удобно. Не виждам защо това би могло да попречи на едно изпълнение. Тук има много дискусии – по-голямата част от музикантите настояват, че всичко трябва да се свири наизуст. Струва ми се, че интересът от това е финансов – за международната „педагогическа мафия“, която си гарантира необходимостта от допълнителни частни уроци. И последната най-важна област – въпросът за психиката. Това, което и при спортистите е от решаващо значение. Човек да е психически подготвен да излезе на сцената и да контролира дадения момент, за който се е готвил изключително дълго време преди това… Но за съжаление, никога не знаеш на конкретния ден, в конкретния час какво точно ще бъде твоето физиологично състояние. То е колосално напрежение.
Певците се движат със собствения си глас, останалите инструменталисти със собствения си инструмент, а ние винаги сядаме пред полупознат, а понякога и пред съвсем непознат инструмент. Този инструмент си има своята душа, съвършено различна механика като тежест, своя уникален звук, тук стигаме и до акустическата атмосфера в конкретната зала… А и всяка публика има своя импулсивност и въодушевеност. В резултат от всичко това или се получава силно, магическо преживяване в сферата на духовното и на изкуството, или почти нищо – един редови успешен концерт, без никакъв отзвук.“
Цитираме й друга нейна ученичка, Виктория Василенко, която миналата година спечели един най-престижните конкурси за пианисти „Джордже Енеску“ в Букурещ, която ни разказваше за невероятната трудоспособност на южнокорейските и китайските си конкуренти, които могат да свирят всекидневно повече от 10 часа. А тук Стела Димитрова е категорична, че всяка индивидуалност има право на избор при подготовката си.
„Нечовешки усилия в тази професия е полагал и Святослав Рихтер.[3] Той изсвири всичко, което е написано за пиано, но си позволяваше, изсвирвайки един концерт с дълга програма, да го повтори целия още веднъж на бис, когато не беше доволен от своето собствено представяне. Спомням си от моите ранни години как репетираше Рихтер, който често идваше в България. За него беше запазена една стая в Академията. Помня номера й – 38. Знаейки, че той свири вечер от 20 до 24 часа в тази стая, ние доближавахме ухо до вратата и с часове слушахме как Рихтер репетира сам със себе си. Тогава два факта ми направиха много силно впечатление и не мога да ги забравя. В София беше дошъл, не помня точно – дали с Шопенова програма, или с Дебюси, но през седмиците, в които живя тук, Рихтер нито веднъж не докосна произведенията, които изсвири на софийския концерт. Свиреше сонати от Моцарт, които подготвяше за Залцбург. Другото, което ми направи впечатление, е как свиреше – започваше отникъде и свършваше доникъде – пак повтаряше и повтаряше, и повтаряше. Помолихме Константин Ганев да го попита защо не започва от началото на сонатата или не стига до края на първата част. Отговорът му: „Така ми е по-лесно, защото не исках да обръщам страниците“. И това не мога да забравя. Така че трудът е нещо много относително – до каква степен го полагаш и защо го полагаш.
А конкуренцията в момента е бясна.
Източните музиканти – китайци, корейци, японци, наложиха едно чисто технологично ниво, което ги изкачи не знам колко степени над всички останали – включвам и себе си – които си мислехме, че много свирим. Те ни налагат други стандарти и западните оркестри в огромната си част дръпнаха източни музиканти. Какво да кажем! Явно вече те правят съвършения оркестър. Лесно можем да им се подиграем по някакъв начин, но защо? Била съм в Китай, в Сеул и съм шашната от тази човешка трудоспособност. Тя е удивителна! Но тя дава и други измерения, и други резултати във всичко. Не можем да тръгнем само от артистизма и да се радваме, че притежаваме богата прабългарска или славянска душа…“
През цялото време, докато водим нашия разговор, заедно с нас е и съпругът на Стела Димитрова – изключителният художник Николай Майсторов. Наоколо по стените са неговите картини. Как живеят заедно двама толкова мощни и различни хора на изкуството? „Творческият контакт е силно обогатяващ и за единия, и за другия. В това съм убедена! Разбира се, слава Богу, работните ни места са различни. Той излиза, за да отиде в ателието, аз също обикновено свиря в Академията или тук, вкъщи. Аз виждам картините му на един полузавършен етап, както той – моя краен резултат на самата сцена. Но и двамата сме в тази сфера, слава Богу, което е много важно, защото това е по-благоприятно за хората на изкуството. И най-щастливият момент е, че не сме в едно и също изкуство. Наистина аз никога не бих могла да бъда художник, една черта не мога да направя, а и той никога не би могъл да бъде пианист – абсурд с неговата психика и с неговия характер!
Аз наследих Николай след неговия първи брак в едно голямо музикантско семейство. Беше „проходил“ в зала „България“ и беше открил за себе си, че е един добър слушател. Той няма музикално образование в буквалния смисъл, но има огромна практика като слушател и благодарение на вътрешната си богата и подготвена за изкуството сетивност реагира на качественото и некачественото изкуство. На моменти дори съм леко затормозена, защото имам професионално музикално образование, което малко или много ми пречи да се отпусна така, както той се отпуска. Той директно възприема. При мен се получава допълнително анализаторско начало и аз вярвам на неговите първични реакции в концертната зала. Мисля, че той е по-добър слушател, отколкото аз зрител. Но след толкова години с него, мисля, че се развих. Няма начин, наистина се развих.“ Отново през смях казва Стела Димитрова, а Николай само се усмихва… Оттук нататък пианистката признава, че е намалила дейностите и има желание за лично свободно време. Но независимо от това през есента, на 20 октомври 2017 г. в зала „България“ предстои концерт „20 години ppIANISSIMO“ на Симфоничния оркестър на БНР с диригент Росен Гергов. В програмата са творби на Георги Арнаудов, Георги Минчев и Ришар Дюбюньон, солисти Стела Димитрова – Майсторова, Лилия Бояджиева, Весела Пеловска, Борислава Танева.
Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.
[1] Френска пианистка и педагог (1924 – 2010 г), б.а.
[2] Пиер Булез, Френски композитор и диригент (1925 – 2016), лидер на музикалния авангард.
[3] Святослав Рихтер (1915 – 1997), приеман за един от най-великите пианисти на ХХ век.
