0
1839

3000

TNikolov

Те вървят, не се отказват, вече месец по централните улици. Десетки хиляди хора, които едва ли някой е изброил и чийто брой вълнува (или страхува) най-вече властта, която отчаяно се стреми да ги омаловажи с помощта на полицията. „Тези 3000” вървят всяка вечер, сменят се, спират; едни заминават, други се връщат; морето от хора променя календара на годишните отпуски и вкарва актуалната политика в ново, немислимо досега русло. Те вървят, камерите ги показват, медиите ги отразяват, всички ги виждат, те постепенно се осъзнават като общност, най-сетне и чуждестранните медии ги забелязват, нищо че всичко се случва не на площад „Тахрир” или „Таксим”, а по жълтите павета на малка, доскоро задрямала България. Те се събират на площада, наречен „Независимост”, а после тръгват напред, защото отстояват своето достойнство и независимост така, както те ги разбират.

Тези хора сбъдват българската антиутопия. Те са гражданска антитеза на „най-добрия от всички възможни светове”, въплътен в един утопичен парламент, където народните представители, кворумно базирани върху изстъпленията на една истерия, наистина не са си на мястото, което не им пречи да имат абсурдно-налудничави приумици (като в утопичен роман на Жозе Сарамагу), да бълват популистки закони или да подготвят милиардни заеми, които ще трябва да връщат други, пак хората на улицата и децата им.

Ето защо тези хора вървят, носят лозунги, надуват свирките си, шумно е, оглеждат се, търсейки подкрепа едни от други, защото са общност, която прераства в съ-общество; вглеждат се в лицата си, запознават се, обменят електронни адреси и телефони и продължават да вървят напред. Те подминават парламента и поемат по „Цариградско шосе”, ала не отиват на гурбет, подобно на дедите си, а вървят в израз на порив за свобода. Те са много, но са и много различни: млади и стари, успели и непожалени от живота, десни и леви, зелени, агностици и християни, даже свещеници, велосипедисти, скейтъри и заклети пешеходци, хора с бастуни и патерици, деца в колички; никой всъщност не знае колко са и какви са, освен властта, която знае да брои само до 3000. Не знам има ли сред тях „леви гении или сини кохорти”, но определено знам, че те са човешки същества, носители на трудно изразима надежда. Малко ли е това във времена на култивиран и  хладен цинизъм?

Навярно тъкмо усетът им за накърнена справедливост ги кара да вървят по „Цариградско шосе” като през долината на смъртната сянка, решени да не се уплашат от злото (Пс. 22:4). Едни от тях избързват напред, шегувайки се, че така ще стигнат до Терминал 1, накъдето и без това ги тласка властта; други, пак на шега, казват, че по този начин шествието ще свърже парламента с порутените жълти сгради на „4-ти километър”. Тоест властта с лудостта, която и без това волно се шири из парламента. Обвиняват ги в какво ли не: в опит за преврат, в социално самозванство, в непристойна карнавалност или в несъвместима с българското черногледство патетика.

В отговор те продължават да вървят, понякога спират и заедно сядат на шосето, запазвайки минута мълчание. Тогава се вглеждат в лицата си, което е невъзможно в уличното шествие, когато движението яде от времето им; те не са квази-секта, нито пък квази-църква, както си ги въобразяват някои. Защо не допуснем, според максимата на Еманюел Левинас, че тъкмо в този миг Бог вижда, отразен по лицата на другите (на ближните им) техния истински лик?

Те са много различни, но са свободни хора, с цялата парадоксалност на свободата върху която се гради днешната политика.

Затова към тях се прибавят още и още хора; вечер столицата е централно блокирана, както е блокирана държавата, която сякаш не знае какво прави и по кой път да поеме. Ако тези хора решат да легнат на „Цариградско шосе”, навярно ще образуват с телата си колона в протежение на няколко километра.

Телесната метафора сама се налага, защото властта възприема тези хора преди всичко като тела, като производителна сила, която работи, гледа семейства и внася данъци, нужни за възпроизводството на една политическа каста и нейната колосална администрация. Това, което тази власт не иска, а и не може да признае, е че тези хора (както и всички останали), имат души. Че те могат да негодуват и страдат, че на „тези 3000” (с няколко нули отгоре), им е унизително да живеят сред зловонните изпарения на все същата политическа корупция. Че в един момент чашата на търпението е преляла (защо сега? защо не преди? – питат някои). Нека си отговорят сами. Нека някой ни обясни защо Априлското въстание избухва тъкмо през пролетта на 1876 г., а не през 1873 г. (чрез комитетската мрежа на Левски), нито през 1875 г. (въпреки усилията на Стоян Заимов или Стефан Стамболов)? Зад историческите събития често присъства лъх, неуловим от никого, и това е диханието на Духа.

Когато това се случи, се връща заличеното чувство за справедливост. Тогава хората започват да жадуват справедливостта с желание, непонятно за хладните умове на циниците; с онова желание, което Евангелието сравнява с глада и жаждата. Тогава водените от този порив хора наистина стават свободни, а институциите на несправедливостта се смаляват. Тогава тези хора могат и са в правото си да възмездят една конкретна несправедливост, дори да свалят едно правителство. Не е ли това патетично и утопично? А защо смятате, че хората, които вървят по улиците, не са наясно, че абсолютната справедливост е невъзможна тук, на земята, поради което е измислена и правовата държава? Че не са наясно, че нищо не започва и не завършва с правителството на Орешарски, което обаче не означава, че всичко е допустимо и безнаказано?  Иначе трябва да приемем като висш рефрен на справедливостта вайканията на бивш ляв лидер, който след сблъсък с правосъдието беше потресен от мисълта, че възмездяването на неправдите на прехода можело да започне  от неговата собствена персона. Нима всяко нещо не започва от някъде?

Затова тези хора вървят вечер по улиците, а денем част от тях обсаждат парламента. За да започне нещо отнякъде, за да се случи изобщо нещо в тази държава. Тези хора чувстват отговорността си пред човешката свобода, не само поради правата си на човеци, а и заради принципа на легитимност, върху който те се основават. Вгледайте се по-внимателно в тях и ще видите, че те вървят по улиците не с триумфалността на нравствената безупречност, както се привижда на някои, а просто отстояват правото си на присъствие. Те не създават партии, никой не държи скудоумни политически речи. Те не се нуждаят от политпросвета, имат необходимостта да бъдат граждани. Те не очакват от свободата материални блага (примерно 5% намаление на тока), а очакват поне малко да се завърне почтеността. Това е техният избор, а останалото ще се реши на предстоящите избори.

Ето го ядрото на дебата. А иначе е ясно, че на улицата не е излязло цялото българско общество, а само част от него, както не се уморява да ни повтаря Сергей Станишев. Представете си обаче обратното! В името на историческото благоразумие можем само да се молим това да не се случи. Ето защо е редно да припомним на „най-европейския български политик” (лидер на ПЕС, при това историк) следните две неща. Първо, още от Аристотел знаем (освен за катарзиса), че всяка част е неотнимаема част от едно цяло; че тя изразява неговата цялостност; и че има такива части на цялото, които са фундаментални за неговата същност и без които то не би било възможно като цялост (например – покривът за къщата; или гражданското общество за една държава). И, второ, аргументът е исторически абсурден. Един известен български интелектуалец даже се пошегува по време на шествието, че явно Априлското въстание не е съществувало, щом не е избухнало в цяла България (какво остава за един мирен протест)!

Толкова по критиката на властта. А що се отнася до консервативната критика (има и такава) – че всеки бунт съсипва държавата, че той е сатанинско изкушение и т.н., ще си позволя в заключение да отговоря с цитат от Жорж Бернанос, един от най-големите християнски автори на ХХ в.:

Изглежда като общоприето, че дяволът е Дух на бунта – мнение, широко застъпено от консерваторите, доколкото им позволява да пратят в ада недоволните, а в рая – всички жандарми. Че дяволът е бунтовник за своя сметка, това изобщо не смятам да отричам. Но нищо не показва, че той си е поставил за цел да съблазни човеците по същия начин, както е съблазнил ангелите. Опитът по-скоро показва, че е по-трудно да бъдем погубени от духа на бунта, отколкото да бъдем угнетени от духа на робството и че вместо да се въздигнем до сатанинското достойнство на разбунтувани ангели, неговата ясновиждаща омраза ни срутва до участта на скотове. Ако подобна хипотеза ви скандализира, толкова по зле! Нима сред малцината грешници, които Христос е проклел в Евангелието, откривате мнозина бунтари? Аз пък не виждам други, освен конформисти – хора, поробени от вяра без щедрост, от дисциплина без любов. Любовта, ето заключителната дума. Само свободният човек може да обича…”

Как смятате: нима „тези 3000”, които вървят, без да се отказват, не обичат свободата повече, отколкото презират правителството?

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияДа чуеш всяка нота в себе си
Следваща статияEдна юбилейна изложба