Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Що е съвременно/диспозитив/творчески акт/заповед?“, Джорджо Агамбен, превод от италиански Валентин Калинов, ИК „Критика и хуманизъм“, 2021 г.

Нарочно избирам думата метод, макар Антоанета Колева да предлага друга – аналитика (виж: „Извънредното положение – залози: Pro Агамбен“, „Пирон“ 19/2020). С аналитика тя замества думата теория, с метод аз замествам думата аналитика; излиза, че изпадам в тавтология – пиша философско-теоретичния метод, което логически би трябвало да звучи като философско-теоретичната теория или философско-методичния метод. Може и философско-аналитичната аналитика. Не е така: няма пълно заместване – винаги има остатък, който като опашката на лисицата стърчи от дядовата ръкавичка на отъждествяванията. И ако продължим метафората, тъкмо тази лисича опашка съставлява аналитиката/теорията/метода на Агамбен.

В книгата „Що е съвременно/диспозитив/творчески акт/заповед?“ тази лисича опашка се размахва особено предизвикателно. И когато спре, сочи упорито към само тези точки от философския циферблат на Джорджо Агамбен: точката не и точката две. Италианецът или открива в онова, което се стреми към утвърдителност, винаги момент на отрицание, без който момент на отрицание то никога не би могло да се утвърди; или открива в онова, което претендира за изричност, винаги момент на двойственост, без който момент на двойственост то никога не би могло да постигне своята изричност. Методът на Агамбен снема – но не в смисъла на Хегел, по-скоро в смисъла на Фройд–Фуко: процес на дезавоалиране, сиреч отмахване булото на позитивността; и удвоява, но не в смисъла на схоластиката, а в смисъла на Маркс-Дельоз: процес на амбивалентност, сиреч посочване в единичното на неговото различно, което го прави възможно. В „Що е…“ откриваме снемането в „разказа“ за съвременното: „Да съзираме в мрака на настоящето светлината, която се стреми да ни достигне и не успява да го стори – ето това значи да бъдем съвременни“; и за творческия акт: „Човекът е способен да владее своята потенциалност и да има достъп до нея единствено посредством своята импотенциалност, но тъкмо поради тази причина овладяването на потенциалността е невъзможно в действителност и затова да бъдеш поет означава: да бъдеш подвластен на собствената си импотенциалност“. Удвояването е налично при диспозитива: „По същество събитието, което е произвело човешкото, представлява – за живото същество – нещо като разцепване, което по определен начин възпроизвежда разцепването между битие и действие, въведено в Бога от oikonomia […]“, и при заповедта: „В западната култура съществуват две онтологии, които са различни една от друга и все пак не са без връзка помежду си: първата – онтологията на апофатичното утвърждаване – по същността си се изразява от изявителното наклонение; втората – онтологията на заповедта – по същността си се изразява от повелителното наклонение“. Разбира се, методът-не и методът-две се преплитат в построенията му, вървят ръка за ръка; тук тяхното разделяне е само заради желанието да бъдат по-добре диференцирани. Но каквито и теоретични конструкции да гради, каквито и сложни зидарии да майстори, всеки път стигаме до не-то и до две-то; получава се като при кушетката на Фройд: няма значение кой лежи на нея и какво говори – накрая винаги се появява накуцващият Едип с единия си сандал, приготвен за среща със Сфинкса (с тяло на лъвица и глава на жена). Само дето в случая с Агамбен вместо тояга размахва лисича опашка…

Не: анархизъм: „На мен анархията ми е изглеждала винаги по-интересна от демокрацията […]“; две: архаизъм: „[…] arché в смисъла на първоначало и arché в смисъла на заповед съвпадат напълно […]“. Методът на Агамбен е по съдържание своеобразен, особен, автентичен, уникален и оригинален архаичен анархизъм. Или анархистичен архаизъм – двете съвпадат напълно, без лисича опашка…