Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

С музиканта Росен Захариев-Роко и скулпторката Велика Прахова разговаря Марта Монева

Как се намерихте?

Росен: Бе така нареченото „случайно“ – на морето, на „Кораба“ на Синеморец, на концерт на една от моите групи metaformoza. Аз веднага я забелязах и ѝ се представих, а тя каза: „Аз съм Велика“ и щях да падна.

Велика: Работех като барманка там и за мен това беше повратен момент, защото правех скулптурите Сламени. Издигнахме ги и аз почувствах огромна сила в себе си. И като пристигнаха музикантите за концерта на бара, бях с един гигантски чук в ръка и се разкъсвах между желанието да си довърша скулптурата и желанието да ги посрещна.

А защо станахте скулпторка?

Велика: Все още се колебая дали станах скулпторка, защото баща ми също е бил скулптор, лека му пръст, или просто съдбата така е отредила, но все повече осъзнавам, че този процес е мой личен, тоест това е изразно средство, което припознавам като свое. И все пак по-скоро бих се определила като художник-скулптор.

А защо са сламени понякога хората ви?

Велика: Понякога са сламени и стават все по-сламени, защото установявам в процеса на работа и самопознание, че имам потребност да правя мащабни неща. Виждам ги големи и трябва да мога да ги направя големи. От друга страна, ми е много важно да ги правя собственоръчно. Самата борба с материала е част от произведението. Стори ми се, че сламата е материал, в който мога да постигна голям обем, но също ми харесва това, че тя е временна и много пряко взаимодейства с времето.

А на всичкото отгоре тя е и хранителен продукт.

Велика: Да, и диша, и отдава, и отделя. Сламата, тревите изобщо имат огромна сила, можеш къща да си построиш със слама, да храниш животни, да се стоплиш, да задържиш влагата в почвата.

Току що открихте „От любов към изкуството“ в село Дрен. Разкажете за тази инициатива.

Велика: Откакто настъпиха пандемичните времена, на нас, артистите, художниците и музикантите, ни се наложи да се приспособим в новата ситуация. Така стигнах до проектите, научих се как се кандидатства, защото до този момент бяхме абсолютно изолирани от такъв процес – някой да ни спонсорира да правим нещо. Адаптирахме се и вече имаме реализиран общ проект в Ихтиман, който осъществихме с първото ни кандидатстване пред Националния фонд „Култура“. Бяхме много щастливи, имахме шанса двамата заедно да творим обезпечено. В нашето сдружение „Дрен“ сме седем скулптори в базата ни, начело с Емил Попов. Кандидатствах по програма в подкрепа на любителското изкуство и създадохме проект, по който целогодишно да предлагаме творчески занимания за деца и кинопрожекции, изложби и сезонни работилници за възрастни. А наситената културна програма в Дрен завихря и околните села. Свързах се и със SOS Детски селища, които решиха да върнат дейността си в селото. Те изцяло подкрепиха моята идея, тъй като също искат да се развие културният живот.

Втората голяма тема, по която работя в Дрен от година и половина, е свързана с отварянето на детска градина. Първоначално потърсих общината, оттам заявиха, че имат много сериозни намерения да ме подкрепят в това начинание. Месеците течаха, с времето останах изключително разочарована. В крайна сметка сега ще отворим детската градина в SOS Детски селища, село Дрен, и тя ще е частна.

А защо се спряхте точно на Дрен?

Велика: Преди години Емил Попов, родом от Дрен, купува един стар овчарник с намерението да създаде културен център с творческа база. Кани млади скулптори да си купят ателиета, аз съм щастливка, поканиха ме колеги и приятели да купя ателие. Когато се събрахме с Роко, той припозна това място като наше. Участва много активно в ремонтирането и така превърнахме това ателие в наш дом, наричаме го къщелие.

Росен: Точно където е ателието, изведнъж по чудо се появи и място, на което разположихме къщата и моето студио. Строежът му беше някаква фантазия, сградата изглежда малко фантасмагорично, не се вписва в никакъв квадрат, някои от прозорците са триъгълни. Това всъщност е къщата на вдъхновението, няма нужда да го търсиш. Прекрачваш прага, всичките музикални инструменти са готови и поставени в позиция, само трябва да протегнеш ръка и да засвириш. Това е все едно да скочиш в морето или океана без подготовка.

А кой помогна за студиото?

Росен: Помогнаха ни двама скулптори, които, за щастие, имат опит и са работили с дърво.

Каква работа позволява студиото?

Росен: Засега позволява само живо свирене, защото още няма никаква техника. Предстои да стане и звукозаписно, но не класическо за обран звук, което да записва например поп музика, а по-скоро за запис на живо свирене, без наслагване. До края на годината ще имаме поне два концерта. Единият е свързан с басиста Георги Дончев.

Съвсем скоро слушах „Мълчание“, първата пиеса от новия албум на брат му Антони Дончев, оказа се ваша пиеса.

Росен: Тя е писана за Георги. Става въпрос за тишината, която всъщност е изворът на всеки звук.

Колко време отне реализацията на идеята в Дрен?

Росен: От пролетта, когато затвориха заради пандемията, до днес. Самият строеж отне една година. Водопровод си сложихме сами, за пръв път в живота ни. Беше доста изтощително, сутрин оставяхме детето в детска градина в София, отивахме да работим, връщахме се, взимахме го от градината и така дни наред минаха в тежък физически труд и зимен студ. Не сме опитни, правехме грешки.

Росен, вие сте ангажиран с идеите за Демократично училище. Откъде се породи интересът ви?

Росен: Стана по стечение на обстоятелствата, мои близки бяха въвлечени в инициирането му. Дъщеря ми беше още на невръстни години, посещаваше училище, в което усещах, че не беше щастлива. И точно тогава прочетох книгата на Яков Хехт за демократичното образование, която ми отвори очите и главата, отговори ми на въпроси, които винаги съм си задавал. Аз нямам никакъв опит в структурирането на образователния процес, но имам опит със спонтанното правене на музика и това, което се случваше, беше страхотно. Децата много го харесваха, защото нямаше натиск върху тях и имаха избор да участват или не. Те се самоорганизираха.

А какво си спомняте от годините, когато сте учили извън България?

Росен: Беше страхотно. Първо учих в Нидерландия. При Уди Шоу, единствения ученик на Фреди Хърбърт, един от най-модерните тромпетисти, непознат, защото за времето си е бил много неразбран и нестандартен. В „Бъркли“ имаше възможности, но това струваше солено, за разлика от Ротердам, където държавата е богата и базата беше прекрасно уредена. Обаче Бостън е място, откъдето са тръгнали невероятни хора. С Георги Дончев и Стоян Роянов, който за мен е най-добрият джаз кларинетист, сме посещавали концерти там, които просто ни изстрелваха в космоса. Аз отидох със специална програма от Ротердам в „Бъркли“ за шест месеца и просто не се върнах обратно. Там се срещнах и с легендарния Боб Моузес, който след месец ми даде тестета с 500 листи, ако искам да ги свиря. Оттогава започнахме да работим заедно, записахме един албум с неща, които те издигат на съвсем друга позиция, и няма връщане назад. Това може да се случи само когато се озовеш в челюстите на звяра.

В челюстите на джазовия звяр.

Росен: Да, той буквално е това. Или те изяжда, или оцеляваш.

А плод на какво е вашата музика в последните години?

Росен: Звукът е първична сила, основна регенеративна сила и не може да съществува без вибрация. Единствено знам какво пречи, пречи мисълта. Ако се използва мозъкът, той може да е единствено вид решетка, която пропуска нещо. Това, което чуваме в нас, е по-голямо от това, което излиза от нас. Ние сме като радиостанции, имаме възможността чрез тялото да се настройваме вътрешно, но аз открих, че ако в момента на свиренето, особено на абстрактна музика, използвам мозъка си, това вече е някаква моя лична конструкция. Аз съм самата потентност на това, което тече в пространството. Моята работа е да мога да го проведа, по възможност в максимална степен.

Иначе се срещнах с един човек, руснак, казва се Олег Черне, който ми преподава даоистка алхимия. Събуди ме към това да внимавам какво точно пропускам през мен и какво не пропускам. И квантовата реалност силно ме интересува напоследък.

А за кои ваши учители или колеги бихте искали да споменете тук?

Велика: Ще спомена семейството, от което идвам – майка ми, керамичка, и баща ми скулптор. Следващият човек, който ме води, бе професор Крум Дамянов. Сега бера плодовете на тези четири тежки години, тежки, защото бях в някакъв късен пубертет. Общуването с Крум Дамянов бе светлият лъч, който ме постави ясно в пространството като творец. С подкрепата на Ивона Стоянова, Сандра Наумова и Йоана Наумова открих себе си и личния творчески процес и най-сетне признах, че приемам това призвание. И още, през последните години сме рамо до рамо с Емил Попов. И не на последно място, ще спомена Росен Захариев, с когото аз вече съм на друго качествено ниво, където присъствам и общувам, и живея.

Росен: Баба ми Елена откри, че съм музикант. Откакто се помня, си правех детски импровизирани барабани от метални кутии с моливи вместо палки, правех си сет с един руски грамофон. Можех да си играя с оборотите му и свирех по цял ден на тия барабани. Така влязох в Радиохора и започнах да свиря на пиано. След това важна роля изигра първата ми учителка по пиано, Габриела Маркова, която е невероятен човек. Тя ме прехвърли при Теодор Мусев, един от малкото органисти, заведе ме в невръстна възраст. Досега органът ми е любим инструмент.

Усетиха ме обаче, че повече искам да си играя с децата и няма да издържа да свиря по осем часа на ден, затова ме изпратиха при Антон Христов, който беше първи тромпет и солист на Симфоничния оркестър на БНР. Той ме научи да свиря на тромпет. След това Георги Дончев ме грабна буквално от улицата, свирех с Георги Стаматов диксиленд. След няколко дни звънна и ми заръча да взема едни ноти от Румен Тосков и каза, че ще свирим на международната Джаз среща в София. Това беше като ракета, която те изстрелва директно на Луната, защото от улицата се качих на международната сцена. Оттам вече дойде „Акустична версия“, после всички неща в Америка, Боб Моузес. Това са хората, които наистина са ме поставили в стратосферата.

А кои измежду вашите многобройни проекти са особено важни в момента?

Росен: SoundSkaters никога не спира. Тя не е фиксирана формация, постоянно си сменя членовете и се определя от това кой е наоколо в даден момент, какво и къде искам да се случи. Сега правим за пръв път формация с два баса с Георги Дончев и Васил Хаджигрудев, а Атанас Попов свири на барабани. В „Топлоцентрала“ правя „Геометрия на звука“, експеримент с тази голяма зала. В момента наблягам много на писането на песни, което за мен е ново занимание, а на всичкото отгоре и започвам да пея, не заради друго, а защото да намериш певец, който да усети това, което ти усещаш, е доста трудно. И metaformoza е групата, която може да осъществи тези песни.

Тромпет или флигорна?

Росен: Флигорна. Тромпетът все повече ми се изплъзва като звук, не мога да извадя този звук, който чувам в главата си. Той е много по-кръгъл, много по-дълбок, макар че диапазонът е същият. Някак не мога да извадя такъв звук, какъвто е извличал Майлс Дейвис, както и всички черни музиканти, може би заради големите си устни.

Какво още да очакваме от вас в обозримото бъдеще?

Росен: Мога да споделя една фантазия – самосвирещи скулптури, които се задвижват от вятъра и звучат сами, без човешка намеса. Още отпреди да се срещнем с Велика, ме вълнува тази идея. Тя не е нова, според мен има подобно нещо, наречено вятърна арфа.

Велика: Предстои монтажът на една моя скулптурна композиция, посветена на Деспот Слав, в Доспат, която ще монтираме тези дни. Изработена е първоначално от слама, впоследствие е излята от алуминий. Много ми се работи на този принцип, да си правя нещата от слама, а някои да отливам в метал.

Росен Захариев е роден през 1971 г. в София, свири на пиано и тромпет. След като завършва Софийското музикално училище, следва в Ротердамската консерватория при Боб Брукмайер, а от 1995 до 2000 г. учи в Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън и работи там и в Ню Йорк. Една от най-значителните му колаборации от този период е с барабаниста Боб Моузес в неговите албуми Nishoma и Universal Love Song с участието на Аби Линкълн, Стив Кун, Крис Ууд, Скот Робинсън и Жак Шварц-Барт. Основна движеща сила на джаз и авангард сцената, Захариев е и от пионерите на instant composition в България. Сред проектите му са metaformoza, FlyWeToTheMoon, TrioFrio, SoundSkaters, StoryTailors.

Велика Прахова е родена през 1981 г. в София. Завършила е Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“, специалност „Металопластика“, и скулптура в Националната художествена академия. През 2012 г. завършва и магистърската програма в специалността „Дигитални изкуства“ на НХА. Работи като сценограф в независимия театър и киното. Създава ателие за обучение за деца. Участва в социални проекти.