Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Разговор с украинския философ Константин Сигов

„Единственият въпрос, който днес си струва да бъде зададен, е следният: дали сте „за“ или „против“ тази война? Ако не отговорим на този въпрос, мисленето се размива.“ Интервю пред сп. „Еспри“

Вие сте в Киев, избрахте да останете в Украйна. Какво се случи пред очите ви след 24 февруари?

Живея недалеч от Киев, близо до Вишгород. Жена ми и дъщеря ми се евакуираха от Киев заедно с трите ни котки. Реших да остана заедно със сина ми Роман, който е на 25 години, за да свидетелствам, да разказвам как живеем. Давам интервюта, описвам видяното. Роман говори осем езика, съпровожда чужди журналисти на място. Ходят на най-опасните точки, всеки ден рискува живота си. Но не мога да му попреча, мога само да го подкрепям и да го прегърна, преди да тръгне. За него, както и за мен, вътрешна потребност е да се каже истината. Свидетели сме на истински престъпления срещу човечеството. Ние не браним кожите си, а отстояваме идеята за достойнство и свобода. Ако не го правим, съществуването ни няма да има никакъв смисъл.

Прекарахме много трудни дни. Всяка нощ имаше масирани бомбардировки. Тази седмица помогнахме на един от най-големите украински композитори, Валентин Силвестров, да напусне страната ни. След три дни той, който е на 84 години, можа да прекоси пеша полската граница. Ужасяващо е да видиш как този голям човек, гений в музиката, напуска Украйна под бомбите. Все още нямам новини от бивша моя студентка, блестящ учен, която се приюти в малко селце на десетина киломитра от Киев. Къщата ѝ е недалеч от хлебозавод, който е бил бомбардиран, тринайсет души са убити на място. Оттогава нямаме вести от нея и шестгодишната ѝ дъщеря. Синът ми се опита да заведе френски кореспонденти в това село, но не успя. Хора разказват как чеченските командоси, прочутите „кадировци“, хладнокръвно избиват мирни жители на улицата, понякога пред децата им. Истинско клане.

Както знаете, милиони хора напуснаха Украйна. Синът ми беше на гарата в Киев заедно с пресата, за да интервюират заминаващите на Запад. На гарата е имало хиляди хора, журналистите останали смаяни от солидарността между тях в тези тежки условия. Най-силно впечатляват лицата на децата, както и на възрастните хора – по тях най-добре се чете очакването, голямото очакване в живота.  

Има го това очакване, но я има и съпротивата на един народ, достоен за възхищение. Каква е дълбоката мотивация на украинците?

Нашият народ се съпротивлява на проекта за възстановяване на Съветския съюз. Съюзът на съветските социалистически републики е бил създаден точно преди век – на 30 декември 1922 г. Путин иска да отбележи това събитие с голяма тържественост след няколко месеца. Атаката срещу Украйна съвсем не е случайна. Тя се вписва във възстановяването на този проект. А този проект е пълна дистопия. Надеждата, че можем да се освободим от страха и насилието на съветския режим, беше лайтмотив на движението за независимост на нашата страна след 1991 г. Две основни антропологически предпоставки мотивираха поведението ни през 1991 г.: желанието ни да скъсаме със страха и насилието и правото да казваме истината.

„Оранжевата революция“ в Киев през 2004 г. доведе до поражението на реваншисткия неосъветски дух, насочен срещу Украйна. Гражданският опит от следващото десетилетие прокара разграничителна линия между тези, които още бяха част от „съветския разказ“, и онези, които искаха „друг разказ“. „Поколението Майдан“ не само освободи Киев от неосъветското изкушение, но и изтръгна някои „постмодерни маски“, зад които се криеше архаичният тип на homo sovieticus. В края на 2013 г. и началото на 2014 г. се извърши решаващ преход между съветския човек и достойния човек, между homo sovieticus и homo dignus.

Днес народът ни е изцяло единен. Тази война надхвърля религиозните, езиковите, етническите и всякакви други различия. В съпротивата се включват както украински говорещите, така и руски говорещите, евреите или гърците, съпротивата е една и тя е срещу тиранията. Има хора, които дори без оръжие са спрели танковете, преминаващи през тяхното село. Цялото население показва невероятна храброст.

Съпротивляваме се заради нашето достойнство, но и заради достойнството на европейците. Борим се за „нашата и вашата свобода“, ако се позова на лозунга, който малка група дисиденти издига през 1968 г. на Червения площад, за да протестира срещу нахлуването на съветските танкове в Прага. Путин води война не само срещу Украйна, но и срещу европейската култура и срещу демокрацията. Той иска да унищожи европейския етос, съперничещ с неговата визия за света. Затворен от две години в бункера си, уединен в нарцистичната си глупост, той си мислеше, че ще превземе Киев за няколко дни и ще наложи режим от марионетки. Изобщо не си беше представял колко силна ще е украинската съпротива.

Русия ще загуби ли тази война?

В граждански и политически план Путин вече изгуби войната. Виждаме как неговите войници са объркани и деморализирани. Те си мислеха, че ще ги посрещнат с цветя, а не стана така. Някои дори не са знаели къде ги пращат, мислели са, че това е някаква „специална операция“. Виждаме как телата на загиналите руски войници не се прибират, а се погребват в общи ями. Руската държава не прави нищо, за да върне тези тела на семействата им. Тя няма абсолютно никакъв респект към човешкия живот – без значение дали този живот е украински, руски или европейски. Това свидетелства за огромен цинизъм и невъобразима жестокост.

Агресорът няма да може да задържи страната ни, не може да я окупира, нито да бъде неин повелител. И тъй като се съпротивляваме, отговорът е все по-жесток. Градовете ни горят под руските бомби и снаряди. Но ние не изпадаме в паника, опитваме се да запазим хладнокръвие дори на прага на бездната. Путин няма граници, нито спирачки. Изложи при един инцидент в ядрена централа на радиоактивно облъчване както собствените си войници, така и украинското население. Затворил се е в тираничния си сапунен мехур. Мисля, че е парализиран от страх, независимо че експортира страх. Ето защо е развихрил пропагандната си машина, стиснал е в клещи медиите, задържа и елиминира всички, които не мислят като него, изцяло наложи диктатура в Русия.

Наивни ли бяхме всички ние, за да не забележим това по-рано?

Западът доста късно осъзна случващото се. И все пак немалко хора от години биеха тревога за това какво представлява Путиновият режим. Дали войната, която преживяваме в момента, ще промени всичко това? Не знам. Тази седмица бях поканен да участвам по интернет в едно френско телевизионно предаване. Бях шокиран да се озова срещу събеседник, който не ме слушаше, а заимстваше аргументи от арсенала на Путиновата пропаганда, твърдейки, че Украйна е „изкуствена държава“. Имах чувството, че съм просто използван, защото моите думи биваха тутакси примесвани с цялата „руска салата“, оправдаваща агресията срещу моята страна. Тези хора мразят Европа. Боя се, че тази отрова от години циркулира и във вашето общество.

Единственият въпрос, който днес си струва да бъде зададен, е следният: дали сте „за“ или „против“ тази война? Ако не отговорим на този въпрос, мисленето се размива. Всеки трябва да е в състояние да се позиционира. Индивидите, медиите, светът на културата и науката… Лесно е да се организират кръгли маси за Украйна, да се говори за мир, да се организират балетни спектакли и концерти, но трябва да си даваме сметка, че този прекрасен културен парад всъщност скрива агресията. Преди всичко друго всеки трябва ясно да отговори на въпроса за войната, който е и въпрос за индивидуалната отговорност, повдигнат навремето от Хана Арент. Войната, водена от Путин, не е само война срещу Украйна, а е война срещу цяла Европа. Всички ние се намираме на един и същи кораб. Изправени сме пред исторически обрат, трябва да защитим ценностите си, формулирани след Втората световна война. И тук всеки има своята отговорност. Не се страхувайте, съпротивлявайте се там, където сте, всеки на мястото си. Нека се борим заедно.

Превод от френски Тони Николов