Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

73-ти международен кинофестивал в Берлин (16–26 февруари 2023 г.)

Фестивалът трябваше да стане друг, различен от „времето преди“, още в първата година, когато го поеха новите директори Мариете Рисенбек и Карло Шатриан. Само това, че вече жена и мъж заедно застанаха начело, беше знак за промяна. После те въведоха секцията „Срещи“ – още един конкурс, но без „мечки“, в който се показват от т.нар. арт филми, с което категорично заявиха, че ще подкрепят с всички сили масово „негледаемите“ филми. Решителната стъпка обаче беше съобщението, че наградите за мъжка и женска роля се обединяват в една: за актьорско постижение. И до днес Берлинале остава единственият фестивал, който дава полово неутрален приз. След това пандемията сложи спирачката си във всичко и едва сега, след двете години с натиснато копче „пауза“, фестивалът продължи такъв, какъвто го виждат двамата му директори.

Червеният килим е зелен. Това означава, че участниците влизат в „Берлинале паласт“ по килим от рециклирани материали, в случая стари рибарски мрежи. Много от рекламните сувенирни предмети също са от рециклирани материали. Програмата се печата на рециклирана хартия. Осветлението е с LED крушки. В заведенията за хранене на Потсдамер Плац почти всичко предлагано е вегетарианско или веган. Млякото в капучиното в залата за журналисти е с растителен произход. Фестивалът дава своя принос за намаляването на въглеродния отпечатък.

Години наред организаторите се хвалеха с дългите опашки пред касите за билети, берлинчани заставаха пред тях по тъмно и си тръгваха по тъмно с мечтаните билети. Тази година за първи път публиката купуваше билетите само онлайн. Според берлинските медии това е довело до отлив на по-възрастни зрители, но пък е привлякло младите. Икономически промяна почти няма, продадените билети преди пандемията са 330 000, сега малко под 300 000. Остава въпросът, че така възрастните са дискриминирани. От друга страна, всеки, който не може да върви с бързината на времето, отпада и това се отнася не само за фестивала.

Че Берлинале търси път към най-младото поколение, се демонстрира и чрез поканата към Кирстен Стюарт да оглави международното жури. На 32 години тя стана най-младата председателка в историята на фестивала. Изборът е показателен и като се има предвид кариерата и личната ѝ съдба до този момент. Започнала с комерсиални продукции като „Паник стая“ и „Здрач“, днес Стюарт казва, че се интересува само от трудни филми и теми, а не от комерсиалния успех, защото иска без срам да може да се гледа в огледалото. „За мен задачата на твореца е да разработи някоя отвратителна или отвращаваща на пръв поглед тема, да избере нелицеприятен обект, за да се получи накрая нещо окуражаващо и окриляващо“ – бяха думите ѝ в началото на фестивала. Що се отнася до личния ѝ живот, актрисата не го излага на показ до 26-ата си година. Дотогава тя е минала през няколко връзки с мъже, родила е дъщеря, но когато започва да живее с жена, решава да го съобщи. В този смисъл трябва да се разглежда предстоящото ѝ превъплъщение като Сюзан Зонтаг в нов филм, както и решенията ѝ като председателка на журито в Берлин, очевидно подкрепени и от останалите членове.

Нелицеприятната тема – това е привлякло Стюарт към френския филм „На Адаман“ на режисьора Никола Филибер, който получи Златна мечка. Особеното е, че става дума за пълнометражен документален филм, макар че не е първият документален филм, включен и отличен в конкурса на Берлинале. И все пак решението е екстравагантно. Съпоставен с останалите филми, „На Адаман“ действително се занимава с важна обществена тема, а именно отношението към психично болните хора. Режисьорът застава наравно с героите си, посещаващи здравен център, разположен на шлеп, закотвен в Сена, оставя ги продължително да разказват историите си, не ги тласка към нищо, просто ги наблюдава. На финала от надпис се разбира, че поради съкращаване на средствата има опасност тези хора да получават все по-малко грижи от държавата. Филмът не е нито нов като предмет на заниманието си, нито оригинален като киноезик и ако беше представен на фестивал на документалното кино, може би нямаше да привлече вниманието. Просто сега попадна на точното място в точното време и извади късмет.

Сребърна мечка, Голямата награда на журито, бе за „Червено небе“ на германския режисьор Кристиан Пецолд. Филмът дължи част от очарованието си на актрисата Паула Беер, която през 2020 г. получи актьорската Сребърна мечка за изпълнението си в „Ундина“, пак на Пецолд. Какво творецът забелязва от околния свят, какво отразява в изкуството си – това са въпросите в „Червено небе“. Двама приятели – писател и фотограф – отиват на вила край Балтийско море, за да довършат проектите си. Там неочаквано за тях се оказва и една млада жена (Беер). За фотографа престоят е продуктивен… но завършва трагично, а писателят минава през драматичен провал, за да може след това да извади от себе си онази сила и онази съпричастност към хората, която превръщат написаните думи в литература.

Сребърна мечка за режисура бе присъдена на 74-годишния Филип Гарел за „Голямата колесница“. Поради смърт на бащата семеен куклен театър е пред разпад. Трупата от роднини трябва да измисли нови начини да привлече публиката. Това сякаш важи и за филма на Гарел.

Сребърна мечка, Награда на журито, отиде при португалеца Жоао Каниджо за „Лош живот“. Пет жени получават в наследство западнал хотел. В продължение на един уикенд (филмово време над два часа) наблюдаваме отношенията между майки и дъщери. Любовта преминава в неприязън, падат тежки думи, обикновеният спор се превръща в кавга, за да потъне всичко в дълбокото отрицание на мълчанието, където на дъното отново съзираме обич.

На пръв поглед изненада, но всъщност закономерно решение, ако се върнем към Кирстен Стюарт, бяха двете актьорски награди: за главна и поддържаща роля. Сребърна мечка за главна роля отиде при 8-годишната София Отеро за изпълнението ѝ в „20 000 вида пчели“. Героят ѝ се нарича Айтор, момче, което иска да е момиче – Лусия. Айтор не се чувства комфортно в тялото си, предлага да умре и после майка му отново да го роди, но вече като момиче… изобщо объркан е в търсене на идентичността си. Разбиране среща отначало само от своята леля, която отглежда пчели. Желанията на детето поставят на изпитание възрастните, в крайна сметка те му позволяват да бъде това, което иска да е. Филмът е за граничните състояния – буквално и метафорично героите минават от Франция в Испания, и за изборите, при които обществото може да допусне проявата на свободна воля на своите членове.

Сребърна мечка за второстепенна роля бе за австрийката Теа Ере, която изпълнява трансжена в тривиалния филм „До края на нощта“. Героинята помага на полицай при разследване на наркодилъри.

Сребърна мечка получи операторката Елен Лувар за филма „Диско момче“ – момче от Беларус, за да се сдобие с френска виза, постъпва в Чуждестранния легион. Оказва се неспособен да убива и започва да изпитва симпатия към хората, срещу които е принуден да насочва оръжието си.

Сребърна мечка за сценарий бе за Ангела Шаленек за „Музика“ – филм, който би трябвало да разказва легендата за Едип, но в съвременен вариант. Наградата е повече от странна, защото във филма трудно се разбира кой, кога, къде. Шаленек не присъства на церемонията, но бяха прочетени думите ѝ: „Знам, че светът не се върти около мечките“. В нейния случай – да.

Не толкова наградените филми, колкото самата селекция си навлече сериозните критики на германската преса. Добри филми имаше, но не в конкурса, писаха местните журналисти. Сигурно, но при близо 400 филма е почти невъзможно да се стигне до тях. „Моят“ филм от състезанието беше немският „Някога всичко ще си разкажем“ на Емили Атеф. Прекрасни пейзажи на златни поля, сред които се разиграва трагична любовна история между 18-годишно момиче и 40-годишен мъж. Светът отвън се тресе от политика, обединението на Германия, но това е само фон за изгарящия, унищожителен огън вътре в телата.

73-тото Берлинале едва ли ще се запомни с изключителни филми, но ще влезе в историята като показателно за новото светоусещане: опазване на природата и на човека във всичките му видове.