Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Изтокът“, Анджей Сташук, превод от полски Милена Милева, издателство „Парадокс“, 2022 г.

Експедиция към ядрото на една метафора – така накратко описва поредното си пътуване полският писател. Книгата му „Изтокът“ излезе неотдавна в издателство „Парадокс“, познаваме и другите произведения на Сташук – „По пътя за Бабадаг“, „Галицийски истории“, Девет“, „Таксим“.

С „Изкопът“ на Андрей Платонов в страничния джоб, той пътува от Улан Уде до Чита, под небето на Далечния изток. Романът за абсурда на комунистическия идеал непрекъснато е с него. „Четях го в самолети, във влакове, на гарите, до огъня навън. Въобразявах си, че взимайки го с мен в това пътуване, историята ще придобие съответната тежест… Искам Платонов да е с мен, когато гледам всичко това… Ако не беше той, никога нямаше да реша да дойда тук.“

Ала време-пространството на тази книга далеч не се ограничава с Русия („страната, в чиято сянка преминаха моето детство и младост“), нито с монголската степ и новорастящите китайски градове. В нея настоящето се докосва до миналото, а докато очите на автора улавят детайли от непознати ландшафти, вътрешният му взор е насочен към майка му, затворена днес във варшавския си дом и в страха си от непознатото, към опашките в селските магазини от времето на комунизма, към дървената му къща в опустелите земи на лемките, източноправославно малцинство, насилствено изселено в края на 40-те години… Това е пътуване колкото през географията, толкова и в паметта, движение в кръг към началото – „връщам се на Изток, макар че никога не съм го напускал“.

В самото си начало книгата сякаш не държи на фокус целта на пътешествието, тя започва с описание на купените стари вещи от закритото комунистическо дезесе. Върху им са се отложили няколко слоя живот, те са останки от исторически земетръс, преминал от Камчатка до Елба. Към неговия епицентър авторът най-сетне се отправя. За да види в какво се превръща комунизмът, чието дете той се усеща. „Просто неговият край в моята страна изглеждаше твърде незначителен и банален, та да може от това да се роди някакъв дълъг разказ. Трябваше да се убедя, че моята история е част от нещо голямо.“

Руските погранични региони в началото на XXI в. – защото Сташук никога не се е интересувал от центровете – му се явяват като бедствие. Забайкалск „изглеждаше като превърнат в руини. Всичко беше старо и прашасало“. Краснокаменск „се оказа пълна дупка“, сив и прашасал, „тъга, жега и бетон“. Там, където по онова време режимът държи най-важния си затворник, Михаил Ходорковски, му прави впечатление колко дълбоко насилието е проникнало във всекидневието. „Седях на края на Третия Рим и гледах хилавите добичета, които се връщаха от пасищата… Бях лузър и обичах упадъка. Харесваше ми бедствието в космически мащаб. Седях пред кръчмата „Транзит“ и гледах как Третият Рим допира ухо до степта, вслушвайки се дали идва Китай.“

Но книгата все пак не бяга от жанра си – от описанията на нощите в пустинята Гоби, звука на ронещите се зрънца пясък на разсъмване, тишината, в която се чува биенето на собственото ти сърце, сухия вятър и скелетите на животни като „спокойни знаци на смъртта“.

Изтокът обаче не е и само това. Паралелните разкази се лутат из полската провинция, която винаги е била между двете посоки на света – „докъдето стига паметта“, тук все е имало някаква власт. „Руска, господарска, немска, комунистическа. Една повече убиваше и мореше от глад, друга по-малко. Никой не говореше за свобода…“

В един момент пътят наближава „Треблинка“. Когато в лагера нацистите горели телата, мазнината полепвала по прозорците на къщите на 5 км оттам, а жените безмълвно ги чистели. И отново към миналото: „Не помня някой да е споменавал „Треблинка“… Говореше се за всичко, за живота, за смъртта, за духовете, но не и за духовете на евреите, които над селото е носел вятърът. Дори не помня думата „евреин“.

Най-съкровените редове са посветени на детството в едно село на брега на Буг, на спомените за предците, чиито лица молитвите преобразявали, за майските литургии в чест на Богородица, отслужвани от дядото – кмет по времето на комунизма. Така пътува Анджей Сташук – този най-четен и превеждан полски писател – накъдето го води сърцето. Лети за Китай, а остава потопен в своята памет, в паметта на дедите си.