Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Световъртеж. Чувства.“, В. Г. Зебалд, превод от немски Стоян Гяуров, художник на корицата Стефан Касъров, издателство „Колибри“, 2023 г.

Този преводачески и издателски подарък за читателите, които ценят уменията, въображението, лабиринтите, в които се движи голямата литература, ще продължи започнатото с книгата „Емигрантите“ – отново в превод на Стоян Гяуров, появила се през 2017 г.

Всъщност „Световъртеж. Чувства.“ (1990) е най-ранният роман на Зебалд, след него следват „Емигрантите“, „Пръстените на Сатурн“ и „Аустерлиц“. Често критиката разглежда първите три като своеобразна трилогия. Но ви уверявам, че откъдето и да започнете с В. Г. Зебалд, все ще стигнете до онова състояние на прекрасна обърканост, завладяващо привличане в лабиринтите на повествование, което със своята неопределеност, „замаяност“, тревожност, но и с една почти абсолютна неопровержимост на историите ще ви очарова и хипнотизира. Истории, които са като онази „градина с разклоняващи се пътеки“, и неслучайно Зебалд е сравняван с Борхес, а също с Томас Бернхард, Итало Калвино.

Четири части (четири са и в „Емигрантите“) – „Бейл, или странният факт на любовта“, All’Estero („В чужбина“), „Д-р К. на водолечение в Рива“ и Ritorno in Patria („Завръщане в родината“). Всяка от тях съчетава елементи от биографична проза, пътепис, фикция, есеистика, философски размисли, документалистика – чудесно убедителна чрез снимки, цитати от вестници и какви ли не още „шмекерии“. Тук трябва да кажа, че блестящият преводач на романа Стоян Гяуров в свой коментар във Фейсбук обърна внимание на това, че немската дума за световъртеж – Schwindel, има и второ значение – „измама, заблуда, шмекерия“.

Ако читателите още не са се досетили, Бейл е Анри Бейл, по-известен като Стендал. Първата част от книгата е фокусирана върху участието му в Наполеоновата армия, биографичен разказ за изпитанията в прехода през Алпите и опита да се възстановят тези събития по-късно. „Спомнянето“ обаче невинаги възстановява. Паметта е също тъй гранична и несигурна територия, както и самото писане. Преследването на паметта ни води до амалгама от ясни, сигурни и неясни, аморфни, изплъзващи се в своята „размитост“ картини. Всъщност бих могла да кажа, че „синдромът Стендал“ по някакъв – според мен неслучаен – начин конструира повествователни линии в „Световъртеж. Чувства.“.

Втората и четвърта част са, да кажем, пътеписи – за пътуване, което преминава през Виена, Венеция, Верона, а в последната, четвърта част е завръщане във В., в дома на детството в малко баварско село. Третата част се фокусира върху епизод от живота на д-р К. или иначе – Франц Кафка. Неговият ловец Гракх „композира“ тази част, а после в последната, в онова баварско село В., ще ни срещнат и с един друг ловец – Шлаг, който не ни оставя да забравим онзи другия – Гракх.

В All’Estero разказвачът отива да види фреска на Пизанело, който, както ни признава, го занимава отдавна. „У Пизанело ме привлича не само неговият удивително развит за времето си реализъм, но и начинът, по който успява да разтвори това умение в една всъщност несъвместима с реалистичния художествен маниер плоскост, така че абсолютно всичко в неговите картини – главните действащи лица и статистите, птиците в небето, разлюляната зелена гора и всяко листенце в нея, получава неограничавано от нищо право на съществуване.“ И в прозата на В. Г. Зебалд споменът, историческият факт, гледката, фотографията, вестникарската изрезка, измислицата, заблудата, която е примамващо, а и реално истинска – всички те имат своята равноправна значимост.

Не можем да четем Зебалд от – до. Връщаме се, припомняме си, но откриваме, че помним друго, не това, което пак четем, или помним нещо, но то дали е това, което онзи непредвидим Зебалд ни е казал или показал. И това е съвсем негово – непрестанното изследване на паметта в точката на нейното разпадане, в нейното „дестабилизиране“ от въображението, в нейната ненадеждност и несигурност. А и безпаметност.

В едно свое есе Сюзан Зонтаг задава въпроса дали все още е възможна голямата литература, дали е възможно литературното величие, и признава, че има възможен отговор и той е писането на Зебалд. Стоян Гяуров с превода си убеждава българските читатели в това.