Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Пепа Пенева от фондация Open Space разказва пред Оля Стоянова за проекта ECHO III – For Memory’s Sake, който изследва взаимоотношенията в семейството на Балканите, включвайки серия събития – премиера на книга, концерти, документален филм, театрални представления

Как се стигна до проекта „В името на паметта“, по който работят различни европейски артисти от балканските страни?

Това е третият проект, който изпълняваме с колеги от Гърция, Албания и Румъния, целта ни е европейското културно наследство да бъде поставено на сцената. Във всеки проект имаме избрана фолклорна тематика и каним млади артисти да я изследват и да направят нещо, вдъхновено от традицията, която носим. Искаме да видим докъде може да се развие тази тема днес. Опитът ни през първите две издания на този проект показа, че артистите наистина имат нужда някой по-задълбочено да им разкаже тези истории от миналото. Не е въпрос само на гледане, да седнат и да видят представление, но имат нужда малко повече да се говори по тези въпроси. Артистите имат нужда от повече детайли, от повече дълбочина.

Как точно работите?

В третия ни проект решихме, че ще поканим етнографи, които да се срещнат с хората, да намерят носителите на историите и когато дойдат артистите за творчески резиденции, ще им дадем готов материал и те ще могат да го развият – да продължат изследването или просто да го разкажат на своя език и според днешните интерпретации на темата. Целта ни е през артистите да водим диалог с по-широката общественост, защото това е смисълът – артистите да провокират интереса към тези теми. Винаги избираме някаква традиционна тема и фокус на внимание.

Как стигнахте до темата за ранните бракове, върху която работиха у нас музиканти от Албания, Гърция и България, в Гърция – актьори и драматурзи, в Румъния – визуални артисти?

Докато обмисляхме този проект, имах интересна среща в Родопите. Един много възрастен човек сподели: „Моят живот е много нещастен. Не съм се оженил, нямаше кой да ми намери булка“. Тези думи се загнездиха в главата ми и си казвах – да, навремето е имало такива хора във всяко малко селце и общност, обикновено това е била жена, просто е имало някого, който е свързвал младите.

И който по някакъв начин се е грижил за социалното равновесие?

Да, но ние от днешната перспектива си казваме, че това са остарели неща. Как някой ще решава и ще ни избира партньор? Обаче ето, в един момент се срещаш с човек, който е, както се казва, на финала на живота си, и той ти признава: „Ако имаше подобна жена, която да ми намери булка, сега щях да имам семейство, щях да имам деца и животът ми щеше да бъде друг“. И си казвам, от каква позиция ние сме съдещи и заявяваме – това е добро, това не. С колегите от другите балкански страни решихме, че това е хубав проблем, който да изследваме и да видим какво ще излезе. Да изследваме миналото, да разберем какво се е случвало тогава, докато все още има хора, които помнят това минало. Доколко все още съществува проблемът с уредените бракове, защото е трудно да се каже дали тази практика в миналото е била нещо добро, или нещо лошо. Така постепенно стигнахме до темата за ранните бракове и какви са интерпретациите ѝ в днешно време. По любов ли са се случвали, уредени ли са били, какви са били? И всеки от организаторите в различните страни имаше възможността да си избере от коя област на изследване, от коя зона да тръгне и коя група да изследва. Защото ние не може да направим цялостно изследване за България, но все пак има някои области, в които можем да задълбаем и да видим в крайна сметка дали имаме прилики с останалите страни. В този проект сме в партньорство с Гърция, Албания и Румъния. И да, излизат общи неща.

В България как работите с музиканти?

Ние сме се фокусирали върху музиката и затова тръгнахме да изследваме какво казват песните. Защото песните са създадени въз основа на конкретни ситуации и оказва се, че има в Родопите песни, които разказват за реални случки – за гръцки момичета, женени за българи. Имало е движение в този район въпреки границите и трудното им преминаване. Имало е един дълъг период, в който са се пресичали гранични зони. Било е трудно, но се е случвало българи да отидат в Гърция. Намирали са начини, срещали са се и са се женили.

Къде сте работили на терен и къде са правени изследванията?

Като организация ние отдавна работим в Родопите и за нас беше много интересно да изследваме как през последните десет години се променя климатът и по какъв начин смесените бракове, които преди са се случвали между мохамедани и българи, са били приети и от семействата, и от общностите. Изненадата ни беше, че навремето е било по-нормално да има смесени бракове, отколкото днес. Днес по-скоро се посочват тези двойки и се казва – тези са със смесен брак. Това се посочва от общността, което на нас веднага ни изостря вниманието и ни казва, че нещо се случва. Може би нещо на политическа основа, щом започваме да делим хората на религиозен принцип. Докато някога смесените бракове в Родопите са били много естествени. И всъщност нашето изследване показа, че много добре са си взаимодействали общностите – живели са заедно християни, мюсюлмани. Те си имат една дума, много характерна – комшулук, имали са вътрешна вратичка между дворовете и са минавали през нея много спокойно, празнували са заедно християнските и мюсюлманските празници. Изобщо било е нормално да живеят заедно и не е имало нещо кой знае колко странно в това да има любов между момче и момиче от различни религии и те да решат да създадат семейство. Имали са и подкрепа от общността.

Предполагам, че това е само едната страна от историите, които сте открили?

Да, естествено, имало е и друга ситуация, в която бащата или изобщо семейството избира кой ще е партньор на момичето. Но там идеята е била да осигурят добър живот на детето си. Това е била мотивацията на родителите. И е ставало по един малко по-груб начин. Те са избирали партньора, няма значение дали е имало любов. Другата група, която беше интересна за нас, са ромите. Ние работим в София с ромска общност и виждаме, че вече има много момичета, които се омъжват на 20–24 години. При това са имали няколко години връзка с момчета, преди да се омъжат. Но в един момент отново се връщаме в ситуацията на ранните бракове. И започнахме да си говорим с тях за това, да търсим на какво се дължи тази тенденция.

Кои са факторите, които влияят?

Оказва се, че е масова практика майката и бащата да заминат на работа в друга страна, но детето остава тук с баба и дядо и контролът върху него е занижен. Децата са любопитни, на 13–14 години тялото се пробужда сексуално. Още повече че днес се гледа страшно много телевизия, през телефоните днешните деца имат достъп до каква ли не информация. И е съвсем естествено сексуалното любопитство да се събуди, но за тяхната култура е изключително важно момичето да се ожени девствено и в момента, в който се разбере, че е имало сексуален контакт, веднага го омъжват. Не минават през процедурата за сключване на граждански брак, но всички в общността вече знаят, че тези двама млади са семейство.

Има ли тенденция за връщане към ранните бракове?

Да, на нас ни беше много любопитна тази тенденция. Стигнахме в разговорите и до пазара на булки, който все по-рядко се случва и все по-малко хора прибягват до него. Но той е имал своята социална значимост – това са били пътуващи племена, на принципа на номадите. Как да си намерят иначе момиче и да се задоми момчето, ако то е постоянно на път и ако е заобиколено от своята общност?

Излиза, че традициите не трябва да бъдат разглеждани като плюс или минус, черно или бяло, а като опит за поддържане на баланс?

Да, нашата идея за това проучване първоначално беше да видим какво се крие зад тази традиция. Какво е посланието, как младите хора го разбират и по някакъв начин да ги помирим. Да се срещнем и с двете страни, да ги чуем и разберем и да видим нататък как да продължим. И чрез артистите се опитваме да предизвикаме диалог с по-широката общественост. В Гърция това вече се случи с пиесата, която подготвихме. Тя се състои от откъслечни разкази, които се представят на сцената, един след друг излизат персонажи, които са преживели това или имат подобен опит с уредени бракове. Получило се е много динамично представление, дълго час и половина, и четирите езика са на сцената непрестанно. Много е живо представлението, млади хора стоят зад цялата продукция.

Как реагира публиката в Гърция?

Аз например съм изкушена от темата и за мен беше много емоционално. Но видях как реагира публиката в Гърция, която сега се среща с тази тема. Изиграха се девет представления едно след друго за няколко дни и залата винаги беше пълна, което за мен означава, че има смисъл от направеното. Хората, като излязат, продължават да разговарят по темата. Развълнувани са и всеки казва – да, аз познавам някой, който е бил в сходна ситуация. Или си спомнят, че са имали подобен разговор с майките си – дали да не се омъжа за еди-кой си, когото тя ми е харесала, и къде на майтап, къде наистина, все още съществуват такива неща.

Какво се случва в България и как работиха музикантите тук?

Фокусът в България е малко по-лек от комуникативна гледна точка, защото става дума за музика. Саксофонистът Димитър Льолев е в основата. През февруари имахме няколко етноджаз концерта на Димитър Льолев със Станислав Арабаджиев, Стефан Горанов и още трима музиканти от Румъния, Гърция и Албания. Поканихме Митко като един много интересен музикант, който прави невероятни интерпретации на българския фолклор. Той е абсолютна енциклопедия на фолклора, израснал е в Родопите. И всъщност фолклорната музика ще бъде представена по един по-съвременен начин. Разбира се, говорим си за песента „Дельо хайдутин“ и каква е историята на Дельо. Той също е бил в тази ситуация. Любов, помохамеданчване, има много интересни фолклорни моменти, които намерихме и които сега по някакъв начин вдъхновяват музикантите.

Само със средствата на музиката ли беше разказана тяхната история?

Да, това, което правим в България, е с музика. Но направихме и един документален филм, като успяхме да убедим хората, които срещнахме, да разкажат историите си пред камерата. Някои от тях отказаха, защото темата продължава да е болезнена. И това е разбираемо. Но имаме електронна книга „В името на паметта“ със събрани лични истории по темата. Тя показва резултатите от изследването ни в два района. По-нататък вече ще видим какво ще се случи в другите две партньорски страни – в Албания с поезията, а в Румъния с визуалните изкуства. Резултатите всеки път са различни. В първия и втория проект бях много изненадана от посоката, в която тръгнаха да работят артистите. Ние отправяме покана към тях за резиденция, обявяваме каква е темата, те обявяват с какъв материал ще работят, но в момента, в който дойдат и се срещнат с различни хора, в момента, в който започнат да общуват помежду си, се получава нещо като експлозия. Миналата година, когато имахме резиденция в София, и четиримата артисти решиха, че ще работят с абсолютно нов материал, бяха вдъхновени от колегите си и искаха да експериментират. Което за нас беше абсолютен и неочакван успех – някой да се осмели да отиде отвъд границите на това, което до момента е правил.

Затова и ние очакваме с нетърпение да видим как ще протече всяко от събитията. И през септември планираме да съберем всички артисти заедно и да направим една пътуваща каравана, която ще тръгне от Румъния, през България, ще продължи към Гърция и ще приключи в Албания. Ще покажем четирите продукции, които се създават в рамките на резиденциите.