Калта и звездите
Есе на известния италиански мислител за някои богословски теми в поетиката на Еудженио Монтале, публикувано в неговия блог Quodlibet, 29 януари 2024 г.
Всички си спомнят анекдота, разказан от Сократ в „Теетет“, за тракийската слугиня, „остроумна и изящна“, която се надсмива, наблюдавайки Талес, който, устремил взора си към небето и звездите, не вижда намиращото се под нозете му и пада в кладенеца. В бележките си от „Генуезки тетрадки“ Еудженио Монтале някак оправдава жеста на философа с думите: „Този, който влачи нозе в калта и гледа звездите; това е единственият герой, това е живото слънце“. На критиците не убягва, че двадесет и една годишният поет сякаш подвежда чертата и предусеща същността на бъдещата си поетика; но не по-малко важно е и това, че тази поетика, както и всяка истинска поетика, предполага, така да се каже, богословие, при това отрицателно богословие, което внимателният учен би сумирал във формулата „богословие на фрагмента“ („Само божественото е тотално, в източника си и в частност – четем в „Ревека“. И „само смъртта го побеждава с цялостното си щение“). Богословието, за което става въпрос, е вече очевидно в дуализма „кал/звезди“ от юношеския период, както и в „тъмните сили на Ариман“, упоменати в една реч от 1944 г., и то е безспорно гностическо. Както във всеки „гносис“, принципите – или боговете – са два, един добър и един зъл, един изцяло чужд на света и демиург, който е създал света и го управлява. В най-радикалните гностически течения добрият Бог е дотолкова чужд на света, че за него дори не може да се каже, че съществува: според привържениците на Валентин Той не е съществуващ, а пред-съществуващ (proon), не е начало, а е пред-начало (proarche), не е баща, а прото-баща (propator). И тъй като е чужд на света, той е чужд и на езика, сравним само с бездната (bythos) и тясно свързан с тишината (sige): „Мълчанието е майка на всичко, що излиза от бездната, поради което не можем да изречем нищо за неизречимото и замлъкваме; дори онова, което разбираме, зовем като неразбираемо“. Отрицателното или апофатическото богословие е тъй скъпо на Монтале, като се започне от „Кости“: („Едва днес можем да ви кажем, / че не сме онова, което не искаме“). И в този смисъл това е обратната страна на „гносиса“. Предсъществуващият бог назовава, преди още това да е очевидно, стадия, предшестващ откровението и събитието на езика, и определящ човешката участ (антропогенезиса). Християнството се стреми напълно да преодолее гностическия дуализъм, отъждествявайки Добрия Бог, Отеца, със Създателя, и за да се справи със злотворния елемент, предлага въплъщение в Сина, Който като Христос, сиреч Месията, има задачата да спаси и изкупи света.
Голямата гностическа тема, доколкото тя продължава да ни засяга, показва, че в човека съсъществува чужд на света елемент – добро и зло начало – и че затова човешкият живот от начало до край се определя от конфликта или възможното помирение на тези противостоящи си елементи. Задачата е трудна и тягостна, защото двете начала – кал и звезди – са толкова тясно сплетени в земното ни съществуване, че да ги разплетем е практически невъзможно. Съгласно гностическото богословие, което християнството наследява поне отчасти, без да му прави инвентаризация, светът се явява плод на изгнанието или на отпадането (katabole или probole) от висшата небесна сфера в нищожната материална сфера. Ориген, възприемайки гностическата традиция, уточнява, че „на гръцки katabole означава по-скоро захвърляне (deicere), тоест изхвърляне навън“. Душите, които против волята си биват преместени от горната в долната сфера, са „затиснати с по-обемисти и твърди тела (crassioribus et solidioribus), поради което „всяка твар храни надежда да бъде освободена от тлението“ (има се предвид един цитат от Римляни 8:20: „Защото тварите се покориха на суетата не доброволно“... И тъй, всяка твар чака в стонове и надежда освобождение от тлението; но за гностика освобождение може да означава само търпеливото събиране в тъмата на искри от божествената светлина, отделяйки ги от калта, за да ги възвърне в тяхната небесна родина.
Това, че съвременната култура, за която „гносисът“ на Монтале е само един показателен пример, е пронизана и преплетена от гностически мотиви, става напълно очевидно от факта, че даже философският шедьовър на ХХ в. определя човешката участ с термина Geworfenheit (захвърленост), което всъщност е не друго, а превод на оригеновското katabole и валинтиновското probole. Гностическият мотив по някакъв начин е присъствал и във философията на Платон, не само в образа на двата различни коня, впрегнати в мъчителното управление на колесницата на душата във „Федър“, но и в анекдота от „Теетет“, с който започнахме, както и в мита за пещерата в „Държавата“. Проблемът на човека е, че всеки път трябва някак да примири несъвместимите елементи – черното и бялото, калта и звездите, тъмнината на пещерата и великолепието на слънцето. Доброто винаги е преплетено със злото и може да съществува само като частица или промеждутък от светлина, обвита в тъмнина: като небесната дъга в калта според великолепния образ в една от най-възвишените поеми на Монтале – „Змиорката“. Защото, подобно на змиорката (L’anguilla), която в края на краищата е идеалната анаграма на езика (la lingua), подобно на „искрата“ или на „небесната дъга“, доброто съществува единствено като „филтрация между горението и помръкването“, между „твореца и отчаянието“, но рискът е в това, че гностикът, който би трябвало да отдели искриците светлина, си остава заточен в тъмата и дори против волята си превръща в идол тъмата, от която трябва да бяга.
Работата е там, отчитайки изначалния дуализъм на доброто и злото и тяхното смесване, че нито едно от двете начала не е способно да преодолее другото. Искрицата на света толкова се е омесила с калта, че е невъзможно да се измъкне от нея, а калта не съумява да се отдели от окръжаващата я небесна дъга. В гностическата парадигма те образуват система, връщаща ги към първоначалното разделение. Затова поетът, затънал с крака в калта и героично опитващ се да удържи взора си към звездите, вече не е в състояние да отдели небесната дъга от тъмата. Вече не е способен да излезе от кладенеца, в който е паднал, подобно на Талес. Дзанцото[1] правилно определя вселената на Монтале, когато пише, че за него съдбата на човека е да бъде „погребан“, свеждайки се до седимент, бидейки подчинен на натрапчивата и болезнена инерция и попаднал в плашещата матрица на една истина, която е изцяло и само земна. Ето защо човекът би трябвало да бъде наречен „земен“, както земен е човекът на Монтале, сътворен от кал, доколкото тя почти случайно прониква в живота, но винаги се стреми да се върне към себе си. Ангелът, който трябва да изкупи този погребан живот, бива наречен в едноименното стихотворение от 1968 г. „черен ангел“, не небесен и не човешки, от „дим и пепел“, а не, както в по-късната поезия, „небожител“. И е важно, че в мотивацията на Нобеловата награда, връчена на поета през 1975 г., пряко се упоменава неговата „визия за живота, свободна от илюзии“ – илюзията, за която иде реч, е, че звездите някога ще бъдат отделени от тъмнината. Може би, ако обърнем юношеското мото на Монтале, бихме могли да кажем за поета, че за него би било по-добре да стъпи на звездите, но да държи погледа си в калта.
Споменът за „клетия/изгубен несторианец“ в „Дъгата“, стихотворението, с което започва разделът Silvae („Гори“) в „Буря“, ни позволява да определим особената природа на „гносиса на Монтале“, при това с по-голяма точност. Последователите на Несторий, патриарх на Константинопол от 428 г. сл.Хр. до 432 г. сл.Хр., осъден като еретик на Ефеския събор (431 г.), приемат наличието на две природи в Христос – божествена и човешка, но отричат тяхното ипостасно единство, сиреч битийно в едно и също лице (hypostasis). За разлика от монофизитите, признаващи само божествената природа на Христос, Несторий, както и неговият опонент Кирил, патриарх на Александрия, е поддържал „дифизитството“ (двете природи), но не е приемал модела, който Кирил е успял на наложи на Рим (kath’hypostasin), сиреч битийно в една същност, а го е възприемал само в морален смисъл – чрез личността (prosopon) на Христос, различна от hypostasis. Двойствеността по този начин надделява над единството, удържано единствено в моралната личност на Христос; именно заради това несторианците погрешно са били обвинявани, че изповядват две личности в Христос.
Сега разбираме защо Монтале е бил толкова очарован от „клетия несторианец“: съюзът между божественото и човешкото, между калта и звездите никога не завършва веднъж завинаги, той е мигновен и несъвършен, „в източника и в частност“. Във „Въображаемо интервю“ от 1946 г. Монтале го заявява без колебание, коментирайки женската фигура в „Дъгата“, „продължителка и символ на вечната християнска жертва“: „Този, който я познава, е несторианец, човек, най-добре познаващ родството, свързващо Бог с въплътената твар, а не глупав спиритуалист или ограничен и абстрактен монофизит“. Близостта не е ипостасен съюз по същност и по природа, а трудна и несвършваща никога близост „в нощта на света“, „защото – се казва в края на стихотворението – тя е в ключа, ужасяващо е в ключа“. Изкуплението, признанието и завръщането към искрицата светлина, омесена с калта, никога не са окончателни, необходимо е непрестанно да ги възобновяваме. Поне докато, започвайки с „Насищане“, поетът не се откаже от гностическата си теология и открито не признае, че е скептично настроен, ако не и отчаян. Ако Бог съществува, това е Бог, „който не води към спасението, защото Той нищо не знае за нас и очевидно нищо не знае за Себе Си“.
По тази причина богословите проницателно отлагат, не без известна доза лицемерие, окончателното си оттегляне в бъдещия рай, когато възкръсналото тяло, станало духовно, ще се яви в славата си, а небесната дъга ще служи като нимб на онова, което преди време е било плът от кал. Тук си имаме работа не с недостиг на вяра, за което винаги са виновни хората. Ако вярата, по думите на апостола, е „разкриване на онова, що се не вижда“, то поетът, подобно на всеки човек, не вярва в привидно несъществуващото, макар то да е по-реално от онова, което изглежда, че съществува, и което, както смятат теолозите, би трябвало да сe отличава от нещата в другия свят.
Срещу тази невъзможност на „гносиса“ да се примири със собствения си непреодолим дуализъм е необходимо обаче да се формулира едно политическо възражение. И ако стратегията трябва да е политическа, първата тактическа стъпка би била прехвърлянето тук и сега на онова, което теолозите разбират под бъдещ рай. Ако възславеното тяло се появи в рая с всичките си органи, включително тези на размножението и изхождането, тогава би било най-добре тази хипотетична слава да се изтръгне от бъдещето и да се прехвърли в единственото възможно място: нашето тяло тук и сега. Възславеното тяло не е друго тяло, то е същото това тяло, освободено от преградата към него самото, от онова, което отделя калта от звездите, светлината от тъмата. Всичко, както учат хасидите, може да бъде божествена искра, или казано на по-суровия и ироничен език на Талмуда: „Три неща предусещат настъпващото време: слънцето, шабатът и tashmish“, дума, обозначаваща по-скоро сексуалното сливане, отколкото изхождането.
Ако доброто е смесено със злото, ако небесната дъга е невъзможно да се отдели от калта, това не означава, че те имат само отрицателно съществуване. Напротив, небесната дъга и калта се явяват божествени модуси или модификации, всеки от които изразява – по различен начин, но под едно и също название – Неговата същност. Гностическият дуализъм унищожава и отменя формулата Deus sive natura (Бог или природата), в която sive не отменя различието, а го превръща, така да се каже, в политическа задача. Sive етимологически е свързано със съюза sic, който означава „така“ (оттук и италианското si като израз на съгласие). Модусите са „така“-то на божествената субстанция, нейното самоотдаване, съ-гласието ѝ със самата нея. Но мястото на това sive, на „така“-то и на това съгласие е във всеки човек, който ненадейно може да обезпечи съществуването тук и сега на онова, на което се надяваме. Бог е природа и звездите са кал не заради абсурдното и невъзможно тъждество, а защото човекът им предлага мястото на взаимното съгласие, на трудното, но простичко съглашение. Тъмата – както е предположил друг един поет – е дело на светлината и нищо, случващо се в света, не може да мине без тяхното взаимно сътрудничество, в което всеки човек се явява гост и посредник. В този смисъл е необходимо да препрочетем „Малкото завещание“, с което завършва „Бурята“, съдържащо може би най-неуловимото, но и най-противоречиво свидетелство за политическите убеждения на Монтале. Ако небесната дъга е „свидетелството / на вярата, която бива преборена, / надеждата се разгаря по-бавно / и от най-непокорното дърво в огнището“; ето защо, предполага поетът, не би могло да е истина, че „историята трае само в пепелта / и упорства в заличаването си“. В стиховете, с които завършва това завещание, Монтале за първи, а може би и за последен път постига същината на едно явно политическо съждение: „Всеки разпознава своето: гордостта / не е била бягство, смирението не е било страхливост, / слаба руменина избива, / без някой да е поднесъл кибритена клечка“.
Превод от италиански Тони Николов
Джорджо Агамбен (род. 1942 г.) е един от най-значимите съвременни философи. В Homo sacer – своя opus magnum (превод на български Снежанка Михайлова, 2006 г.) – той преосмисля европейската модерност през идеята за биополитика и биовласт. Агамбен поставя „оголения живот“ на човешките същества в центъра на социума и тълкува разцвета на тоталитаризмите през ХХ в. Втората част от поредицата Homo sacer (превод Валентин Калинов, 2019) е посветена на извънредното положение и гражданската война. На български език са преведени още и следните негови книги: „Идеята за проза“ (превод Валентин Калинов, 2020), „Що е? Съвременно, диспозитив, творчески акт, заповед“ (превод Валентин Калинов, 2021), „Употребата на телата. Homo sacer IV.2“ (превод Валентин Калинов, 2024), както и послесловът му към „Разходката“ на Роберт Валзер (2014) – всички те издадени от ИК „Критика и Хуманизъм“.
[1] Андреа Дзанцото (1921–2011) – италиански поет. Б.пр.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук