Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

„Човешкият род е длъжен и може сам да твори щастието си; само че не можем да заключаваме a priori, че той ще го постигне въз основа на познатите ни природни закони, а само въз основа на опита и историята, и имаме толкова основание за това, колкото е необходимо, за да не се отчайваме от прогреса на човешкия род към по-доброто“ – настоява Кант в своята „Антропология от прагматично гледище“ (1798 г., превод Валентина Топузова Торбова). Докато пише тези относително оптимистични редове, „кьонигсбергският мъдрец“ вече е създал своите знаменити три „Критики“, в които обосновава трансценденталния критицизъм и се насочва към проблема за човека. Още в „Критика на практическия разум“ (1788, превод Цеко Торбов) той се пита дали човекът е добър или зъл по природа и е доста внимателен в заключението си: човекът е добър по своя „интелигибилен“ (свръхсетивен) характер, подчинен на моралния закон, чийто субект е, но по „сетивния“ си характер той има неоспоримо склонност към злото и в този смисъл следва да се преценява като зъл.

Имануел Кант е просвещенец, но реалист. В „Антропологията“ си той ясно показва, че историята на човешкия род е свидетелство по-скоро на глупостта, отколкото на вродена лошотия. Затова и човечеството е „културно и цивилизовано“, но не е „морално“. А „същественото на всяка религия е все пак моралът“. Това е и основата на „морално-практическата идея на разума“, чийто непрестанен прогрес би трябвало да ни отведе един ден до „световното гражданско общество“ и до „вечния мир“ между народите.

В трактата „Към вечния мир“ той демонстрира как евангелското правило „бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби“ (Мат. 10:16) може да съвмести политиката и морала. „Политиката казва: „бъдете мъдри като змии“; моралът добавя (като ограничаващо условие): „и незлобливи като гълъби“. Ако едното и другото не могат да съществуват заедно в една заповед, то действително има спор на политиката с морала; но ако все пак двете трябва да бъдат обединени, то понятието за противното е абсурдно; и въпросът как може да се изглади този спор, не може дори да се постави като задача“.

Кант е мислител на свободата, поради което е толкова яростно недолюбван от всякакви авторитарни и тоталитарни режими. Ленин го определя като „дребнав мислител“, а пък Сталин съзира в творчеството му „контрареволюция на Френската революция“. В Хитлерова Германия той минава за „недостатъчно немски“ по дух, затова за „национален философ“ е провъзгласен Фихте.

Но на Кант сякаш най-вече не му върви с Русия, страната, в чиито предели неговият роден град Кьонигсберг (днес Калининград) периодично попада. След избухването на Първата световна война руският философ Владимир Ерн произнася прочутата си реч „От Кант към Круп“ (октомври 1914 г.). В нея той настоява, че „генеалогически оръдията на Круп са внуци на философията на Кант“, доколкото „Кант в най-оригиналните моменти на своята философия диалектически постулира Круп, а Круп в най-гениалните си творения дава материален израз на феноменалните първоначала на Кантовата философия“. Към тези тиради се присъединява и Николай Бердяев, който твърди, че Кант е „гениален образец на чисто полицейска философия… Кант е построил духовни казарми. А съвременните германци предпочитат да строят материални казарми“ („Съдбата на Русия“). Трябва ли да сме учудени тогава, че в навечерието на тристагодишнината от рождението на големия мислител губернаторът на Калининград Антон Алиханов заклейми Кант във всевъзможни грехове. Оказа се, че той бил виновен не само за Първата световна война, но е и в основата на „конфликта“ в Украйна: „Тук, в Калининград, ние се осмеляваме да предположим – въпреки че сме сигурни в това – че точно в „Критика на чистия разум“ и в „Основи на метафизика на нравите“ са положени етическите, ценностни основи на текущи конфликти“. И то защо? Защото Кант е един от „духовните създатели на съвременния Запад“, а „западният блок, оформен от САЩ по техен образ, е „империя на лъжите“. Съответно Кант, смятан за „баща на почти всичко на Запад“, бил в основата и на „върховенството на закона, на рационализма и дори на днешния Европейски съюз“.

Ето защо Кант няма да бъде честван в Путинова Русия, а само от онази част от човечеството, която не е забравила неговата максима, че „честността е по-добра от всяка политика“ („Към вечния мир“).