Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

С преводачката Милена Селими разговаря Йорданка Белева

Родена сте от романтичната любов между думите и танца: майка ви е българка, преводачка и журналистка, баща ви е албанец, поставил началото на балета в Албания. Разкажете за вашето детство между сцената и книгите.

На пръв поглед наистина изглежда много хубаво да израснеш между думите и балета. Но аз принадлежа към поколението X, невидимото поколение, преживяло Студената война, Берлинската стена, но и нейното падане. Родена съм през 1968 г., няколко месеца след нахлуването в Чехословакия, в комунистическа страна, започнала да строи социализма „със собствените си сили“. В моето детство балетното изкуство се ограничаваше само до албански национални произведения, герои, които изграждаха страната с кирки и лопати и защитаваха границите с пушки в ръка. В онези години класическият балет беше забранен, чуждите автори бяха забранени, границите на Албания бяха затворени. Това, което ме накара да мечтая за балета, бяха любимите ми книги, които татко беше донесъл от Москва, в тях видях изяществото и чудото на балета със солистките Галина Уланова и Мая Плисецкая. Мечтата на майка ми да стане библиограф и журналист приключи в момента, в който беше назначена от партията за преводач в Радио Тирана – радиото излъчваше само успехите на една страна, която изпълнява своя план за 2000 г. Спомням си как с майка ми седяхме около печката и пеехме „Мила Родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край“, докато баща ми никога не пропускаше да ми казва: „Ако ще вървиш към целта си, трябва да си готова да страдаш и да се бориш, без да се страхуваш от бурята пред теб! Не чакай хубаво време, нито вятъра да е попътен, но плувай смело срещу течението!“.

Явно е било предначертано да се занимавате с изкуство. Кога и как разбрахте, че литературата е вашият път?

Преводът дойде при мен като необходимост за съществуването на българските ми корени. В края на обучението ми по филология, специалност „Албански език и литература“, защитих дипломата си на тема „Българска поезия“, където за първи път се опитах да превеждам автори като Блага Димитрова, Дора Габе, Никола Вапцаров, Яворов, Елисавета Багряна. Бях просто скромен студент в търсене на пътя. След това се захванах с журналистика и едва през 2010 г. отново се срещнах с превода и започнах своето балканско пътешествие.

За преводачите има иронично определение, че това са хора, на които един език не им е достатъчен. Билингвист ли се чувствате, или носител на единия от двата езика? Когато ви попитат кой е родният ви език, как отговаряте?

При всяко мое пътуване до България пиша: отивам в родината си. Във всеки български автор, преведен на албански, си мисля: отечеството ми обича авторите на моята родина. Усещам се и албанка, и българка. Странно, но винаги съм се чувствала различна от моите връстници в родното ми място Тирана. Когато за първи път стъпих на майчината си земя, бях осемнайсетгодишна, тогава разбрах принадлежността, усетих добруджанските равнини, които майка ми ми беше описвала, долових разликата. Благословия е да принадлежиш към две култури, това е предимство, което обогатява ума, душата и преценката. Чувствам се много добре и в двата езика, но превеждам само от български на албански. Това показва, че най-силният ми език си остава албанският.

Има ли интерес за българска литература в Албания?

Балканските автори като цяло са най-слабо популярни в Албания. Интересът винаги идва от усилията на самия преводач, от информираността на издателствата, на медиите. С присъждането на наградата Букър Георги Господинов започна да се търси и в Албания. Въпреки че той вече беше дошъл в Албания още през 2010 г. с „Естествен роман“, преведен от Янка Селими. Мисля, че се полагат известни усилия и от двете страни и започваме да се опознаваме.

Как избирате автора и книгата, която искате да преведете за албанската аудитория – вашият вкус съобразява ли се с читателските тенденции в Албания?

Издателствата винаги се интересуват от предложения, които идват от мен. Това е първият етап от работата, вторият е търсенето на финанси. Европейски платформи като Creative Europe, различни мрежи като TRADUKI и субсидии за превод от министерствата на културата за балкански езици са единствената възможност да поддържаме жива тази балканска комуникация и разпознаването на Другия. Като преводач на TRADUKI от 2009 г. казвам с убеденост, че тази мрежа е била и остава за нас първата културна стъпка на Европейския съюз, модел на интеграция, в който страните, които вече са в ЕС, намират общ език на сътрудничество с кандидатстващите Черна гора, Босна, Македония, Сърбия или Албания. Културата може да изгради мостове, на които демагогската политика не би била способна. Хората го знаят – и тези в центъра, и тези в покрайнините, чудя се дали го знаят и управляващите.

Преводачите сте хора перфекционисти, затова ми е любопитно какво за вас означава перфектният превод – той комбинация между ерудиция и литературна култура ли е само, или има още нещо?

Често се забравя, че преводачът е граничар, с многото значения на тази дума. Той сам създава границата, отвъд която прекарва плячката си. Той прилича на моряка, чиято лодка плава през размирното море към „другия“ бряг. Преводът никога не свършва. Винаги има място за промени или подобрения. Трябва да се каже, че преводачът става автор в книгата, която превежда. През 2022 г. Калин Терзийски току-що бе преведен на албански с книгата си „Има ли кой да ви обича“. Като артистичен директор на международния литературен фестивал Tirana gate го поканих да участва и в панела, който водех. Когато колеги го помолиха за автограф на книгата, той им каза: „Занесете я на Милена, това вече не е моята книга!“. Убедена съм, че преводът включва изучаване на културата на страната, към която принадлежи езикът, който възнамерявате да превеждате. Творбата не се свежда само до простото прехвърляне от един език на друг, а включва изучаване и опознаване на хората и обществото, от които произхожда писателят. Не бива да се пренебрегва, че у дома си имам жив речник, това е майка ми Янка Трифонова Селими с 50-годишен опит като преводач.

Коя българска книга превеждате сега и какво предчувствие имате за съдбата на това заглавие на албанската литературна сцена?

Работя върху книгата „Времеубежище“ на Георги Господинов с особен интерес от страна на приятели, колеги, читатели, книжарници. Щастлива съм. Чувствам се оценена и с голяма отговорност за това произведение, което разчупи рамките на литературата и даде толкова висока оценка на автора, но и на България. След романа „Физика на тъгата“, който преведох на албански, вярвам, че „Времеубежище“ ще бъде едно от преводаческите ми предизвикателства, но аз обичам предизвикателствата и съм готова да се изправя пред тях.

Какъв читател е албанецът?

Албанският читател е информиран. Той следи за нови публикации, независимо дали става дума за история, фантастика, или за успешни герои. Албания има много благоприятно географско положение, за да бъде наречена едновременно Балкани, Средиземно море, Европа. Съседите ни Италия, Гърция, но и Сърбия бяха нашите прозорци към културата по време на комунизма. Има специална албанска „любов“ към тези култури в литературата, музиката, театъра, телевизията. Но днес имаме нов читател, който не се изморява, а следи платформите на социалните медии и получава информация за всичко там. Българските автори започнаха да се нареждат на картата на албанския читател.

Албания е на едно от последните места в класацията за свобода на словото. България също държи трайни позиции надолу. Използвам факта, че можете да анализирате успоредно и българската, и албанската среда, включително медийната. С какво си обяснявате общата ни медийната несвобода и като журналист чувствате ли безсилие там, където очаквате помощ и съдействие от държавата?

Истината е нежелан продукт за някои хора, които при определени обстоятелства се осмеляват да атакуват журналистите. В страна, в която правителството и други политически сили в повечето случаи произвеждат свои собствени „новини“, които след това се излъчват от фалшиви медии като нежурналистически продукти, журналистите, които предоставят независима информация на обществото, автоматично се превръщат във врагове.

Физическите атаки срещу журналисти са само едната страна на проблема, който оставя албанците неинформирани и на тъмно, и съответно подкопава способността им да гласуват за най-добрите кандидати на изборите. Албанските и международните правозащитни организации имаха година (2023), претоварена с доклади за нарушения и опити за нарушаване или ограничаване на възможността на журналистите да работят независимо. Докладът установи, че медийният пазар е изключително концентриран по отношение на споделянето на приходите между операторите, докато разнообразието от предоставяна информация, изглежда, е допълнително намалено от практиката на повечето обществени институции или политически партии да произвеждат „новини“, които след това да се излъчват като независими репортажи от телевизии. Мисля, че собствениците на основните медии имат много по-доходоносни бизнес интереси от медиите в сектори, в които желанието на правителството да одобри решение, да речем, концесия или статут на стратегически инвеститор, е същността на икономическия успех. Отбелязвам, че онлайн портали или социалните медии, въпреки че изглеждат по-разнообразни от конвенционалните медии като телевизията или вестниците, всъщност са наводнени от развлекателна информация, произведена от конвенционалните медии. Албанците имат възможност да гледат дузина телевизионни канали, но изглежда, че независимо кой канал изберат да гледат, информацията, която получават, е горе-долу една и съща, предимно от пропагандни служби и без журналистически принос. Проправителствена медия получи безвъзмездно публична земя и сграда чрез правителствено решение, което не включва конкурс. Друга телевизия, влязла в конфликт с правителството, получи заповед да напусне държавна сграда. Пътят към истината всеки ден застрашава все повече и повече журналистиката в нашите две страни.

Казват, че тук, на Балканите, повече от всякъде другаде трябва да четем литературата като история и историята като литература. Питам се обаче дали това важи за преводачите – четете ли книгата, която превеждате, като част от личната история на нейния автор и от националната история на неговата държава?

Георги Господинов пише във „Времеубежище“: „За човек, който обича света от вчера, този роман не беше лесен. Той се разделя с една мечта по миналото или с това, в което то се превръща. Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За новата обсесия на Гаустин и дискретното чудовище на миналото, което идва срещу нас. За времеубежищата, които строим, когато сегашното не ни е вече дом“.

„Искам да ви кажа нещо. Но забравих какво“ – казва за Балканите северномакедонският драматург Деян Дуковски в пиесата „Буре барут“, която преведох миналата година.

Балканите са пълни с драма. Това не означава автоматично добра литература, но означава, че литературата е имала и винаги ще има важна роля в живота на този регион.

По-лесно или по-трудно се превежда автор, който ви е съвременник, в сравнение с автор, който вече не е между живите?

Имах щастието да превеждам съвременни автори като Господинов, Алек Попов, Терзийски, Русков, Рахнев, Златимир Коларов или други от Балканите като Маджиров, Басара, Димковска, Едо Попович, Дeян Дуковски и общуването и опознаването им е голяма помощ в работата ми.

През 2017 г. албанската държава официално призна българското малцинство. Вие се срещате с представители на нашата общност в Албания, какви проблеми споделят с вас? Какво е да си сега българин в Албания?

В Албания има общо девет признати национални малцинства. От 2017 г. и българското е сред тях. Признаването му е голям успех и е изцяло заслуга на българската общност, голям принос има дружеството „Просперитет – Голо бърдо“. Българите в Албания имат право да живеят като всички останали албански граждани, включително да учат на родния си език. Проблемът е, че нямаме учители по български език. Езикът на мнозинството българи в Албания е говоримият език, наследен от техните баби и дядовци. Той им е служил като своеобразна крепост, която ги е защитавала и благодарение на която са оцелели през вековете.

Сега е налице съвместно желание на Албания и България за изграждане на ново съботно-неделно българско училище в Голо бърдо, за да могат младите хора да научават по-добре български език, да са запознати с българските традиции. Mасовото напускане на страната от българската общност в Албания се дължи на липса на инфраструктура, здравеопазване и образование. Аз съм официален представител на българската общност в Комитета на националните малцинства. Още през Средните векове, по време на богомилството, българите са дошли в Албания и са се заселили в планините. И толкова дълго те пазят езика. Само една дума на стария български да чуеш, и сърцето ти трепва, чувстваш се горд. Така че на тези хора трябва да се помага и от страна на България. Трябва да мислим за децата днес и какво ще стане с тях утре. Българите в Албания предават послание за мир, толерантност и съвместно съществуване с всички други национални малцинства в страната. Удивително е как младите представители на българското малцинство в Албания се интегрират в най-престижните сфери на обществото в България – те са IT специалисти, юристи, журналисти, филолози, доценти, професори. Като истински мост. Сред подрастващите има интерес да учат съвременен български език. Много от тях искат да получат висше образование в България. И България би могла да помогне в това отношение. Ето, сега се предвижда 11 наши преподаватели да следват магистърска програма по българска филология. Ако завършат успешно, след около две години ние ще имаме 11 учители по български език, което за начало е добре. Неделните училища имат своето място, но в тях децата се събират само в събота и неделя, по желание, в свободното си време. Докато в редовните училища те ще учат системно, по програма. Това искам за българите. Защото вярвам, че образованието и културата могат да ни свържат и да ни дадат надежда за бъдещето.

А как се случва културният диалог между българи и албанци в отсъствието на български културен институт в Тирана?

Културата е единственото пространство, в което хората от различни националности обединяват човешката същност, същността, която ни прави свободни, културата е мястото на вътрешната свобода за всеки от нас, независимо къде сме пораснали – в големи или малки, отворени или затворени страни, дали езикът, на който говорим, е древен или нов, много или по-малко славен. България вече има подобни центрове в Северна Македония, в Сърбия – също. Защо да няма и в Албания? Центърът ще помогне много. На нас ни трябва пространство, в което да говорим за култура, да говорим за себе си и да представяме българските постижения. Видяхте как една световна награда направи от Георги Господинов търсен и признат автор по целия свят. От друга страна, заедно с представянето на неговата личност, до неговото име винаги стои и това на родината му – България. Затова е важно и ние да имаме културен център. Важно е и за Албания, и за България, особено за българската общност. Българите тук обичат и Албания, и България. А и двете ни страни са в много добри отношения в момента. С новия посланик на България в Тирана г-н Ивайло Киров сме в постоянен диалог и се надявам, че усилията ще продължат. Защото всичко това е от полза и за двете ни страни, а най-вече за българската общност.

Кога историческото миналото става безопасно?

Разделяме паметта на съзнателна и несъзнателна, за да преодолеем болката, която се крие зад спомена. Ние се чувстваме по-сигурни в споделената памет като историята. Балканите страдат от липса на съмнение в установените истории и големите разкази. Приемаме всички легенди, вкопчваме се в митични персонажи, бием се, когато съседите „ни вземат историческото минало“. Да, писането на история на историческото минало би било много интересно, би ми се сторило като бягство от дома за откриване на Другия, като израз на вътрешната борба за идентичност. За съжаление, бягствата от домовете на Балканите често са причинени от войни и преселения, от саморазрушителните инстинкти на балканските лидери. Културата е единственото пространство без граници, в което можем да се движим без разрешение и вместо да се противопоставяме, можем да водим диалог, дори и да не сме съгласни. Оттук възниква нуждата от разговор с Другия. Да опознаеш Другия, означава да започнеш да го уважаваш. Да уважаваш, означава да толерираш. Да търпиш, означава да съжителстваш. Съжителството е елемент на културата. Преодоляването на географските граници става възможно само ако този, който пътува, успее да измести вътрешните граници. „Пътувам себе си“, казва мислителката Юлия Кръстева. Само в тези условия идеите се издигат над отчаянието и разбирането не е невъзможно. Дължим на бъдещето именно такава история на Балканите. Хайде да я напишем. Готова съм!

Милена Селими (род. 1968 г.) е албанска преводачка и журналистка. Майка ѝ Янка Селими е превела на албански „Естествен роман“ на Георги Господинов, баща ѝ Скъндер Селими е основоположник на албанската балетна школа. Авторка е на романа „Нощта на жената“ (2005) и на поетичната антология „Мрачни близнаци с мечти“. Превела е на албански „Възвишение“ на Милен Русков, „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Мисия Лондон“ на Алек Попов, „Боб“ на Елин Рахнев и др.