Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

„Надявам се, че един ден нашата книга ще бъде на рафтовете на бъдещите библиотеки в Украйна.“ Оля Стоянова разговаря със Светлана Бахчеванова за изданието „Украйна: Война и престъпления“

Светлана Бахчеванова е първият фоторедактор на вестник „Демокрация“ и отразява промените в България след падането на комунистическия режим между 1989 и 1997 г. Нейната книга „Улицата“, издадена от „13 века България“, разказва за тези промени. През 1997 г. тя става директор на фотографската секция на БТА. Документира революцията в Румъния, войната в Косово, разделянето на Съветския съюз. Нейни фотографии на разкритите масови гробове в Косово предоставят доказателства за сръбските военни престъпления срещу мюсюлманското население. Светлана Бахчеванова е сред основателите на международното издателство за социално ангажирана фотография FotoEvidence Press, създадено през 2010 г. в Ню Йорк. Тя е основател и на престижната награда за фотодокументалистика FotoEvidence Book Award. През март излезе книгата „Украйна: Война и престъпления“ (изд. „Жанет 45“, FotoEvidence), в която тя подбира фотографии на 93-ма автори от 29 държави. От години Светлана Бахчеванова живее във Франция.

Книгата показва категорично, че говорим за война, но може ли тя да се пребори с фалшивата информация и това ли е целта ѝ?

Всъщност идеята за създаването на фондация FotoEvidence тръгна от България. Именно по времето, когато работех във в. „Демокрация“ като фотожурналист и първата свободна преса започна да разказва за извършеното от комунистическия режим. Тогава се установи, че хората имат много повече разкази, отколкото доказателства. Беше много трудно да илюстрираме историите за концентрационните лагери, за масовите гробове, за изчезналите хора. И тогава аз си дадох сметка колко важно е да се документира навреме едно събитие. Когато започна войната в Украйна, знаех, че в България има огромна руска пропаганда и има почва за нея. Всъщност става дума за конфронтация между две култури. Едната, която иска да вървим напред, да се движим с Европа, да бъдем граждани на света, и другата, която иска хората да живеят по стария маниер – с правителство, което ги храни малко, колкото да не умрат, без да могат да пътуват, без да имат избор дори какво да четат. Тези две позиции се конфронтират всеки път, когато има ситуация, която изисква България да вземе решение. Същото стана и сега. Тогава си помислих: „Дай да документирам всичко. А после ще видим. Историята ще каже колко е било вярно“. Но понеже в този случай съм събрала много гледни точки – това е реакцията на 93-ма фотожурналисти, при това някои от най-добрите, от най-големите, на които може да се вярва. Те са от 29 страни по света, били са в Украйна по време на войната. Така че е много трудно да си представи човек, че всичко това може да бъде манипулирано. Ние само документираме.

Преди време учехме, че войната в бившата Югославия е една от най-документираните войни заради спецификата на медиите. Но днешната е също толкова активно отразявана.

Не мога да съпоставям тези войни, но мисля, че войната в Югославия съвпадна с навлизането на дигиталната фотография. Спомням си, че когато снимах в Косово, използвах първата цифрова камера от 2 мегапиксела. С новите технологии всичко стана много по-лесно, включително и изпращането на файловете. Предполагам, че това е дало възможност на много фотожурналисти да работят по-евтино и по-бързо. А за войната в Украйна – мисля, че всеки си дава сметка, че е война не просто между две армии. Тя е война между две политически системи, война между две култури. Имаме нашественик, който се опитва не само да завземе територията, но и да заличи културата. Над 530 училищни и общински библиотеки бяха разрушени. Защо? Книгите бяха запалени. Защо? Надявам се, че един ден нашата книга ще бъде на рафтовете на бъдещите библиотеки в Украйна.

С кои журналисти работихте?

Всеки от тези 93-ма журналисти доброволно изпрати фотографии, които да бъдат включени в книгата. Сред тях е носителката на три награди Пулицър, американската фотожурналистка Карол Гузи. Имаме носител на осем отличия World Press Photo Award – Дейвид Гутенфелдър, тук са още Фабио Бучарели, Финбар О’Райли, Никол Тънг... Много са и всеки е рискувал живота си, за да документира това, което се случва. Има и много украински фотографи. Сред тях е и Евгений Малолетка, който неотдавна получи Оскар за филма „20 дни в Мариупол“.

Тежка ли беше работата по тази книга? Понякога тук се казва, че хората свикнаха с новините от войната.

Да, войната е част от всекидневието. Тя е на 600 км от нас. И може да влезе на наша територия по всяко време. Вече не, защото сме членове на НАТО, но по принцип винаги е имало такива амбиции и това е възможно. В Полша се страхуват, в Беларус се страхуват, в Армения се страхуват, във Финландия се страхуват, всички много отдавна се страхуват от този агресор. Освен това започна и преструктуриране на политическите сфери на влияние в целия свят. И това трябва да бъде отразявано стъпка по стъпка.

Иначе ние всяка година присъждаме награда, която се казва PhotoEvidence Book Award. Обикновено я даваме на фотограф, работил дълги години върху проект, който доказва нарушаване на човешките права. Когато войната избухна, решихме да публикуваме книгата „Украйна: война и престъпления“ и изпратихме покана към много фотографи. Получихме около 6000 фотографии от 123-ма души от 39 страни, голяма част от тях бяха от Украйна. Имаше и граждани, които просто са били свидетели и са снимали с мобилни телефони. Всъщност издаването на книгата ни отне четири месеца, като това включва получаването на снимките и подбора. Работих с много организиран екип – със Сара Лийн, която е бивш директор на фотографския отдел в National Geographic, разгледахме всички снимки може би 30 пъти, може би повече, за да изберем 366 от тях. Когато приключих целия този процес, бях болна. Психически болна. Когато карах колата, виждах срещу себе си танкове, въпреки че имаше камиони. И тогава разбрах, че съм прекалила. Така се получава, когато работиш толкова много и с толкова жестоки фотографии. Вече знаех името на всеки убит, на неговите близки. Съчувствието надделява над трезвата преценка на редактора. Трябваха ми 2–3 месеца, за да си почина, защото имах чувство, че аз съм снимала всичко това и съм го видяла с очите си. В този смисъл беше трудно. Но сега, когато работя върху втората книга, за която получихме фотографии от 240 фоторепортери, вече ми е по-лесно. Така че може би е вярно това, че ставаме малко по-безчувствени.

Помня как Евгений Малолетка разказваше, че не може да забрави смъртта, на която е ставал свидетел.

В книгата има около 20 страници, посветени на неговите преживявания по време на окупацията на Мариупол. Евгений разказва как родилният дом е бил бомбардиран и екипите пристигнали, за да изведат бременните жени от руините. Едната от тях всички познаваме, тя почина впоследствие. Втората жена оживява и по-късно се появява по руската телевизия, за да каже, че всичко това никога не се е случвало и че тя никога не е била там. Евгений казва, че има неща, които иска да забрави, но не може. Мисля, че това е реакцията на почти всеки, който е виждал тази книга. Много хора ми казват: „Започвам да чета, но не мога да продължа“. В книгата има 38 есета от фоторепортери, които разказват какво точно са преживели по време на снимките, това също са свидетелски показания. Имаме визуални документи и втори пласт със свидетелски показания, подписани от фотографите.

Имам усещането, че такива книги се правят, когато войната е приключила. А тази продължава.

Почти всички книги, които сме правили досега, са били посветени не само на това да обявим, че нещо се случва. Ние обикновено работим с неправителствени организации, които се опитват да решат даден проблем и използват книгата като образователно средство. Винаги издаваме книги с идеята да предизвикат социална промяна. В случая с Украйна, откакто книгата е излязла, съм я показала на 14 различни фестивала, в много галерии, на презентации. Последната беше в Украйна. Сега тръгвам на дълго турне, което започна от Тирана. Там в присъствието на министър-председателя вече се откри изложба, базирана на книгата. Оттам отиваме в Косово, в Северна Македония, ще бъдем и в Сърбия през септември. Може би и в България, но все още тук никой не иска отговорно да се заеме с подобно представяне.

Какво означава това – трудно е да се организира фотоизложба тук?

Ние имаме готова изложба, която може да бъде показана на публично място. Но все още нямаме потвърждение от галерия.

Нямаме музей на фотографията, но все пак има много галерии и затова изглежда странно…

Никак не е странно. Дори мисля, че почти същите хора, които сега смятат, че няма война, преди време заявяваха, че няма ковид. У нас всичко е объркано.

Има ли случаи, когато фотографията води до промени?

Да. Аз съм много горда, че ние имаме три случая, когато наша книга е допринесла за социална промяна в дадена държава. В Сенегал например съществуват мюсюлмански училища, учителите обикновено обикалят по домовете на бедни хора и предлагат да вземат децата им, за да бъдат обучавани. Много семейства, които нямат достатъчно средства, ги дават. Но само една трета от тези училища са официални. В другите децата са затворени, държат ги на вериги, бият ги и ги изнасилват, за да ги накарат да просят. Понякога това може да продължи цял живот. Фотографът Марио Круз, който имаше достъп до едно от тези училища само за около два часа, когато не е имало учител, успя да направи снимки. Свърза се с нас и започнахме да работим по книгата. Докато я публикуваме, това стигна до ушите до сенегалския министър-председател, който беше много засрамен от цялата ситуация. И когато излезе книгата, той нареди на полицията да щурмува всички тези училища. Само през първия месец 3000 момчета бяха върнати в семействата им. Но Марио Круз не спря дотам, той свидетелства пред Еврокомисията, която се занимава с детското робство и специално с това, което се случва в Сенегал. И работата продължи, промените се случват. Аз съм много горда с това.

Става дума за обществена тайна, пред която хората са си затваряли очите.

Да, точно така, но в нашите книги винаги има текст, който обяснява корените на проблема, това дава по-широка представа. Не мисля, че фотографията директно може да промени света, но тя въздейства емоционално върху хората и може да ги подтикне да направят крачки към промяна.

Ако имаше по-голямо доверие в медиите днес, така както беше през 90-те, щеше ли да е необходимо да се събират тези доказателства в книга?

Аз нямам съмнение в медиите, има такива, на които вярвам. Смятам, че недоверието в медиите е също руска пропаганда в България. Тръмп започна пръв тази история с недоверието в медиите, която беше подета много лесно. Но аз смятам, че книгите са важни за историята. Ако днес съществуваха книги, които да разказват какво точно се е случило преди 9 септември 1944 г. и малко след това, може би броят на хората, които подкрепят войната, щеше ще бъде по-малък. Щяхме да знаем повече за миналото и за историята си.

Има и нещо друго – животът в Украйна продължава, хората ремонтират къщите, оправят пътищата. Затова е важно войната да бъде документирана.

Да, когато бях в Украйна, един от фотографите ме закара до Буча, Ирпин, Бородянка, откъдето имаме много материал в книгата. Минахме по улица „Яблонская“ в Буча, на която преди лежаха повече от двайсет тела. Къщите бяха напълно разрушени, тя – напълно поправена. На гробището в Буча, където беше масовият гроб, вече няма нищо. На една стена са изписани имената на загиналите. Затова се питам, ако я нямаше тази книга, как щяхме да помним какво е било?

Има ли български фотографи в книгата?

В първата книга не. Във втората книга ще има един български фотограф.

Втората книга ще излезе ли на български език?

Не зная все още. Не сме разговаряли с Манол Пейков. За първата книга оставих всичко в неговите ръце. Просто му дадох файла с финалния дизайн, а издателството направи превода и всичко останало. И зная, че парите от продажбата на книгата отиват за Украйна.

Вие самата снимахте ли, когато бяхте в Украйна?

Снимах, но за себе си. Отдавна нямам време за фотография.

Често се връщате тук, следите процесите в българската фотография. Има ли интересни имена?

Да, мисля, че има доста интересни млади фотографии и проектите им са различни от това, което си спомням, че беше преди фотографията в България. Сега са много по-отворени, има по-дълбоко търсене и разбиране за това, което правят.

Позволяват ли си българските фотографи да работят върху един проект дълго време, нещо, което трудно можеха да си представят преди години?

Опитвала съм се преди години да разбера от колеги в България защо няма дългосрочни проекти. И винаги съм чувала един и същи отговор: „Кой ще ми плати за това?“. Да, рядко се намира кой да плати. Просто такива хора няма, нито такива медии. Но много от фотографите използват собствени средства. И когато проектът е готов и излезе – като книга или под друга форма, парите се връщат, но това понякога отнема години труд.